напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



XIII


И тъй аз си взех раничката, зарязах брадвата и се спуснах надолу към Самоков. Когато стигнах в града, автобусът за Дупница (тогава се казваше Станке Димитрово) беше заминал и друг щяло да има чак сутринта. Помислих, помаях се и отпраших пеша. Вървях няколко часа и едва тогава разбрах, че съм идиот. Знаех съвсем точно, че разстоянието е по-голямо отколкото от Маратон до Атина, че лоренцовото съкращение започва да се проявява при скорости близки до тази на светлината, че аз, въпреки планинския си опит, не мога да изминавам повече от 7-8 километра в час и напук на всичко това тръгнах и замръкнах посред пътя. Вървях и се псувах, вървях и се псувах, и накрая ме настигна камион. В Дупница се качих на някакъв влак и призори бях в Благоевград.

Намерих блока, той не беше далеч от гарата. Всички още спяха, всички с изключение на баба ми. Прегърнах я, тя се смаляваше с годините и вече се губеше между дърварските ми рамене (хипербола), беше навършила осемдесет и нямаше никакво намерение да се предава. Знаех какво ще ме попита, отговорих й утвърдително и тя включи котлона. Имаше навика да обхваща чайника с двете си ръце и да го държи така, докато започне да пари.

- Ти нали ме обичаш - каза баба ми - защото аз много те обичам!

Всяка сутрин, тя ставаше преди мене, още в зори, приготвяше ми закуска, сядаше на масата, гледаше ме как дъвча и питаше:

- Ти за какво си мислиш сега?

Аз сега за нищо не си мислех, аз още спях.

В Благоевград работих два месеца. Товарехме на камиони бетонови стълбове за електроснабдяването. На ръце, тъй както се товарят трупи, поставяхме талпи от земята до каросерията и търкаляхме стълбовете по тях. Тежички бяха, но бързо свършиха, после ми дадоха да боядисвам метални куки с миниум пак за стълбовете. Позор за един дървар!

И ето че най-накрая Дунава отново се появи пред очите ми. Върнах се в старата къща. Майка ми продължаваше да работи в два града и откъде взимаше тези сили и бодрост, да се смае човек, а баща ми, баща ми преживя може би най-радостното събитие през последните години. Възвърнаха му адвокатските права. Софийското жителство - не, но правата да. И той завалията искаше да започне живота си отново, дори повярва, че най-сетне онова нещо, което трябваше да изскочи изневиделица и да направи дните му щастливи, вече се е появило. Бояджийските дрехи бяха захвърлени, яките на белите ризи обърнати и изгладени, панталоните дадени на химическо чистене. Татко се изправи в цял ръст и се обърна към почитаемия съд:

- Господа съдии...

Но господата ги нямаше, имаше другарите съдии, имаше нови закони, ново право, баща ми се подготви да държи витийни речи, да смайва с позоваване на римското право и кодекса на Юстинян, упражняваше ораторското си изкуство. Когато се върна от първото си дело, той беше неописуемо доволен. Беше обаял съда с пледоарията си, беше се готвил дни наред за нея, беше проучил практиката на върховния съд, всичко, беше сигурен:

- Печелим!

Всички го поздравявали, клиентът плачел, колегите му стискали ръката, дори съдебните заседатели, които поради естеството на задълженията си не могли гласно да изразяват становище, гледали баща ми възторжено.

Делото бе загубено.

Разочарованията, които изживя татко можеха да се предвидят. През ония времена мястото на адвоката в правосъдието, беше незавидно, едва ли не обидно незачитано. Сигурен съм, че баща ми знаеше това, знаел го е, но той беше човек, който до своя край се опитваше да подчини действителността на въображението си. Беше петдесет годишен, когато му се стори, че се удава възможността отново да осмисли живота си, да се издигне в собствените си очи, хвърли се с всичките си сили и възторг, но скоро разбра, че му предстои ново поражение, което ще бъде и последно. Опита се да се пребори, не успя и се хлъзна надолу към покоя на безличието.

Той беше един от хилядите хора, на които не бе позволено да осъществят способностите си, унижиха ги, затриха ги, лишиха ги от стремежи. Тяхната участ бе може би по-зла от тази на физически унищожените. За едните светът бе свършил с изстрел в тила или на бесилката, за другите той непрестанно умираше пред очите им. Години, десетилетия агония. И това беше революционната тъпота в действие. Така се самоубиваше и самата революция. За да просъществува социалистическият строй той имаше нужда от личности, но създадеше ли личности, те щяха да се обявят против него.

През късното лято на 1957 година, на перона на свищовската гара, аз срещнах един човек, когото ще помня до края на дните си, за него вече стана дума в този разказ. Това беше Христо Оббов, по-скоро нисък, бикоглав, с блестящо на слънцето голо теме, широкоплещест... тогава беше на шестдесет и три години, доживя до сто и една, и аз смея да твърдя, бях негов приятел до гроба му и ще го помня докато в главата ми има свяст. Нищо че беше повече от четиридесет години по-възрастен, духът му бе младенчески, физиката му дори бе на млад човек, мъжествеността му бе млада и за това имаше достатъчно доказателства. Христо Оббов - македонски четник, участник в македоно-одринското опълчение, в три войни, седем ордена за храброст, убивал, пленявал, рисувал, любил, дипломатствал, емигрантствал, живял, работил и учил двайсет години в Франция, осъждан на смърт в България, земеделец по убеждения в младостта си - мъдрец в зрелостта си, селски труженик години наред, заместник кмет на Плевен след Девети септември, спречкал се с комунистите и изпратен на лагер, адвокат, графолог, вещо лице в съда, приближен на Стамболийски и Никола Петков, близък на Константин Константинов, Николай Райнов, Константин Щъркелов, Чудомир, Николай Лилиев...

- Аз бях роден за разбойник - каза той на своята деветдесет и пета годишнина. - Бях роден да освобождавам Македония, пък освободих съвсем други неща...

За живота му бе написана книга, в която авторът се опитваше да търси сензациите вместо човека. Жалко.

С Христо Ковачев, известният майстор на документалното кино, направихме филм за него. Снимахме го точно на деветдесет и петия му рожден ден, след това със Стефан Гюров от телевизията го заснехме на стотната му годишнина, заснехме го и на сто и първия му рожден ден. Филмът бе показан една късна вечер по Националната телевизия, видеолентата я пазя и често я пускам за себе си и за добри приятели.

За пръв път Оббов се бе срещнал с татко на едно дело, по което бил вещо лице. Умееше да разкрива, дали някои документи са подправяни, дали някой подпис е фалшив, а докато чакаше реда си в съдебната зала, нахвърляше скици на присъстващите върху бележника си. Видял баща ми, профилът му направил впечатление, нарисувал го и в почивката му връчил скицата. След това изпили по едно вино заедно и оттогава, пристигнеше ли на дело в Свищов, си идваше у дома, а татко му гостуваше в Плевен.

Христо Оббов бе от тия хора, които те грабваха още при първа среща. Обаятелността му, се подсилваше от неговата естественост, неговата непринуденост, въпреки двете десетилетия във Франция, въпреки образоваността му, талантът му на художник, той си говореше на плевенско наречие, а и във френският му, чиято словесност владееше превъзходно, не се долавяше грижа да се преструва на член на френската академия.

Когато бил четиринадесет годишен избягал от къщи с един свой приятел, пристигнали в София, открили Яне Сандански и взели да го молят да ги изпрати с някоя чета в Македония.

Отговорът на войводата бил:

- Лайна! - с ударение на първата сричка.- Одете код чешмеджиите!

Чешмеджиите били Сарафов и Гарванов, наричали ги така защото техният щаб се намирал над един дюкян за водопроводни части. Там поне Сарафов ги приел и внимателно изслушал. Двете деца - харамии били достатъчно трогателни и красавецът Борис Сарафов ги отпратил с уговорката, че все още не е време чети да преминават в Македония, все още е зима, но като се запролети, той може да ги повика и да ги вземе със себе си за пропаганда. Тъй казал "за пропаганда". И естествено не ги повикал.

Няколко години по-късно през пролетната ваканция осемнадесет годишният Христо отново хукнал към Македония и попаднал в четата на Бърльо войвода. Бая страховито име. И сега, кой знае, дали за да го изпитат доколко е мъжага, дали за жесток подбив, му дали задача да отиде в село Вирча и да застреля един турчин.

- Какъв беше този турчин? - попитах аз.

- Некакъв си... Абе не ме интересуваше, некакъв си зловреден турчин.

- И ти?

И аз отидох. Бозаджията в селото, който трябваше да ми го покаже, здравата се уплаши. Не щеш ли, докато ние се разправяме, онзи се появи. Идеше по едно мостче. "Този е"- каза бозаджията и се скри. Турчинът мина мостчето и аз тръгнах подире му. Той се обърна, видя ме, че го следвам, втори път се обърна, бръкна в пояса и извади пистолета си. Един лъскав пистолет... Нямаше повече от десет метра, пък аз съм добър стрелец, застрелях го и фукнах да бегам... И право в копривата, където требваше да ме чака един другар, който ме доведе до селото. Но като отидох - нема никой. Почаках, почаках - нема никой. И туп-туп-туп към гората на пет-шест километра, където трябваше да ни чака четата. И там никой. Повиках, повиках, почаках и като рекох - север, север, север, та до Кюстендил! От там се прибрах в Плевен, ваканцията още не бе свършила...

"Не беха минали два месеца и директорът на банката, който беше представител на Македонската организация в града, извикал баща ми и му дава едно писмо от Организацията, в което благодарят на семейството за жертвата, която синът е направил за свободата на Македония. Защото аз съм бил убит там в селото... Така били разбрали и са ме зарязали..."

Тази история ми изглеждаше достатъчно отблъскваща и аз често си я припомням, стане ли дума за романтиката на борбите.

- Какво чувства човек, когато за пръв път му се наложи да убие?

- Страх. Само страх, че съм останал сам. Нищо друго. Нищо. Само страх да не ме хванат.

- А това че си го убил?

- Нали трябваше да го убия, нали трябваше да убиваме турците. Те бяха врагове. Това беше постижение!... Всичко е манталитет, моето момче, схващане, ей ги тия, терористите, дето се бият в Ирландия, те са убедени, че вършат нещо велико, избиват се един друг - защо?

И след това Христо Оббов заяви:

- Много пъти в историята, това което е било една лека пръдня, впоследствие става топовен гърмеж.

- А това, че са те изоставили на произвола, не те ли накара да се разочароваш.

- Не, нищо подобно, щом се обяви първата балканска война напуснах рисувалното училище и се записах в македоно-одринското опълчение. Сам си уших калпака. Сам си направих и ботушите. То беше вълнение, ентусиазъм небивал... Ще ти разкажа нещо. Беше вече през първата световна война, англичаните ни бяха притиснали и трябваше да се оттеглим от нашата позиция, за да изчакаме подкрепление. Но един картечар, селянин, остана, не се изтегли и продължи два дни да се сражава сам, не предаде бункера. Когато отново настъпихме и завзехме позицията си, попитахме го: - Защо бе, човече, не се оттегли с нас? Той отвърна съвсем просто: "Беше ме срам от комшиите." Само това. Едно време имаше такова нещо "срам от комшиите" - тъй каза Христо Оббов със седемте си ордена за храброст.

Днес такова нещо няма. Днес този израз звучи абсурдно. Комшиите са безлични, непознати, чужди хора. Но за ония времена на славни поражения, на отчаяни, безплодни опити да се обедини племето, те са били нещо друго, те са били българският народ.

- Днес - продължи героят от войните - всеки израства в собствения си дом, като един отделен плевел, бодил, и се срещаме като бодили, само се блъскаме, само се драскаме един друг... А като казвам срам от комшиите, аз имам на ум и елитните водачи на българското племе... Те бяха нашите комшии. Това бяха Вазов, това беше Ботев, това беше Славейков. Когато аз срещах Иван Вазов по улицата, ми се разтреперваха панталоните... Страх ме беше, да не ме погледне и да рече: Ей лайно!

- А Стамболийски?

- Стамболийски, Стамболийски имаше много качества. Той беше пламенен, беше многообещаващ, истински общественик, не политик, а общественик. Нямаше човек, който да го види и да го чуе и да не го хареса. Това е истината. Той никога не се опита да си прави лична политика. Но Стамболийски се увлече в ласкателствата, обкръжи се все с млади момчета, които го наричаха бог, наричаха го Христос, наричаха го Ивайло, непрекъснато му повтаряха колко е велик. И той се отърва от всички основатели на Земеделския съюз, които преди него го бяха създали и разчиташе на разни тенекета, дето само плещеха и псуваха, псуваха опозицията и толкова.

Така дойде април 1923 година. Аз бях секретар в легацията в Париж и българският пълномощен министър във Франция, генерал Савов ме повика и ми нареди: "Заминете за София и кажете на Стамболийски само една фраза от мое име: "Царят ръководи преврата!"

Заминах незабавно, намерих брат си, Александър, който беше министър тогава, предадох му за какво съм изпратен. На другата сутрин двамата отидохме при Стамболийски. Александър влезе пръв, нещо взеха да се разправят и го чух да казва:

- Ти първо изслушай брат ми, той е тука! "Знам- отговори Стамболийски - знам, че е дошъл да си развява пръднята из София, какво иска..."

Влязох, съобщих му, че според генерал Савов се готви преврат. Стамболийски се намръщи, кой имал сметка от този преврат, народът е с нас, откъде генерал Савов има подобни сведения... Генерал Савов, рекох, иска да ви предам само едно нещо, "царят ръководи преврата!"

Стамболийски скочи: "Чакай бе, и ти ли бе? Ти не разбираш ли, че царят е гълъбче!"

С царя се бях срещал още през есента, отидохме тримата Стамболийски, Ванко Бояджиев и аз. Борис III ни посрещна любезен, седнахме в градината и по едно време Стамболийски стана, съблече си шлифера, отиде и наметна царя.

- Ваше величество, вие сте изнежен, да не изстинете!

А царят отговори:

- Благодаря ви, само баща ми се е грижил, така за мене!

Бяха ми казвали, че и друг път царят е изричал тия думи, сега ги чух с ушите си.

Борис III ласкаеше Стамболийски, като доказваше пред него, че Фердинанд е бил голям човек, и че той е преборил личния режим в лицето на един силен, велик човек. И колкото повече качества припишеше на Фердинанд, толкова повече Стамболийски се радваше.

Та така, като разбрах, че Стамболийски изобщо не обръща внимание на предупреждението на генерал Савов, аз си казах: Париж, хотелът, чакай!

И дойде девети юни. Още в ранната утрин ми съобщиха, че преврата се е извършил и аз като грабнах телефона и като почнах: лъжа, лъжа, лъжа, всички телеграфни агенции изпълних с лъжите си, какъв удар срещу демокрацията в България е нанесен, какъв велик държавник е свален, какви долни хора идват на власт...

- Но години по-късно, когато е приемал министрите от следващите кабинети, Борис III е държал портрета на Стамболийски на бюрото си - обадих се аз.

- Нищо чудно! Той беше такъв. Тогава отидох в Белград и там започнахме да се готвим за битка срещу Цанков. Комунистите дигнаха въстание, то се провали, и по едно време научих, че моят приятел от Плевен, Тодор Луканов, дядото на Андрей, се крие в София и е изпаднал в беда. Изпратих хора и го преведоха през границата. И понеже три месеца не беше сменял дрехите си и бельото си, те бяха залепнали за кожата му. Накиснах го във ваната и взех да го къпя, а той ми вика: "Кажи, Такито, тъй ме наричаха приятелите, "Такито", как мислите да я карате сега?"

Казах му - ще се борим срещу превратаджиите.

-Аз пък едно искам да ти кажа, борете се, но не разчитайте на народа! - и повтори - Не разчитайте на народа!

- Вие сте били близки със семейство Луканови? - попитах аз.

- Ами с Тодор Луканов живяхме четири години ето тук, в тази къща в Плевен. Социалистите се събираха тук всяка вечер, за да играят карти.

- Но не те направиха комунист.

- Не ме направиха... Този, синът на Тодор, Карло, когато се върна след девети септември от Съветския съюз, дойде да ме види и ми вика: "Виж, Христо, ще ти дам един ключ, за да разбираш нашите работи, нашата партия не търси верни хора, тя търси послушни хора".

Прав е бил Карло Луканов, прав и послушен.

А Христо Оббов беше човек непослушен. Дори когато му предложиха званието "заслужил борец против фашизма", което, както се знае, носеше на един възрастен човек достатъчно преимущества, той ядосано отказа.

Живееше си в старата къща в Плевен, строена от архитекта, който е правил мавзолея, имаше мила жена, преподавателка по класическа филология, син и дъщеря. Те скоро щяха да станат мои скъпи приятели. Голям стенен часовник отмерваше времето и изпълваше старите стаи с кротко, но ясно напомняне, насам-натам подскачаха котета, беше пълно с книги и безброй картини висяха по стените.

На осемдесет и седем години Христо Оббов все още заинатено караше трабанта си. Движеше се нахакано по улиците на града и причиняваше смут в душите на катаджиите. След една неописуема маневра, в която едва се разминал с някакъв самосвал, един милиционер го спрял и сърдито попитал:

- Ти знаеш ли, кога се излиза със заден ход на улица?

- Знам.

- Кога?

- Когато мога - бил логичният отговор.

Той искаше да бъде старо момче и беше такова. Бил деветдесет годишен, когато се решили да преустроят помощните сгради в двора на гаражи. Един нужник се оказал излишен и синът му Мони, заедно с негов приятел затрупвали ямата с камъни и пръст. Христо Оббов се въртял край тях, недоволствал и накрая възкликнал.

- Ей, като ви гледам как хвърляте тези камъни в ямата, все едно, че в душата ми ги хвърляте!

А когато Мони се изкачил по стълба на покрива, за да подрежда керемидите, старият харамия не издържал и напирал и той да се качи горе. Синът естествено, не му позволявал. Христо Оббов се прибрал в къщата свъсен и обиден като малко дете. След пет минути обаче излязъл отново на двора и се провикнал:

- Мони, викат те на телефона!

Синът слязъл и се отправил към къщи. Телефонната слушалка била оставена на масата, но от нея звучало "свободно". Синът разбрал измамата, изтичал обратно, но било късно, баща му вече пълзял на заветния покрив.

 

Не помня вече точно кога, може би към края на седемдесетте години, някакви другари хвърлиха око на къщата, по-скоро на мястото, и на бърза ръка решиха да я съборят и спретнат едно блокче с балкончета и веещи се гащи по тях. Е, била паметник на културата, това лесно може да се отмени, аз лично знам случаи, когато са се променяли постановления на Министерския съвет, заради хатъра на нуждаещи се деца на заслужили родители. Че къщата я строил еди кой си, кой го знае него, ще кандиса бай Христо, няма къде да ходи. Но нашият човек не бил склонен да се предава. Той все още бил Христо Гетов Оббов някогашният македонски четник и опълченец, войнът със седемте ордена за храброст, с една задочна смъртна присъда, с един несъстоял се дуел заради обида на висшето офицерство. Несъстоял се, тъй като според дуелистките правила предизвиканият има право на избор на оръжие и пехотинецът от трите войни не се поколебал и избрал пушка без патрони със щик. Никой от щаба не приел този грубиянски вид дуел, чийто завършек се нарича изкормяне.

И така един хубав следобед старецът, на когото искали да съборят къщата, поканил комшиите от махалата на чаша кафе, насядали те около голямата маса, която знае и помни велики работи, и след като отпили от чашките, Христо Оббов, заговорил:

- Събрах ви, да ви съобщя следното... Дълго мислих, как ще си ида от този свет и ето че реших... Първият, който дойде да ми бута къщата, ще си върви заедно с мене.

И до ден днешен никой не се появил с такива намерения.

На деветдесет и петия рожден ден, Христо Ковачев неделикатно полюбопитства да узнае с колко жени си е имал работа нашия герой:

- Господи! - беше още по-наглият отговор - Ти помниш ли, колко пъти си ял?

- Ама все хубави, нали?

- Е - наклони глава бай Христо - Услугвал съм и на по-грознички. То не може все хубави, човек трябва и да услугва.

- Обичаш ли животните? - попитах го аз.

- Винаги съм ги обичал и винаги съм имал опитомени животни около себе си. Даже два таралежа бях опитомил едно време.

- А станали ли са през това столетие хората по-добри?

- Не. И няма и да станат.

- Страх ли те е от смъртта?

- Не. Страх ме е само да ме не завари в нужника.

- А в бога вярваш ли?

- Не - рязко каза той.

- Вярваш ли в нещо изобщо?

Христо Оббов замълча и лицето му сякаш се смекчи.

- Много ме чуди следното нещо... Едно време бях ашладисал на една джанка - праскова и слива, и единият клон цъфтеше по един начин, другият по друг, третият по трети, в различни моменти. И същото това дърво, което излиза от земята, къде и как се разделя, че да става праскова, слива и джанка?...

Нищо не разбирах от овощарство и затова смених темата:

- Ти винаги си заобиколен от млади хора, какво намират у тебе, защо всеки ден идват и те слушат с часове?

- Хората обичат да бъдат обичани. Онова което най-привлича хората е да ги обичаш, да бъдат обичани. Всекой търси да бъде обичан. А аз ги обичам.

Така каза художникът, който беше роден за разбойник.

Като малко дете го завели да види как поставят релсите за бъдещата железница край Плевен и от тогава цяло столетие е бил свидетел на пощурелия технически прогрес. За пръв път е използвал телеграфа, за пръв път е говорил по телефон с ръчка, за пръв път е чул музика и човешки гласове идващи от стотици километри, за пръв път е видял да полита самолет, за пръв път е чул собствения си глас, записан на магнетофон, за пръв път е видял собствения си лик на киноекран. За пръв път е наблюдавал събития, които се извършват на хиляди километри от дома му... Къщата му бе пълна с транзистори, чрез които столетникът продължаваше да утолява неописуемата си жажда за информация.

Той издъхна с транзисторно радио до главата си и то предаваше вести от света. Отдавна съм сигурен, че жизненост и любознателност са едно и също нещо. Погребахме го без свещеник и без граждански ритуал, според изричната му воля.

 

 

И аз помня старото бабино радио със зелено светещо око, помня и грамофона с метални иглички, който се навиваше, за да свири, албумите с плочи, които съскаха и пукаха, но все пак пазеха гласа на Енрико Карузо, малко гъгнив и трептящ. По едно време у дома се появи един важен, лъскав електрически грамофон, който приличаше на малко шкафче. Като му отвориш дървената вратичка и той се подаваше и освен това имаше сапфирена игла. Опасна работа. Но когато ни изселваха изчезна. Къде се дяна не знам. Баща ми ли го продаде, остави ли го на приятели, загуби се, както се появи.

В Свищов бабиното радио ни снабдяваше с музика. Радио София трудно се ловеше, но за това пък радио се приемаше съвсем чисто. Всяка неделя от единадесет часа сутринта предаваха концерт на румънската филхармония, която по това време бе на висота. Имаше добри диригенти и изпълнители, помня им имената: маестро Джордже Джорджеску, Константин Силвестри, Мирча Басараб, Валентин Георгиу, Мъндру Кац, Йон Войку. Ние се настанявахме и слушахме. Така неделята ставаше наистина празник. Отначало не разбирахме, защо някои от тези известни изпълнители, които бяхме обикнали задочно, преставаха да участват в неделните концерти, и румънското радио изобщо не споменаваше имената им, а то работата била проста. И те бягали на запад.

Първата пералня машина видях у един приятел. Майка му се бе снабдила с нея от чужбина, естествено не можеше да се нахвали, ние давахме вид, че вече знаем за тези чудесии, но единодушно пожелахме да изперем нещо в цилиндричната емайлирана придобивка.

Първият магнетофон, който видях и чух, се появи през студентските ми години, по времето когато по небето започна да кръжи първият изкуствен спътник. Няма защо да обяснявам, че магнетофонът за нас имаше по-голямо значение. Ощастливеният беше Христо Баларев, завистниците - ние. И за да има възмездие започнахме да посещаваме колегата си почти всяка вечер. Просторното ателие на майка му се изпълваше с народ и рок-рок-рокънрол. Магнетофонът тежеше като гаубица и когато трябваше да удостои със звуците си някой друг дом, нещо което Христо разрешаваше само в крайно тържествени случаи, ние го натоварвахме на багажника на велосипеда му, един държеше кормилото, двама го придържаха отстрани и така този конвой гордо се движеше по софийските улици сподирян от жадните погледи на гражданството. Казано откровено, аз не се захласвах особено от новата американска музика и танц, поне не толкова, колкото повечето ми приятели. Те тренираха усърдно, системно, овладяваха всички акробатични техники, и ритмичният тропот на краката им се носеше навред. Рокът бе смущаващо предизвикателство, стъписваше, будеше злоба у идеологическите надзорници и се посрещаше с недоверие и недоумение от голяма част от възрастните. Този танц бе изблик на желанието за освободеност и то, натрупало се, дълго чакало реда си, преминаваше в необузданост. Той натрапваше своята различност, несравнимост, не криеше ненавистта си към класичното и приличното. Той беше диверсия в най-точния смисъл на думата. Така магнетофонът се превърна в оръжие срещу несвободата, а рокът в опияняваща ерес.

Светът на социализма се разтревожи, но не знаеше как да се противопостави. Забраните бяха безсилни, с обратно въздействие, порицаването никого не трогваше. В отчаянието си в Русия се опитаха да създадат собствени, социалистически танци и помня, че един от тях се наричаше Ай-лю-ли! Нищо не излезе от всичко това. Сдържан рок, в традиционно руско па де дьо не можеше да съществува. Рокът си е бясна работа.

Властта истеризира, и започна да открива американското влияние, западното влияние, не само в танците, а и в облеклото, в панталоните, в бакенбардите, в събраните коси на конска опашка, в ямурлучетата. Панталоните се режеха, опашките се стрижеха, копчетата на ямурлучетата се късаха, към Белене се отправи нова вълна и всичко това започна от магнетофона!

Младите хора днес и при най-искрено желание, не могат да си представят това време на освирепяла глупост, на масови хайки по улиците на българските градове, те не вярват, че това е било наше всекидневие. Виждам ги, как недоумяват, как се потрисат, как ни гледат със съжалително недоверие. Но, по-спокойно! По-внимателно, всичко което изглежда идиотско по своята същност, фанатично, скудоумно, скотоумно не е тържество на абсурда, а почива на скрита в човека неприятна същност. Навярно хората могат да живеят без любов, но им е много трудно да живеят без омраза. А омразата се набира от детството, таи се, и чака да бъда насочена. И в края на краищата тя не се интересува от обекта си, тя кипи, прелива и просто иска да се излее. И тогава напълно е възможно да бъдат преследвани всички различни. Всички евреи, всички негри, всички червенокоси, всички луничави, всички, които носят меки шапки... За да се оправдава, омразата се въоръжава с наглед разумни аргументи, но тя не се предава и когато тези аргументи биват опровергани.

- За всички престъпления на революцията в Русия са виновни евреите - казваше един руски бизнесмен.

- А Сталин?

- Ами и него всъщност, кой го знае, дали е Джугашвили или Юдашвили?

Той говореше с едва доловима ирония, която лесно можеше и да не бъде забелязана.

Ние живеем в лицемерен свят: лъжовно човеколюбие, лъжовно миролюбие, лъжовна загриженост за съдбата на планетата. Всичките институции, които сме създали са двулични и дълбоко в себе си противочовешки. Казвам тези думи без угризение. Църквата е лицемерна до повдигане, управниците и парламентите са фалшиви до потрисане, чиновничеството е жалко и нагло, казармата... казармата...

Слава на бога, в казармата прекарах всичко на всичко четири месеца като студент и три месеца запас. Време предостатъчно, за да се отвратя веднъж завинаги от всяка военщина и от войнската слава и от идиотски възторзи за "нечуваната бран". До тогава, до когато се възпяват подвизите при колективното избиване на хора, което се нарича война, човечеството ще си остава във варварството. И никакви залоени думи за справедливост, никакви призиви в името на демокрацията, социализма, хуманизма, христовата вяра, мохамеданската вяра, не могат да променят варварската ни същност. Знам, ще ми възразят - цялата човешка история е история на войните, понятия като доблест, чест, храброст са преди всичко свързани с мечовете и висят набучени на пиките. Цялата ни митология е войнска. Да, така е. Тръгнете по улиците на Лондон и ще ви се завие свят от бронзовата бойна слава на Великобритания. Петдесет и двама от героите на Уилиям Шекспир умират на сцената и 64 извън нея. Руската църква канонизира Александър Невски за светец, защото изклал шведите и тевтонците. "Демокрацията и милитаризмът не се изключват взаимно", "Германските добродетели и красота могат да се разкрият напълно само по време на война" - тия мисли принадлежат на един от най-големите миротворци и хуманисти на века - Томас Ман. Отказът да се биеш за родината почти във всички законодателства се наказваше със смърт. Културата от хилядолетия насам е военизирана. Или храбро убиваш враговете или горещо възпяваш храбрите що паднаха убити. Не искам да бъда вдетинен наивник, просто си спестявам думата - глупак. Има войни, които са справедливи, така е, но въпросът е защо все още има войни. Може би, може би мирът, трайният мир е най-смъртоносното нещо. Може би, човечеството ще престане да съществува, ако не се самоизтребва, може би ще настъпи остра военна недостатъчност - нов тип заболяване, което впрочем се забелязва при някои племена, лишени от възможността да воюват. Ами кървавите побоища между футболните запалянковци в държави, които отдавна не са воювали, че и кретенообразното нашенско подражание - какво са? Заместители на дрогата, която ни е отнета с битката. Всичко това може да бъде действителност, но тя ще продължава да предизвиква моето отвращение. Всичко това може да е било естествен начин човекът да просъществува през хилядолетията - въпросът е възможно ли в бъдеще да съществуваме, без да се убиваме... Ако - да, тогава как, ако не - тогава това човечество започва все по-малко да ме интересува.

Казармата ще запомня с един видиотен старшина, който в душата си не беше лош човек, но се вживяваше в длъжността си, крещеше, наказваше, истеричничеше, падаше по гръб от гняв, заради нашата нескопосаност и неподатливост към командите, глупостите, шкафчетата, канапите, които се опъваха по креватите, така че линиите на одеалата да съвпадат, скътаните по шаблон дрехи, партенките, които...

- Курсант, мирно, курсант ходом-марш! - така командваше сам себе си бъдещият професор Иван Пожарлиев, а старшината нахлупил фуражката си над носа, го следеше с огромно недоверие, с длани свити на юмрук на кръста. Иван биеше крак и колебливо си нареждаше: - "Курсант, на ляво!" И завиваше надясно.

Старшината изригваше.

Аз се оправях с ляво и дясно, защото на лявата си ръка имах две точици, и тайно ги поглеждах, но трябваше ли да обърна посоката на маршировката на сто и осемдесет градуса:

- Курсант, кръгом- марш!

Замотавах нозете си, забравях, кой крак трябваше да сложа отпред, за да тръгна пак с левия и върху мен се изсипваше целият войнски жупел.

За сметка на това пък получих служебна благодарност за отлично носене на караулната служба. Защо караулната служба се носи, това е военна тайна. Работата беше, че много се страхувах да не би дежурният офицер да ме издебне докато бях на пост и да ми изтръгне пушката от ръцете, както обичали да правят по-наперените, за това през тъмната нощ стоях нащрек и се озъртах като лалугер.

Появиха се на проверка. Усетих ги отдалеч. Приближаваха.

Аз креснах, колкото ми глас държи:

- Стой, кой идва?

Те нещо измърмориха и нехайно продължиха да вървят към мене.

Тогава аз се проснах на земята и насочих пушката към посетителите:

- Стой ще стрелям! - извиках съвсем като Радамес.

Те се заковаха. Не бяха чували такъв драматичен тенор.

После всичко тръгна по реда си и... служебна благодарност! Срам не срам, признавам, че гъделичкащо чувство пропълзя по сърцето ми.

Служа на народната република!

И все пак коварна работа - чуя ли да свири повестка по време на тържествена заря, лекичко настръхвам, чуя ли "Покойници вий други полк минахте" цялата ми същество застава мирно! И като си помисли човек, че прекрасната музика на тази песен е написана от Иван Минков, герой от войните, същият човек, който по-късно пожела да хвърли църквата "Света Неделя" с богомолците във въздуха, каква бъркотия господи в човешката душа! Каин се спотайва във всеки един от нас. Може ли да бъде обуздан?

Всред цялата казармена дивотия откроявам един човечен, своенравен полковник, някогашен партизанин от габровския отряд, който може би по-погрешка или принуда се бе отдал на военното поприще. Беше командир на нашия полк, всъщност един голям склад за артилерийски боеприпаси, надявам се, че няма да издам военна тайна, ако спомена името му, казваше се Лазаров. Ние му викахме "копченцето". Викахме му така, защото сутрин по време на проверка, той минаваше пред редиците ни козирувайки, поздравяваше ни "Здравейте, другари курсанти!" и когато зърнеше някое незакопчано копче, почти нежно изричаше:

- Копшенсето, другарю курсант, копшенсето!

Спомням си знаменитата, лаконична реч, която ни държа полковникът по време на поредната криза в Близкия изток. Светът пак бе настръхнал, положението пак беше крайно изострено, световният империализъм пак протягаше хищнически ръце към миролюбивите араби и българската армия, заедно с армиите на братските социалистически страни и на великият Съветски съюз, трябваше да бъде в повишена бойна готовност.

"Другари курсанти - започна полковник Лазаров - международното положение е много опасно. И тия имат, и ония имат. Шат - Москва! Шат - Ню-Йорк! Нищо няма да остане. Но най-лошото е, че ще ни накарат да местим склада в планината. А знаете ли това какво значи, това текезесета, това метесета, това дезесета, всичко ще бъде мобилизирано, камиони, трактори, каруци, да не дава господ. Поради тази причина, забранявам всякакво напускане на казармата от войници и от офицери. Никакво напускане. Ще си стоим тук и ще си играем моникс до второ нареждане!" - полковникът погледна часовника си и добави: "След една минута сте свободни!"

Той рязко се извърна и се отправи към помещенията. Веднага му разбрахме тактиката, бързаше към билярдната маса, за да си запази място, ако ни беше освободил на часа, щяхме всички да се юрнем към моникса и той едва ли щеше да се вреди. След няколко минути стаята за игрите се изпълни, но полковник Лазаров отместил фуражката си на тила, разкопчал мундира, поизгърбен и съсредоточен, правеше вече дълга серия.

В този миг, дойде дежурният от телефонната и високо каза:

- Другарю полковник, на телефона!

- Няма ме - отвърна полковникът.

- Търсят ви от министерството!

- Няма ме, бе. Не разбра ли. Ще кажеш полковник Лазаров се качи на файтона и замина.

По това време офицерите все още използваха файтони.

Най-важната част от нашата военна подготовка се състоеше да местим, носим и чистим снаряди, разтоварвахме ги, разопаковахме ги, почиствахме ги, смазвахме ги, пренареждахме ги, от сутрин до вечер. Целите се оклепвахме в смазка и прах. Но за наша радост в единия край на двора на поделението бяха монтирани душове, варели, които се пълнеха с вода и тя се загряваше на лятното слънце. Вечер се събличахме и обливахме щастливи с топличката вода. Но... на няколко десетки метри беше оградата, а зад оградата - пътя. А по пътя минаваха жени, работнички. Дали те са се оплакали, дали някоя военна съвест се бе възмутила, но полковник Лазаров издаде заповед, с която ни се забранява, да се къпем голи на въпросните душове. Няколко дни я спазвахме, ала след това започнахме масово да я нарушаваме. И ето че веднъж след залез слънце "копшенсето" ни залови сам на местопрестъплението.

- Какво правите тука бе, другари курсанти?

- Къпем се.

- Къпете се, а? Къпете се! И как се къпете? Къпете се голи!

Невинно мълчание.

- А жените по пътя припадат! Аз заповядах ли, че забранявам всякакво къпане голи? Заповядах ли?

- Тъй вярно, другарю полковник.

- За неизпълнение на заповедта на командира на полка забранявам повече да се къпете на тези душове... - Той ни изгледа строго, след това с върха на ботуша си, подскачайки на единия си крак тегли линия в прашната земя. - Изобщо забранявам да минавате отсам тази линия.

Полковникът стана мрачен, поиска да си тръгне, направи две крачки, но се разколеба и твърдо заяви:

- Абе, изобщо забранявам каквото и да е къпане!

И си отиде.

За да се появи една нощ в четири часа сутринта, след като тръбата свири гръмко тревога и за няколко секунди цялото поделение бе строено на двора. Стояхме в строя и недоумявахме. Не само ние, но и дежурните офицери.

Полковник Лазаров, идваше насам без особено да бърза. Застана пред подчинените си и се провикна:

- Овощната градина гори! Взимай кофи, лейки, маркучи и гаси.

Разбира се нищо не гореше. Но в поделението имаше няколко декара млада овощна градина, лятото беше сушаво, а полковникът милостив към дръвчетата и тази му милост го бе накарала да вдигне полка под тревога. Никой не му се разсърди. Загасихме ентусиазирано пожара.

Всъщност Христо Баларев имаше най-ярки впечатления от нашия командир. Една неделя му дойде гостенка от София. Вечерта Христо завел момичето в единствения ресторант-градина в градчето. Там свиреше оркестър, там се танцуваше, там се пиеше бира, там имаше всичко, което е по сърце на войника. Впрочем, ние не бяхме редници, а сержанти, а пък Христо, по неизвестни причини, по силата на необяснимата военна логика, бе единственият, който получи звание старши сержант и дебела нашивка. Както и да е, старши сержантът храбро решил да покани момичето си на танц и точно по време на най-артистичните стъпки, забелязал, че на една маса е седи самият полковник Лазаров със съпругата си и е отправил визьорите си към дансинга. Христо започнал да танцува, колкото се може по-сдържано, както се полага по устав. Оркестърът свършил. Двойката се запътила снишено към масата си, но напразно - другарят полковник вече махал полу-приятелски, полу-заповедно с ръка. Христо тръгнал, опънал крак и козирувал

- Заповядайте, другарю полковник!

- До кога сте в отпуск, другарю старши сержант?

- До шест часа утре сутрин, другарю полковник

Нищо не можело да се разгадае от лицето на полковника.

- Като затворят ресторанта, идвате при мене, тук - казал той и добавил - Продължавай да се занимаваш!

Едва ли Христо е прекарал остатъка от времето приятно. Какво иска сега този щур полковник от него! Но волята на командира е закон. Започнали да гасят лампите, и този обичай от някогашните години е забравен, гасяха лампите в ресторантите, за да напомнят, че е време да се омиташ. Никакви глезотии.

Старши сержантът с приятелката му се доближили плахо до масата на полковника, който си плащал сметката. Полковникът се изправил, закопчал си куртката, сложил си шапката и рекъл:

- Е и какво, другарю старши сержант, как мислите да прекарате времето си до сутринта.

Христо вдигнал рамене.

- По улиците, нали?

Христо навел очи.

- Това е недопустимо. Аз не мога да позволя на моите военнослужещи да се натискат по сокаците. Тръгвайте с мене. Ходом марш!

И полковникът повел жена си, Христо и момичето към дома си. Нещастният старши сержант се опитал нещо да измънка, но командирът отсякъл:

- Идвате вкъщи - заповед!

И наистина ги завел в жилището си, и наистина им отстъпил собствената спалня, а те с жена му отишли да спят в кухнята, и им оставил един будилник, за да не се успят и да закъснее старши-сержантът за развод и един леген с топла вода да си измият краката. Повече подробности не казвам.

Когато напускахме казармата, полковник Лазаров дойде да се сбогува с нас. Гледаше ни облечени в цивилните ни дрехи и кротко каза:

- Е, хайде довиждане, другари курсанти, пък ако се срещнем някога, може да се видим!

Не го срещнахме. Добрите хора не се срещат често.

Случайно попадналите в казармата добряци, изключенията като нашия полковник, не могат да променят тягостната, тъпа картина на военщината. Сигурно накърнявам паметта за доблестни хора, безстрашни войни, истински герои, и въпреки това: "Непосредствената цел на битката не е победата, а убиването. Трябва да вървиш напред само за да убиваш, трябва да се хвърляш на гърлото на неприятеля само за да убиваш, да убиваш дотогава докогато няма кого повече да убиваш..." - Тия думи са цитирани от книга наречена "Тържество на военното изкуство", издания от 1962 година и техният автор е някакъв подполковник, който носи името на великия Монтен.

Казармата обезличава, изглажда, рендосва младите, тя побърква по-старите. "Господин майор, фелдфебел Иванов отказва да дойде!", "Така ли, отказва ли. Иди, застреляй го, и ми го доведи!"

И като си представя каква огромна грамада от доблест, чест, слава, саможертва, любов към отечеството, велики стихове, велика музика, велика литература се възправя, срещу ми от хилядолетия насам, от Термопилите и Алпите, Балкана и Кавказ - загивам. Аз съм нищожно малък и жалък пред това свлачище от величие и дори средният ми пръст, който продължавам да му показвам изобщо не се забелязва.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух