напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



X


- Вода, всичко е вода! Беше казал Талес Милетски и за пръв път в философската мисъл сведе всичко до една основа!

Така започна първата си лекция по химия знаменитият професор Димитър Баларев. Този човек не преподаваше химия, той проповядваше химията. И дори гласът му звучеше като на проповедник.

- Бертело-о-о (пауза) голям човек!... Волфганг Оствалд - голям човек, но баща му, старият Вилхелм Оствалд, къде е той, къде - още по-голям!

И ние записвахме ли, записвахме.

Професорът ходеше по улиците винаги бавно, провлачено, с наметнато на раменете си палто и шапка леко нахлупена над очите. Замислен, задълбочен, ужасяващо късоглед вследствие нараняване през балканската война. Понякога той се спираше и гласно питаше:

- Как може да си толкоз глупав, бе?

Допускахме, че и когато ходи по улиците, той спори с научните си опоненти.

Обичаше химическите демонстрации. Една сутрин той стоеше изправен зад дългата черна маса в химическата лаборатория и се взираше в стъкленицата с антимон. Пред него имаше цилиндър изпълнен с хлор и ученият се готвеше да ни покаже ефектен опит. Трябваше да изсипе в цилиндъра лъжичка от антимоновия прах, частичките на антимона би следвало бурно да взаимодействуват с хлора и да се образуват искрици, които красиво падат към дъното на съда. В учебниците явлението се наричаше огнен дъжд, и в химията има малко романтика. Баларев тържествено изсипа една лъжичка в цилиндъра, изсипа втора, пак нищо. Грабна стъкленицата, поднесе я до очилата си, за да се увери, че няма грешка, сетне я блъсна презрително по плота и възропта:

- Туй не е никакъв антимон, моля ви се, едно време преди девети септември, какъв антимон имаше, щом го сипеш и веднага светваше!

Това твърдение противоречеше на закона за съхранение на химичния елемент, но ние го разбирахме, малко ли закони след девети септември не бяха в сила.

По време на лекциите си Професорът влагаше цялото си сърце, свещенодействаше:

- Разберете, няма по-голяма радост от радостта в науката!

А ние бяхме много млади и понякога обръщахме внимание и на други радости. Тогава той ни заклеймяваше:

- Когато преподавам тази наука, виждам пред очите си светлина, а като погледна тука долу в аудиторията: кал, кал!

Всред тази кал аз срещнах приятели за цял живот и безподобния Георги Десев, черноок, хубавец, самобитен ум, себичен особняк с чудесно чувство за хумор, с музикална дарба. Тя винаги го е привличала и той периодично изневеряваше на науката, която също лесно му се отдаваше, чувам го как днес разучава рапсодия от Брамс, седнал на пианото си в собствената си колиба сред Скалистите планини на Колорадо, и Иван Пожарлиев, проникновения бъдещ учен, момче с болезнено чувство за справедливост, изпълнен със социален сантиментализъм, който дълго време му пречеше окончателно да повярва, че българският социализъм е пропаднал още по рождение. Половин англичанин, половин македонец, той обичаше да пее унесено и неподражаемо фалшиво неприлични песни. И Христо Райчев, който беше по-възрастен и по-опитен, и по разумен от всички нас и добре знаеше, какво да прави с момичетата, на бърза ръка прелъсти хубавицата Василка докато ние, по-точно аз, само завистливо се облизвахме, и Христо Баларев, племенник на професора, най-упоритият, най-последователният, най-амбициозният от всички ни, който си беше наумил да стане професор по неорганична и обща химия и стана, сетне си науми да стане министър и стана заместник-министър. И сърдечният ни приятел Слави Рохлев, човекът с най-добро сърце от всички ни, способен, находчив, невероятно трудолюбив и отговорен към себе си и дваж по отговорен към приятелите си. Той дори получи Димитровска награда за принос в областта на корозията на металите и веднага след това побягна в щатите - защото там им е местото на лауреатите. И той днес е в Колорадо. И разбира се Любомир Бояджиев, Буби, химик, спортист и композитор, може би най-изисканият от нас, във всички случаи най-възпитаният, той се увличаше във философски спекулации и често задаваше въпроси на преподавателите по съответните дисциплини, на които те се затрудняваха да отговорят.

- Вие казвате, че човешкото съзнание е най-висшата форма на развитие на материята. Но кое доказва това?

- Целият наш опит, целият натрупан опит.

- Добре, но да вземем например един червей. Той има някакви усещания, за топло, за студено, за светло, за мокро и сухо, но може ли обаче този червей да разбере, че съществува човешко съзнание...?

Преподавателят предвидливо мълчи.

- Аз мисля, че не може. И ето, така както червеят не може да знае, че съществува човешко съзнание, което го превишава, то защо смятаме, че не може да съществува по-висша форма на материята, която човекът не може да осъзнае?

Преподавателят се замисля и отговаря:

- Но това е агностицизъм.

Обичан подход на философите, да назоват нещо с някакъв термин и да смятат, че са го обяснили.

Но ние много не се занимавахме със семантика, а пеехме:

"Във всеки джоб шише, във всеки джоб шише, във всеки джоб шише, ха-ха-ха-ха, ха-ха. А в задния мезе, а в задния мезе, а в задния мезе, ха-ха-ха-ха, ха-ха."

Беше младост, беше радост, бяха надежди, беше прелестна глупост. Остана само глупостта. Ала нищо от това. Почти през цялата първа година на следването ми, аз вярвах, че от мене ще излезе, ако не Айнщайн, то поне Лавоазие - тогава още не знаех, че революционерите са го гилотинирали, това не пишеше в учебника. Готвех се за бъдещата слава. Честно и с неподобаващо за мен старание. Записвах всяка лекция, знаех малко стенография, сетне преписвах на чисто.

 

Разтреперан, със сърцебиене, аз се явих на първия си изпит по неорганична химия през зимата на 1954 година. Имах щастие, знаех въпросите, които ми се паднаха, знаех и възлюблените на професор Баларев идеи и успях да им намеря място в отговора си. Тогава той ме прекъсна:

- Стига моля Ви се, абсолютно отличен! Не шест, а дванайсет!

Бързам да споделя, че Баларев често обичаше да повтаря това възклицание, така че то не трябва да се подразбира, като отзив за забележителните ми познания. Той взе студентската ми книжка и прочете името ми:

- Имаше едно време един професор Георги Данаилов. Кушева, помните ли го?

- Не, другарю професор, чувала съм за него, но... - асистентката вдигна рамене.

- Голям човек! Голям...

- Той е мой дядо - плахичко се похвалих аз.

- Професор Данаилов?

- Да.

Изведнъж старият човек се преобрази:

- Моля ви се, моля ви се, тази сутрин няма повече да изпитвам, да дойдат следобед, следобед! - тъй нареди той на лаборантката, сетне се обърна към мене: - Седнете, седнете, моля ви се. Кажете какво правят вашите, как са, къде са...?

Аз се обърках. Професорът сигурно е познавал дядо ми, но едва ли беше чувал нещичко за родителите ми. Отдавна родът ни бе пръснат из цяла България. Чудех се от къде да захвана и какво да споделя и тогава професор Димитър Баларев, доктор на загребския университет, учен с европейска известност, реши да ме успокои напълно:

- Ама защо се притеснявате, не се притеснявайте, моля ви се. Тя Кушева не е комунистка, не е комунистка.

Горката жена сведе очи и цялата се изчерви, сякаш старият професор е издал някаква нейна съкровена тайна.

Физико-математическият факултет беше най-малко засегнат от политическата чистка и може би заради това остана на висота. Пострадаха силно хуманитарните специалности, пострада юридическият факултет, уволниха най-блестящите професори Иван Апостолов, Петко Венедиков, да не говорим за професора по политическа икономия Демостенов, който не се свенеше и от катедрата, и в изданието на учебника си след девети септември, безмилостно да критикува Маркс. Казват, че на прощалната му лекция със студентите, цялата аудитория станала на крака и бурно му ръкопляскала.

Демостенов стигнал до вратата, спрял се, върнал се крачка назад, вдигнал ръка и рекъл:

- Извинете, но аз съм професор, а не балерина, ръкопляска се на балерини! - и си отишъл завинаги от университета.

 

Познавах Иван Апостолов лично, той беше близък приятел на нашето семейство, в тъжни и радостни мигове е бил всред нас, излъчваше мъдро спокойствие, някаква ведрост и чистота се усещаше с присъствието му. Той знаеше ужасяващо много и стига да пожелаеше можеше да смаже самочувствието на всеки един от околните, но никога не ни е притеснявал, никога не се е опитвал да се самоизтъква с познанията си. Когато го изгониха от университета, той започна адвокатска работа и дарбата му, учеността му, логиката му, много бързо му помогнаха да стане най-търсеният специалист по гражданските дела. Завиждаха му, но не успяха да го унищожат. Той просто беше нужен на всички. Стигна се до там, че тези, които му отнеха катедрата, и правото да обучава българските юристи, когато се видяха в чудо с неразбориите си в международните юридически спорове и съдилища, се сетиха за Иван Апостолов и безсрамно го натовариха да защищава в чужбина българските държавни интереси. Апостолов прие. Пътуваше из Европа, явяваше се на делата, задаваше въпросите си и изнасяше своята пледоария на езика на страната, в която се водеше процеса. Някой го упрекваха, че се е поддал на комунистите. Несправедливо и недостойно! Най-напред за да укоряваш такъв човек като него, би трябвало да разбираш, че за юриста казуса е като болния за лекаря. Не се отказва лечението. Не се отказва защитата. Вярвам, че Иван Апостолов е приемал задачите си, като предизвикателство към способностите му и с тънка насмешка към ония, които някога го прокудиха, а после не можеха без него.

Опиянението ми от химията, започна да преминава през втората година на следването ми. Лавоазие взе да отстъпва, образът му ставаше все по неясен, понякога изобщо чезнеше, понякога се появяваше отново, друг път мержелееше... Не го признавах дори на себе си. И може би заради това, когато след кратко колебание професорът по физика ми писа три, аз с трагични нотки в гласа си го замолих да ми пише двойка, за да се явя на поправителната сесия и да измия този срам. Професор Раев ме изгледа с хитро съчувствие и каза: "Аз ще ви пиша сега тройка за всеки случай, а вие ако желаете се явете на поправителната сесия". Лесно е да се отгатне, че не се явих. Понесох позора. Когато се прибирах от изпита, едва ли не през сълзи се заричах, че ще чета денонощно. Обичах физиката, просто тези въпроси, които ми се бяха паднали, не ги бях научил достатъчно добре.След няколко дни спорех със себе си:

- Абе виж какво, ти за няколко дни четене, физиката няма да я научиш по-добре.

- Да ама тази обидна тройка в студентската ми книжка.

- Я не ставай смешен! Оценките нямат значение. Важни са знанията!

- Не, не, ще се явя на всяка цена!

Не се явих. Вместо това се понапих с ром. Понеже четях Ремарк и там всички герои пиеха ром и калвадос. "Златен се лееше конякът, джинът блестеше като аквамарин, а ромът беше самия живот!" - цитирам по памет. Калвадос по това време в България изобщо нямаше и той си оставаше дълго алкохолна митология.

Момчетата започват да пият на шега, просто защото не им се вярва, че вече са мъже, и се опитват да си го докажат по възможно най-лесния начин. "Обаче, ако знаете снощи как се напих!" - това звучи гордо. Изповедите за великите пиянства са почитана тема за постпуберитетите. Те се правят, за да предизвикат възторга на връстниците и така да заличат всяко гузно възпоменание. И аз се напих, за да забравя тройката по физика. Отгоре на всичко и пушех. Пушех. Това е. Не се бръснех, но пушех и говорих дебело, в ключ фа. Нисичък, къдравичък и говори басово. Просто да се смаеш. А за момичетата да не отваряме дума, същото положение както в гимназията. Нищо. Никакво внимание. Само веднъж си спомням, в близките роднини, където живеех през първата година имаше квартирантки. Едната беше студентка, другата работеше. Студентката беше симпатична, слабичка, с красиви очи и започна често да ми доверява сърдечните си неволи и радости. Не можеше да се оплаче момичето, имаше какво да ми разказва. Аз слушах, излегнат до нея с ръце на тила, на прилично разстояние разбира се й давах акъл. И ето че една късна вечер, вече си бях легнал и загасил лампата в малката стаичка, където обитавах, когато вратата се отвори и тя влезе по нощница. Попита ме:

- Спиш ли, бе другарю.

Аз казах:

- Спя.

Тя постоя, постоя до вратата и си отиде. Честна дума дълго време не можах да разбера, какво точно искаше.

 

Когато започнах да се разколебавам в призванието си да стана знаменит учен, отново се сетих за пеенето. Приеха ме в Академичния хор. Бях убеден, че гласът ми е басов и за това научих за прослушването арията на Иван Сусанин от Глинка. "Ти взойдеш моя заря..." Някога Глинка кръстил операта си "Жизнь за царя" но понеже Царя го убиха по време на революцията, нямаше кой да дава живота си за него, и я нарекоха просто Иван Сусанин. Надух се да я изпея пред диригента Ангел Манолов, но той почти не ме изслуша.

- Утре на репетиция с басите!

Истината беше, че той ме прие не толкова заради прекрасния ми глас, колкото за това, че беше добър приятел на Спас Недялков. Аз посетих няколко репетиции и разбрах, че този хор репетира прекалено често и много дълго. Отказах се, като внуших на себе си и близките, че толкова много репетиции ще навредят на следването ми. Може би истината бе по-друга. Най напред партиите на басите бяха доста скучни: До-фа, до-фа, до-фа и най много едно сол! И за сметка на това всеки ден. Има да чакам докато ми дадат соло. И все пак идеята, че мога да стана велик бас, не ме напусна. По това време татко дойде за няколко дни в София и реши, че трябва да ме чуе прочутият оперен артист, бас, Михаил Попов.

Отидохме у дома му. Заприказвахме се. И аз направих досадна грешка, като споменах колко много харесвам Борис Христов. Михаил Попов не изпадна във възторг и каза, че Борис е едно щастливо съчетание на славянската широта с италианската школа, нещо което правило впечатление в Европа. След което отиде при пияното и попита:

- Какво ще изпееш?

- Арията на Иван Сусанин - имах безочието да изрека аз. Това беше негова коронна роля.

Той засвири, аз запях и като свърших, той се обърна към татко:

- Ами Христо, нищо особено!

Баща ми се наскърби, аз увяхнах.

Като ни видя такива посърнали, големият певец ни пожали и рече:

- Абе я малко да те разпея аз!

Започна да взима акорд след акорд на пианото и аз повтарях: До, ми, сол, до, сол ми, до! Ре, фа, ла, ре...само че с О-О-О..и А-А-А И така нататък, тези общо взето неприятни звукосъчетания, които се носят от репетиционните на певците... Изкачвахме се по-високо и по- високо. И по едно време Михаил Попов спря и каза строго:

- Абе на тебе кой ти е казал, че си бас?

Кой да ми каже, никой не ми беше казал, аз си бях казал.

- Ами че той е драматичен тенор!

А така! Неприятно но факт! Тенор.

- Ами да! И сега тенори се търсят навсякъде. Разбира се, някой трябва да постави добре гласа му...

За зло или за добро не попаднахме на този някой. От първият учител избягах, защото очевидно харесваше момченцата, започнах да взимам уроци при една отколешна примадона, която за изненада също харесваше момченцата. Съдба! Отгоре на всичко и тези ми-ми-ми-мо, ма-ми-ма-му, маската, маската, диафрагмата, диафрагмата, подпирай диафрагмата! Аз се обезсърчих, въодушевлението ми спъхна и стигнах до заключението: да си посредствен химик е поносима беда, но да си посредствен певец това е трагична беда.

Така една късна вечер, когато се прибирах към дома пеша, защото трамваите бяха спрели, а за такси пари нямах, пък и такситата бяха рядкост в тези времена, гледах звездите, крачех смело по опустелите улици и си мислех - няма да стана велик учен, няма да стана велик певец, късно е да стана диригент, въпреки че много хубаво дирижирах, когато слушах Бетовен по радиото. Какъв, господи, мога да стана, какъв и изведнъж осенение, озарение, що пък да не опитам да стана писател. Това все пак е някаква духовна дейност. Писател! Не съм опитал мога пък да мога, както казал шопът! Озарението трая известно време и мигом изчезна, когато се оказа, че вратата на къщата на моя приятел Гошо Десев, където ме бяха приютили да живея безплатно през третата година на студентството ми, се оказа заключена, а аз си бях забравил ключа. Промъкнах се през прозорчето на мазето, смъкнах се при въглищата, изкачих опипом стълбите. Проклятие! И вратата на мазето бе заключена. Не исках да будя Георги, ако го разбудиш нощем, той изпадаше в нравоучителен захлас. Още по-малко смеех да безпокоя баба му и майка му. И тогава си легнах да спя в един сандък.

Аз дължа издръжката си за студентските години на майка си. Парите на баща ми не можеха да стигнат, пък и той работеше все по-малко и все по-дълго седеше с приятели в пивницата. Тогава мама отново започна да се занимава с хореографията. Учеше пионерчетата на балет, подскачаше заедно с тях, батман, жете, плие! Преподаваше английски, постави цяла оперета "Веселата вдовица" - за Свищов събитие велико... Накрая я поканиха в Търново в голямото читалище "Искра" И мама пътуваше между двата града. Тичаше със своя куп чанти към гарите, няколко дни от седмицата работеше в Търново, останалите в Свищов.

Беда сполетя и моя приятел Спас Топалов, който следваше машинно инженерство. Баща му неочаквано почина. Така средствата за издръжка и на Спас секнаха. Тогава майка му се реши и стана работничка в консервената фабрика. Обличаше бяла захабена престилка, обуваше галоши, сядаше край транспортната лента, над която душове ръсеха вода и белеше домати. Само за няколко месеца тя стана една от най-добрите работнички във фабриката, не жалеше здравето си, не жалеше силите си, работеше и дневни, и нощни смени. Посви се, поизгърби се, смали се, но не се отказа. Двамата и сина бяха живота, смисъла, всичко на света.

А баща ми започна да ходи все по-бавно по улиците. Той, който някога беше спортист, караше кънки, ски, танцуваше, ходеше по планините, сега пристъпваше едва едва по калдаръма. Не разбирах защо така отпадаше. На неговата възраст хората изкачват Еверест. Голямата му радост беше второто дете на леля ми и някогашният съдия Спас Недялков, момченце, то се беше появило заедно с най-голямата зима, която някога е затискала Свищов. Беше бяло като снега със светло руси косици. Щом татко го видеше и цялото му лице се променяше, устните му се присвиваха, сякаш му шушне нещо... Съпротивителните сили напущаха моя баща и сякаш се прeливаха в душата на майка ми. Но баща ми не загуби чувството си за хумор.

Веднъж, когато той започна да разказва на висок глас в една малка кръчмица, как навремето е ходил по Алпите, как заедно с големия алпинист Белковски катерили не знам какви си пикове, и преминавали не знам какви си глетчери, аз се почувствах неудобно, синовете понякога се чувстват така, когато бащите им се хвалят и се обадих:

- Баща ми е специалист по такива истории!

Татко ме погледна за миг обидено, после се усмихна и каза:

- Аз съм специалист по правене на идиоти!

 

"Идиотът" вървеше сравнително добре в Университета. Изпитите не ме затрудняваха особено, е разбира се имаше и провали, но какво би бил студентският живот без тях. С малки изключения не преписвах на изпити. По основните дисциплини това беше и много трудно, трябваше да се изпишат стотици листове и по-добре беше да седнеш и да научиш въпросите. Виж преподавателят Василев по История на Българската комунистическа партия ме скъса най-хладнокръвно, защото не знаех, кога се е състоял еди кой си конгрес на партията. На поправителната сесия си бях направил пищов със всички конгреси, дати и секретари на политбюро и без никакви терзания на съвестта преписах, ледено спокойно и нагло. Странна метаморфоза претърпя този човек, когато през 1956 година най-сетне се хвърли светлина върху сталинските престъпления, Кирил Василев начаса смени възторженото си отношение с осъждащо, но студентите все пак го запитаха, защо до преди месец е говорил едно, а сега - друго. Тогава той ни обясни, че винаги е следвал линията на партията. Някой се помъчи да му противоречи и да го пита, нямал ли е собствено мнение, преподавателят нещо смутолеви и продължи лекцията си. После стана професор, после започна да пише за Фройд и любовта, теми все пак по-благодарни, после стана академик, а през осемдесетте години дисидент. Всякакви преображения са възможни да настъпят с възгледите на един човек, умният ги променя, глупакът - никога, аз обаче си спомням двойката заради конгресите и това си е.

И ето че дойдоха унгарските събития. И преди тях имаше опити в Германия и Полша за съпротива срещу комунистическата власт, но вестите, които достигаха до нас за тях, като че ли не бяха пълни, не бяха ясни, а Будапеща беше друго. Това беше буря. Въздухът затрептя. Тътенът сякаш достигна до нас и ние настръхнахме. Надеждата се появява от нищото. От моите състуденти малцина съчувстваха на режима, малко повече бяха тези, които даваха вид, че го подкрепят, но по-голямата част от курса ни, кои скрито, кои по-явно, ненавиждаха властта. Изглежда, че това не беше тайна и за ръководството на Университета и няколко дни след началото на въстанието в Унгария, започнаха да изключват студенти. Това беше съвсем явно направено с превантивна цел. Ние и тъй си бяхме наплашени, оставаше само малко да ни постреснат. Изключиха и двама наши близки приятели. Тогава решихме, че нещо трябва да се направи. Стига толкова! Стига сме били безмълвни, безропотни, с преклонени глави. Например една студентска стачка! Тази дума ни стресна, но все пак прозвуча красиво. Стачка! С искане за незабавно връщане на изключените ни другари. Събрахме се у Христо Баларев може би десетина души. Правим стачка, обявяваме я и поставяме стачни постове, които да връщат заблудените, неосведомените и комсомолците. Пред входа на факултета.

Най-напред настъпи мълчание. Десетината двадесет годишни седяха на голямото канапе в ателието на художничката Васка Баларева, тези за които недостигаше място бяха насядали по земята.

Сетне някой пръв започна да умува. Не помня, кой беше. Няма да успеем, ще дойде милиция и ще ни арестуват, ще ни изпратят в Белене. Вместо да изпишем вежди... Ще изключат още хора... После събитията в Унгария не се знае какъв край ще имат. Обединените народи няма да се намесят... Руснаците ще влязат в Будапеща...

Обади се втори, трети... Аз гледах картината на стената, голо женско тяло полегнало и чувствах как нищо няма да излезе от това наше събиране. Тогава предложих просто да видим, кой е за и кой против. За?

Обади се Слави Рохлев - Аз. И Христо каза - и аз. И Живко каза -и аз. И аз казах - аз. Останалите мълчаха и гледаха в пода. Те бяха повече, пък и да не бяха, едва ли щяха да се подчинят на мнозинството. Станахме и се разотидохме.

След малко аз се върнах у Христови и му казах:

- Искаш ли, поне тази нощ да напишем няколко позива по стените.

Христо каза:

- Да.

Вечерта взехме четки и бои от запасите на майка му, едно стъклено бурканче, излязохме на улицата и тогава усетих как страхът ме хваща за гушата. София бе тиха, по булеварда нямаше много хора. Ще ни хванат. Ще ни хванат и всичко, целият ни живот, всичките ни стремежи, ще се объркат, ще пропаднем. Христо вървеше до мен и мълчеше, беше пъхнал двете си ръце в шлифера. Минахме булевард Витоша и от лявата страна имаше сграда с вход откъм двора. Христо остана на улицата, аз влязох в двора, натопих четката и колкото се може по-бързо написах на стената "Слава унгарци!" не помня сложих ли удивителна или не. Лозунгът беше мижав, кой знае дали се набиваше на очи, но във всички случаи трябваше да влезеш в двора, за да го видиш. Не беше твърде геройска работа. Никаква работа не беше, но за толкова ни стигна храбростта. Сетне се върнахме обратно, чак до Борисовата градина и там най-сетне намерихме по-удобно място. Това беше голямата желязна врата на стадиона на ЦСКА. от към южната страна. Тя бе покрита с миниум и имаше широки плоскости. Тука! Тука ще напишем. И вече с една по-голяма четка, която натопих в бурканчето с бяла блажна боя изписах пак същото: "Слава унгарци!" буквите бяха по половин метър. Можеха да се прочетат и отдалече. После се ометохме. Никой не ни следваше, никой не ни видя. За повече лозунги нямахме сили.

Нощта мина спокойно. На сутринта първите ни часове бяха по физкултура. Какво му хрумна на преподавателя, подкара и двете групи към парка. Пресякохме по диагонал край паметниците на великите българи и се озовахме точно на алеята, която водеше край стадиона от юг. И ето - нашата врата. Само че някой старателно бе замазал думите с вар. Щипнах Христо, той изхъмка. Той така цял живот си хъмкаше.

Това беше всичко. Цялата ни солидарност и съпротива. Бих могъл да разкажа още един случай, но за него нямам свидетели. Участваха още двама души единият е отдавна покойник, а другият изчезна от живота ми тъй, както се появи само за няколко часа.. А самата история изглежда толкова налудничава и наивна, че ме представя в тъжна и смешна светлина. Очевидно аз съм действал под някаква извънредна възбуда, защото помня че, пътувах с автобус за някакво село, където щеше да ме чака някакъв човек, учител. И наистина стана така, но кое беше селото, как се казваше този млад човек, как изглеждаше, не знам, изличило се е от паметта ми сигурно от силен страх и безпокойство, тъй както мокрият парцал изтрива черната дъска и остават тук-таме следи от тебешира. Едно мога да кажа днес, когато си премислям всичко това. Всяка съпротива с нейните актове на безстрашие са примамливи не само сами по себе си, душите на младите се привличат и от приключението и героичната поза. Така понякога каузата отстъпва назад и жертвоготовността сякаш не се влияе от нея. Между другото покойният ми познат претърпя също смайващо превъплъщение, от почти борец и почти конспиратор срещу властта на комунистите, десетина години по-късно той стана участник в тяхната власт и зае доста предно и почетно място в обществената стълбица, нагласи се на креслото и умря...

Руснаците нахлуха в Будапеща и започнаха да потушават въстанието. Унгарците молеха за помощ. Молеха Обединените народи, молеха Съединените щати. В етера се чуваше отчаяният глас на говорителя на радио Будапеща и взривовете на снарядите: "Къде са Обединените народи? Спят ли... Ние загиваме..." Загинаха!

В Свищов години по-късно срещнах един възрастен унгарец, който беше дошъл по работа в лабораторията на митницата. Помолих го да ми каже нещо за времето на събитията. И той разказа за огромното множество невъоръжен народ събрано на площада пред парламента и за бащата, който водел за ръка двете си деца. Изведнъж затракали картечници. Стреляли срещу хората. И ето че в ръцете на злощастния баща се оказали два детски трупа. Откосът пощадил него. Тази фигура на един баща с две деца увиснали мъртви в ръцете му, това е което аз винаги си представям, когато става дума за Будапеща 1956 година. И още бликналите сълзи в очите на унгареца, който извръщаше лицето си, за да ги скрие от мен.

Унгарската трагедия сякаш дойде, за да подскаже нещо, което здравомислещият българин отдавна искаше да чуе, че всяка съпротива срещу комунизма е осъдена на провал, че никой няма да си мръдне пръста за народите зад желязната завеса, никой няма да наруши договорената някога подялба на Европа. Това утвърждение беше добре дошло за и без това бдителното ни чувство за самосъхранение, то бе ново оправдание за преклонените ни глави. Недоверието в Запада още повече се засили. Бяхме убедени, че той няма да рискува една ядрена война заради свободата на народи, които твърде дълго в собствената си история са били, ако не поробени, то подчинени. Вярно е, че не се знаеше, дали руските военни наистина биха посегнали към ядрените бомби, за да запазят Унгария, но като се сещахме за "непонятната и безбрежна руска душа", никой не се осмеляваше да изключи тази възможност. Положението беше безнадеждно с облекчение установявахме ние и за да окажем своята почит към героична Будапеща - посетихме унгарския ресторант в София.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух