напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



XI


Eсента бързо премина, задаваше се зима, а аз все повече се отвръщах от химията и отегчавах от следването. Четвъртият курс, последният курс, беше и най-скучен. Понякога в главата ми се мяркаше, че никак не е късно и мен да изключат от университета. Изобщо какво се бавеха, притежавах всички необходими данни, изгонените ми колеги с нищо не ме превъзхождаха, и тогава, като предпазна мярка, ми хрумна да прекъсна за една година обучението си. Нека бурята отмине, нека поработя нещо, да припечеля някой лев, стига съм тежал на майка си. Все такива благородни помисли ми идваха в главата. И към тях като се прибави, че никак не ми се учеше, нещата започваха да изглеждат съвсем убедителни, дори за мен самия. Междувременно бях навъртял и много отсъствия. Тогава покиснах ръцете си в разтвор на гасена вар, докато изпръхнаха и се напукаха, отидох при декана, не криех от него отрудените си длани, казах му тъжно, че не мога да се издържам и подадох молба. Разрешиха ми едногодишно прекъсване, взех една брадва от мазето на мой приятел, купих си билет за Самоков, качих се на автобуса и отпътувах, като държех брадвата между краката си.

Бях решил да стана дървар посред зима.

Няма да обсъждам нормалността на тази постъпка. Първото защото не искам да се представям благородно луд, второто е, че в главата ми се въртеше някакво романтично видение за преспи, борове засипани от снегове, далечни върхове, звънтенето на брадвата, мускули, изобщо Джек Лондон, "Дивото зове". Една от любимите ни книги с Георги Десев беше "Смок Белю" или "Белю пушилката". Момчетиите, които се увличат от Джек Лондон, до известна младенческа възраст това е естествено, тайничко искат да подражават героите му.

Така аз с брадвата се озовах в горското стопанство в Боровец, представих се на директора и казах, че съм студент, останал без средства, че търся работа. Спомням си, в тоя ред на глупости, излъгах, че живея в Бояна. Сиреч близо до планината и един вид дърварлъкът ми е в кръвта. Днес ако кажеш, че живееш в Бояна, асоциациите ще бъдат съвсем други. Директорът ме гледаше без насмешка и ми рече, че мога да започна още от утре и да събирам колци!

Колци! Това не ми се стори много в стил Смок Белю, а и честно казано, не знаех какво точно означава. Не се издадох. Колци-колци! Само че засега, каза директорът, не мога да те настаня в общежитието, няма места. Трябва сам да си намериш, къде да спиш за няколко дни. "Лесна работа" - казах аз. "Плащането на парче!" - каза той. "Седем стотинки на колец. Ако ги закараш до пътя - девет стотинки." - "Лесна работа" - казах аз.

Когато излязох от сградата на горското стопанство не знаех няколко неща: - какво точно означава това колци, къде се намират, колко колеца може да "набере" човек за ден, къде ще спя и какво ще ям, ако ми се свършат парите.

Предлаганата бъдеща дейност разучих набързо. Дърварите отсичат бора или смърча, или елата, те изпъшкват, залитат, изсвистяват и се строполяват в снега. След това клоните се окастрят, трупите се обелват от корите, и с двойка волове ги завличат до пътя, тракторите бяха рядкост. Клоните и корите остават, където са били отсечени. Та от тези клони се правят колците, а корите се събират, за да се извлече от тях терпентин. Подбираш клоните да не са много тънки, отрязваш ги метър и петдесет - метър и седемдесет, подостряш ги от единия край, подкастряш ги и ето ти го колеца готов - седем стотинки. За какво се използват ли? Ами за градините с домати и фасул и не знам още какво...

И колко колчета може да набере човек за един ден?

Зависи. Когато вървиш подир секачите, може и триста да насечеш, па и повече...

Триста колчета по седем стотинки - двадесет и един лева! Че това беше добре, че това беше много добре. Ще стигнат за храна, ще стигнат за цигари и ще останат.

С преспиването се справих с неподозирана от самия мен смелост. В Боровец повечето вили бяха собственост на профсъюзите и там идваха почиващи отвред. В стаите имаше по четири, пет легла и обикновено в по-старите вили оставаха незаети места. Изчаквах да пристигнат последните автобуси от Самоков, влизах си преспокойно в някоя вила, криех брадвата, защото все пак да нахлуя с брадва в спалните беше неуместно. Влизах в една от стаите, казвах: "Добър вечер!" И питах небрежно: " Кое легло е свободно?"

Имах късмет. Винаги се намираше място за мен. Лягах, завивах се презглава и заспивах светкавично. На сутринта се измъквах, преди другите да са се събудили.

Имаше нещо многозначително в цялото това мое приключение. Някогашното буржоазно копеле, което водеше лекомислено съществуване в същия този Боровец, возеше се на шейни, пързаляше се на ски, живееше в охолство в една от вилите, говореше с царя на ти, сега се промъкваше като крадец между боровете с брадва в ръка и се мушкаше неканен в стаите на почиващия трудещ се народ. Така ми се падаше, оставаше само надеждата - трудът да ме превъзпита и да ме направи нов човек.

И тъй потънах вдън горите. Иван Пожарлиев ми беше дал един чифт дебели гумени ботуши, обувах ги с два чифта вълнени чорапи и газех из дълбокия сняг.

Началото бе драматично и отчайващо. Беше навалял нов сняг, на места затъвах до кръста, а купищата клони, от които трябваше да добия колчетата, бяха тъй потрупани, че едва-едва се забелязваха - малки снежни хълмчета, под които те хитро се бяха сврели. Започвах да ровя, да дърпам, да тегля, да напъвам, снегът се пъхаше във врата ми, влизаше в пожарлиевите ботуши, мушкаше се по някакъв подъл начин в кръста ми, и когато най-накрая успявах да изтегля един клон, той се оказваше по-къс или по-тънък от изискването. Дявол да го вземе, бяха минали преди мене други дървари, бяха минали заедно със секачите, преди новия сняг и изпоскали цялото сечище.

Първият ден до обяд смогнах да насека двадесет и три колчета. По седем стотинки... не можех да си платя храната. Вечерта се прибрах в една вила, която ми се случи по пътя, изнемогващ, премръзнал, мокър и обезсърчен.

Следващите дни бяха малко по-спорни, но резултатите си оставаха плачевни. Така не можех да продължавам, поражението ми бе съвсем близко и отчаянието ме стисна за гърлото.

Тогава от белите снегове направо в кръчмата се появи бай Косте, с черни от смола ръце, с черна необръсната от седмици рядка брада, с остър сатанински нос, с набраздено лице и няколко големи бели зъба в устата. Моят спасител.

На горския работник Коста Школски му требело човек за неговата бригада. А неговата бригада била: коньо, он и двамата му сина, обаче големия син го викали войник и тъй се отваряло работа за още едно момче.

- Да си допием пиенето и отиваме дома! - рече бай Коста и добави - Докато се освободи место в общежитието, дома ще спиш!

Той си допиваше дълго, а аз го чаках смирено. Сегиз-тогиз поглеждах към неговата маса и виждах как непоклатимо се е надвесил над чашата с коняк, сякаш излят от черен бронз. Почнах да губя надежда, че това с дома, коньо, работата и бригадата е реалност. Но изведнъж - вълшебство: бай Косте се надигна, махна ми с ръка и пойдохме по заснежения път към неговата къщица.

- Надницата ти ще е двадесет и пет лева - съобщи бай Коста - повече не давам.

За малко да изквича от възторг. Но се въздържах. Така започна моят дърварски живот.

За това време мога да напиша цяла повест - ставахме по тъмно, прибирахме се по мръкнало, бай Коста, Кольо, Ванчо - синът му, и аз. Първите дни бях тъй изтощен, че чаках само да се тръшна на нара и да спя, да спя, да спя. Дивото престана да зове, то едва скимтеше. Бай Коста кастреше колци, брадвата му съскаше в ръцете, разцепваше сухи дърва с клинове и чук, като при всеки удар издишаше въздуха от дробовете си почти със стон, събираше купища кори, а ние мъкнехме ли, мъкнехме, всичко до някое достъпно за шейната място. Нарамвахме по двайсетина колеца и се хързулвахме надолу по снега към пъртината, струпвахме ги там и хайде пак нагоре и пак надолу, и пак нагоре и едва си поемахме дъх и бяла пара фучеше от носовете ни. Ванчо беше по-малък на години от мене, ползваше наследствени привилегии и кръшкаше. Аз не можех да си го позволя. Не успявахме да насмогнем на бай Коста, той работеше като фурия, чевръсто, без да спира, без минута отмора, а ние отмалели, почти съсипани, се надявахме на малко милост. Но милост нямаше. Някъде към обед бай Коста подвикваше:

- Айде, айде, не се мотайте, че още за коньо не сме изкарали!

А по-късно, когато се бореше с някой двуметров обледенен дървен труп, ми викаше:

- Гоше, Гоше, яла! Яла!

Аз дотичвах послушно, а той ми нареждаше:

- Оноди го от онад!

Какво да онодя, къде да го онодя, трябваше да минат седмици, за да се науча да разгадавам тези сакрални слова. Оноди - означаваше всякакъв вид действие, повдигни го, завърти го, натъкми го, и така нататък. Бай Коста нямаше предвид единствено сексуалното значение на глагола, а "от онад" значело от другата страна.

На обед палехме огин, бай Коста вадеше от торбата сланина и хляб, нарязваше сланината на резанчета, нанизваше ги на пръчка и ги пърлеше на пламъка. Разтопената мазнина капеше върху зачервените въглени, димеше и се разнасяше велико ухание, от което ти се свива стомаха.

Вечер се прибирахме от гората право вкъщи. Коньот тичаше доволен, че теглилата му свършват и го чака зоб, рой звънци отмерваха стъпките му, шейната се занасяше леко, като пийнала по отъпкания хлъзгав сняг. Бай Коста дори не удостояваше с поглед кръчмите. Прибирахме се, хапвахме чорбица и каквото дал бог, и ни очакваше сладостта на съня." И никога тъй сладко не съм ни ял, ни спал!"

На осемнайсто число получавахме аванс, на трето заплата. Дървосекачите на бърза ръка се разплащаха в магазина, където жените им бяха купували на кредит. И след това го удряха на живот.

- Вие откарайте шейната дома, аз си ида. - каза бай Коста, след като получихме първия аванс.

Не си дойде нито за обяд, ни за вечеря. Легнахме си с Ванчо и сън засънихме, когато в дълбоката зимна нощ се разнесе вик, проточен, дълъг, вълк ли виеше, човек ли гинеше. Не, бай Косте се завръщаше от кръчмата. Връщаше се и люто кълнеше и звездите, и боровете, и снега. Той се вмъкна с трясък в къщицата и изрева:

- Къде са ония некадърници?...

Жена му нещо тихичко изхортува.

- Дай, ножо, да ги заколя!

Жена му нещо тихичко занарежда.

- Мамка им, некадърна аз... Дай ножо!

Нямаше съмнение некадърниците бяхме ние с Ванчо, побутнах го, той също не спеше.

- Трай!

- Иска да ни коли?

- Море!

Гневът на бай Коста се изрази в още няколко проклинящи ръмжения. Жена му продължаваше все така почти нежно да го утешава. Накрая всичко замлъкна.

- Заспа - каза Ванчо, обърна се на другата си страна и се унесе.

Аз не успях да заспя веднага.

На сутринта плахо открехнах вратата на съседната стая, в която спяха бай Коста и жена му. За да се излезе навън трябваше да се мине през нея. Заварих бригадира си омърлушен, кисел, рошав, седнал на леглото си с боси крака. Погледна ме малко изпод вежди и после с почти детско отчаяние каза:

- Гоше, нема ми парите!

- Ами сети се у коя кръчма си ги оставил. Они не са много - рече жена му, която се спретваше да тръгва на работа.

- Аз толкова пари у никоя кръчма не мога да оставя!

Жена му не се опита да му противоречи. Когато тя излезе, бай Косте неочаквано ми намигна и каза:

- Она ми ги е прибрала! Чека ме да заспим и ми обръща сите джобове, че и капата. - Той се замисли и добави - Обаче, Гоше, права е, аз не мога да работим с пари у джебо. Хайде, впрегай шейната!

Да впрегна Коньо за мене беше голяма чест и велика отговорност. Добре че той беше кротък и разбран, и сам си мушеше главата в оглавника, а то иначе с моята похватност можех така да се омотая в юзди, каиши и копита, че да ми дойде чак до плач.

Такъв беше животът на бай Коста. Сух, жилест, изпит, неизтощим, за него в света съществуваха две неща: Гората, в която всеки ден беше господар и кръчмата, в която два пъти в месеца пиеше като змей. Сякаш нищо друго не съществуваше, никакво забавление, никакво увлечение...

- Бай Коста, тази вечер ще дават кино, искаш ли да идем.

Той ме изглеждаше с такова недоверие, че аз се разкайвах предварително.

- С пари ли?

- Четиридесет стотинки.

- Я да дадем четиридесет стотинки за едно кино. Никогиш!

През тази зима за пръв път се срещнах с хора, чиито дни от зори до залез бяха изпълнени с мъчителен, но величав труд, и единствената им разтуха бяха часовете в кръчмата, псувните и мъглите, в които се губеше целия останал свят. А по това време имаше философстващи глупаци които настояваха, че тези хора трябва да бъдат предани на политически идеали, да имат възгледи за социализма, бога и отечеството, нали бяха част от работническата класа. Но трябва да бъдем наясно, те бяха неуки, но не и ограничени глави. Тяхната грамотност бе друга. Те просто живееха в различен свят, където всекидневното общуване с планината, с гората, с дивата природа, с конете, воловете, вълците, е вид образование и чрез него човешкият интелект се развива не по-зле отколкото в разните сорбони.

Мина време и аз се настаних в общежитието. Това беше горски дом - от борови греди и дъски по пътя за Самоков. Имаше преддверие, в страни от него някакви помещения и след тях просторна стая с голям дървен нар, на който натъркаляни един до друг и завити в прашни одеала спяха дърварите. Те бяха от самоковските села, идваха в Боровец в понеделник сутрин, работеха до събота вечер и си заминаваха. Така че две вечери и един ден оставах сам. Работниците бяха сравнително млади хора със сбръчкани, изпръхнали от студа и вятъра лица. Носеха ватенки, гумени ботуши и мокри чорапи. В помещението миришеше на пот и борина. То се отопляваше от внушителна тенекиена печка, направена от стар варел. Дърва бяха струпани в самата стая, и който се събудеше през нощта, пъхаше нови в печката. Стопляше се бързо и бързо изстиваше. Но и хората бързо заспиваха. Помърморваха си нещо унило, позасмиваха се за някоя веселия през деня и сънят ги отнасяше. Само печката буботеше, червеникава светлинка се промъкваше през пролуките и заиграваше по тавана, сетне и печката замлъкваше и светлинките гаснеха...

В стаята идваха и плъхове. Какво тършуваха като нямаше нищо за ядене, не знам, може би топлинката ги привличаше, но сновяха насам-натам, докато някоя запокитена цепеница не полетеше към тях. Те се спотаяваха за минута и пак се разшавваха, но ние вече спяхме.

Разбира се, през първите дни аз предизвиквах любопитството на моите сънарници. Разпитваха ме, гледаха ме недоверчиво, че няма ли по София работа за такива като мене. Аз отговарях уклончиво, усуквах го, и те най-накрая се примириха със загадката.

Понякога в просъница повеждахме разговор.

- Гоше, ти като си студент, кажи бе, какво е това атомът?

И аз напрягах цялото си популяризаторско умение за да обяснявам. Раздробявах скалата на песъчинки, песъчинката на по-малки песъчинки, тях на още по-малки и най-малкото което остане - е те това е атомът!

- Стига бе! - обажда се друг глас - Те го копаят атома у Бели Искър.

Край. Всичко пропадаше. Но асоциацията беше ясна. Край село Бели Искър имаше уранови залежи. Опитах се да обясня разликата, но от другата страна на нара, някой се възмути:

- Вие няма ли да спите бе, вашата мама учена!

Една вечер съседът ме попита:

- Ти какъв щеше да станеш, като завършиш?

- Сигурно учител.

- Аз пък много исках да станем милиционер, обаче не ми дават, оти си падам малко фашист.

И до ден днешен, стане ли дума за народопсихологията и политическата определеност на българина, си спомням момчето до мене, което искало да стане милиционер, но си падало фашист.

Защо фашист, защо точно фашист? Ами защото всичко трябваше да бъде просто и ясно, хората се деляха по един признак, така беше и удобно, и лесно. Не си струваше да се напрягат умовете. Фашисти бяха и царя, и министрите, и народните представители, и индустриалците, и търговците и офицерите и...

Фашисти, кулаци бяха и селяните, които не искаха да дадат земята си, кравата си, вола си. "Хей кулак, хей кулак, ти си стар народен враг!" гласеше песничката. А точно по това време самоковските села се бяха разбунили срещу кооперирането и властта освен стихове бе употребила сила, за да ги усмири.

Имало някога в село Ковачевица много овце - хиляди, имало и един овчар, който притежавал свое, малко стадо, но такива хубави агнета и такива породисти овце и овни, никъде по целия край, може би по целите Родопи, нямало. Дошло време кооперативно и поискали от овчаря да си даде животните в стопанството. Той ги скрил нейде в балкана. Но скоро се разбрало, къде са. Пак го привикали, пак ги поискали, той пак ги скрил, този път през две села и пак ги намерили, накрая му ги взели. Тогава овчарят седнал на една пейка, онемял, не помръднал три дни и три нощи и умрял,. И той явно е бил фашист. Него отдавна го няма, но пейката още стои.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух