напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



XVI


През есента на 1960 година в София се откри изложбата на Константин Щъркелов. Споменавам този на пръв поглед страничен факт, защото той оказа особено влияние в живота ми. Изложбата имаше стряскащ публичен успех. За него сигурно повлияха две обстоятелства - майсторството на рисувача, неговата "боговдъхновена", достъпна, понятна, поетична живопис, и съчувствието към нерадостната му съдба през последните години. След девети септември, Щъркелов беше низвергнат, на 9 октомври 1945 година изключен от Съюза на българските художници, арестуван, изпратен в затвора заедно с знаменитите Александър Божинов и Никола Танев, изтърпял там пет месеца, после изселен от София. И така петнадесет години по-късно, нарочно или не, пак на 9 октомври 1960 година бе открита юбилейната му изложба, която възбуди възторг и завист, хвалебствия и злоезичия... Аз обичах картините на Щъркелов, те не бяха авангардни, не бяха модерни, те просто ми се струваха хубави, смея да кажа различни от всички други и поради това отличими от всички други. За изложбата се появиха добронамерени отзиви, дори вестник " Вечерни новини" помести редове писани от Никола Вапцаров през 1935 година:

"Аз познавам тия пръсти, които с вълшебство карат един сив камък да разказва своята хилядолетна легенда, една мура свенливо да признава любовната си игра със северния вятър или златните паяжини да се люлеят опиянени в простора."

Явно широкото признание е станало нетърпимо за вразите и те намериха свой говорител, който се наричаше Димитър Остоич. В "Литературен фронт" се появи негова статия "За изложбата на Константин Щъркелов и някои въпроси, които тя повдига". Прочетох я и изтръпнах. Толкова омраза, толкова неистинност, толкова непочтеност. И понеже "възмущението прави поета" седнах на пишещата машина в лабораторията, грамадна, тежка, с широк валяк "Континентал", и чук-чук написах отговор. Мислих, мислих и реших да го пратя като писмо до редакцията, мислих, мислих и го подписах Георги Христов, а за по-прогресивно добавих ДКК "Република" Свищов - един вид авторът е трудещ се.

Разбираш ли, читателю, страх ме беше да го подпиша Данаилов, защото в моите представи за света това име можеше да събуди подозрения. Сякаш беше единствено, сякаш всеки знаеше на кои Данаилови съм потомък. Не вярвам някой днес да проумява, какво значи да се страхуваш от името си. Изпратих писмото до редакцията на "Вечерни новини". Остоич беше се заял и с нея заради публикацията на Вапцаров, та си виках, може пък да го поместят напук.

И за най-голяма изненада, една вечер татко дойде развълнуван, щастлив и донесе вестника.

- Излезе! - каза той.

- Попал в газету! - каза весело майка ми.

Но аз бях по-горд от Чеховия герой, който дълбоко се поласкал, когато вестниците споменали името му, тъй като на улицата го блъснала кола. Аз бях неописуемо щастлив.

Малко е останало в главата ми, от това което бях написал тогава, загубил бях вестника и видях съчинението си едва миналата година в една архивна колекция за Щъркелов. Помня обаче, как Остоич обвиняваше художника, че дърветата на предния и задния план в картините му били еднакво зелени, а аз предположих, че той е разглеждал изложбата с очила за слънце. И още други хапливости.

Това, което ме изуми обаче бе, че след няколко дни в "Литературен фронт" се появи редакционно антрефиле озаглавено "По повод". А поводът беше моето писмо до "Вечерни новини". Нападаше ме редакцията: другарят Георги Христов - тъй, другарят Георги Христов - нъй... А ако знаеха, че другарят Георги Христов е един обикновен хлапак, който работи в консервена фабрика, занимава се с конфитюри и пюрета, и още играе футбол с децата, сигурно щяха да си помислят дали да харчат височайшата си злоба и то в такова тежко литературно издание.

Около Нова година се получи телеграма от Щъркелов. Текстът помня:

 

На многая лета

и всяко добро

да ви сподиря късмета.

Следва писмо.

 

Писмо не последва. През април Щъркелов почина. Ден преди това бил получил от благодарната власт орден "Кирил и Методи", дори първа степен.

Разумни доводи защо непосредствено след девети септември, комунистите се нахвърляха с толкова злоба срещу безсъмнено доказани личности в нашето изкуство, култура, наука - няма. Защо един Александър Божинов - величие в художествения и обществен живот, което всяка нация би искала да притежава, е осъден от народния съд на една година затвор, защо Щъркелов, защо Никола Танев, защо Борис Денев, защо Димитър Талев, защо Чудомир, та в края на краищата, защо Михаил Арнаудов, и Александър Станишев. Няма разум, има взрив на стаявана завист, на десетилетия трупана омраза, какви ти десетилетия, векове е трупана тази омраза на посредствения към талантливия, на безличния към знатния, на бездарния към вдъхновения. "Да бием гражданете!" - всъщност не е повик на селото против града, а на тъпотата и простащината срещу интелигентността и духовността.

Първата ми публикация поблазни прекалено суетата ми. Ходех по улицата и вярвах, че всички са чели вестник "Вечерни новини", струваше ми се, че хората се взират в мене малко по-особено, дори когато моите приятели ме питаха, как си, какво правиш, аз надменно отговарях: "Не четете ли вестници!" А жалката истина беше, че не четяха и за това ме поглеждаха състрадателно.

Суетата ме подтикна да напиша още нещо, този път разказ, една трогателна, наивна детинска история. Написах го, изпратих го, публикуваха го. Задуших се от възторг. Вече ставах писател!

После се разбра, със значително по-голяма вероятност, че ще ставам баща.

"Данаилов - заяви главният технолог - вие ставате потенциално безсмъртен!"

Потенциално безсмъртният гледаше глуповато.

- А пък аз напускам тази фабрика, канят ме в Стара Загора, по-голям град, повече възможности, по-големи емоции - каза Матеев.- Нали така.

И наистина след няколко месеца той замина. Видях го още само веднъж и то на гара "Левски", чакахме различни влакове.

- Данаилов, как ви харесва този израз - "като те гледам ми спира часовника!" Хитро нали, не, нали?!

Горкият Антони Матеев, в Стара Загора падна от балкона на петия етаж на някаква сграда и загина.

А Йони замина за София да ражда, майка ми, разбира се, и тя се запъти подире й. Лекарите пресмятаха, че детето трябва да се появи някъде около 10 септември и аз се готвех да отпътувам за събитието.

На 3 септември получих покана за телефонен разговор. Чух гласа на мама:

- Честит ти син, моето момче!

- Защо, бе мамо? - попитах аз.

Тя се засмя. А аз не успях да се оправдая за мъдрия въпрос. Исках да кажа, че съм очаквал сина си няколко дни по-късно, и че не съм предполагал, че той е толкова припрян, но нищо не казах.

Тръгнах по главната улица и поканих в къщи що познат срещнах. Напихме се... Така е било от создание мира. Жените раждат, страдат, измъчват се, после доверчиво забравят болката, а мъжете, мъжете след раждането на децата си - изтрезняват.

Заминах на другия ден и когато в малката къща на Йони донесохме едно шаващо, кокорещо се, плачещо, мъничко, чупливо, живо нещо, усетих, че то променя целия свят.

Първата нощ сами с бебето - това беше преживяване, това беше непосилна отговорност. То в кошче до леглото ни, ние с Йони лежахме един до друг и се държахме за ръцете, и щом нещото в кошчето надаваше рев, той ни пробождаше, ръцете ни се стискаха и се чувствахме най-безпомощните същества на земята.

Свиква се, разбира се, свиква се дотолкова, че след година моята жена и аз, застанали от двете страни на спалното легло подхвърляхме и улавяхме сина ни, той летеше надавайки радостни възгласи и си умираше от удоволствие. Свиква се дотолкова, че когато нямаше още шест месеца, аз го теглех с шейничка из снежните улици на Свищов, понякога се заплесвах, шейничката се преобръщаше, аз усещах това след десетина метра и откривах сина си със забоден нос в снега, така както си е завит с одеалото.

След радостта идва и бедата. През есента на 1961 година вуйчо ми Спас се разболя. Бронхопневмония една, втора, докато се оказа рак на белия дроб. Загуби гласа си, говореше хрипливо, дрезгаво. Лекарите го лъжеха, но мисля си, че той не им повярва. Съвсем наскоро семейството му получи малък спретнат апартамент в София, а самият той беше назначен за съдия във Върховния съд - тъкмо животът им изглеждаше да потръгва, тъкмо семейството можеше да се събере на едно място и дойде злокобната болест. Бях обикнал този човек от цялото си сърце, комунист, не комунист, аз го обичах. Той отдавна не възприемаше политическата ни действителност, не знам дали се беше разочаровал и от идеята. Знам само, че когато беше много болен, съвсем близо до смъртта, той ме повика при себе си. Седеше изнемощял, побледнял на голям тапициран стол, с висока облегалка. Столът на дядо ми Георги, който бяха измъкнали почупен из под развалините на къщата.

- Искам нещо да ти кажа - изхриптя гласът му и премина в дрезгав шепот - Тодор Живков е готов да продаде и децата ни на руснаците...

За повече нямаше сили.

Погребаха го в Данаиловото гробно място. Между гробовете на дядо ми и един от синовете му, който се удавил съвсем млад в Черно море. Спас Недялков отдавна беше приет от рода ни, сега го приемаха и нашите мъртви.

Времето минаваше, жена ми превърна нашата стая в старата свищовска къща в красиво и уютно местенце. Тя се мъчеше да гледа детето и едновременно да следва. Неосъществима работа. Успяхме да я прехвърлим задочно. Така тя съумя да се дипломира.

И все пак службата ми в комбината беше еднообразна, всеки ден се повтаряше едно и също, нямаше го и Матеев да ме занимава със щурите си идеи. Имаше нов главен технолог - кротък и разумен човек, назначиха и нов директор, който тепърва трябваше да привиква с производството и поста си.

Веднъж той дойде в лабораторията и се заслуша в транзисторното радио, по което току що бяха започнали да предават поредния партиен конгрес. Вече нямаше как да сменим станцията. Другарят Тодор Живков представяше чуждестранните гости и изпитваше затруднения с произнасянето на имената, запъваше се, оплиташе се, стигна до другаря не си спомням кой секретар на компартията в... и се започна едно:

- Ника-кака-ника-рака...- и накрая: - гуа

Човекът беше от Никарагуа.

Погледнах директора той се беше целият изчервил. Вдигна ръка, чумоса транзистора и забързано излезе от лабораторията. Предишната му работа бе в ЦК на партията.

 

Започнах да мисля за София, но докато нямах софийско жителство, съществуваше само една единствена възможност - конкурс. И благодарение на моите софийски приятели научих, че в Химикотехнологическия институт обявяват конкурс за асистентско място. Подадох документите си. Готвих се през цялата пролет и цялото лято. Кандидатстваха десетина души за три места. Успях.

Сбогом Свищов, сбогом родители, сбогом на дядовата къща, изоставихме я наскърбена, с кротко достойнство. Не знам защо и до ден днешен си мисля, че извърших предателство спрямо нея. Но тогава стремежът към столицата, беше неудържим и изглеждаше оправдан. Днес се съмнявам. По онова време се виждах заплашен от обезличаването, от провинциализма, като че ли София можеше да ми даде духовен възход.

Видях старата къща още няколко пъти и с годините тя ми изглеждаше по-малка и градът ми изглеждаше по-малък, и разстоянията по-къси. За зла участ блокоманията обхвана местните управници, започнаха да събарят хубави, стари сгради и на тяхно място да никнат уродства на социалистическото градоустройство. Беше унищожен центърът, съсипана главната улица. На площада се издигна нещо като бункер - партиен дом. Свищов не беше вече същият. За злочестина земетресението през 1977 срути из основи два блока, загинаха към двеста души. Засегнати бяха много сгради. Пострада великолепната Търговска гимназия. За малко да рухне и градената от Кольо Фичето и Уста Генчо съборна черква. От начало властта мълчеше, нищо не се съобщаваше за жертви и щети, сигурно първо са питали в Москва, имало ли е земетресение в Свищов или не. Но баща ми получи телеграма, че и нашата къща е засегната. Заминах да видя, какво я е сполетяло и попаднах на погребенията на загиналите. Погребваха ги в двойни ковчези. Не смогваха.

Отворих дървената порта, която криеше зад себе си постройката. И я видях, жалостива и изоставена. Беше се понапукала, една стена беше на път да се срути. Но все пак бе издържала. Строежът от преди двеста години бе понесъл гърчовете на земята, новите блокове - не.

Пет години по-късно Общината в Свищов предложи на наследниците на професор Данаилов да откупи къщата, обявена за паметник на културата, да я възстанови и да я превърне в културен клуб. Моите родители вече не бяха на този свят, чичо ми Марко също, леля ми едва свързваше двата края, аз бях купил селска къща в Родопите. Нямаше кой да се грижи за стария дядов дом. Съгласихме се. Няма да е наша, но ще я има. За да се възстанови сградата, решиха да я съборят из основи и да я построят наново. Събориха я и не я построиха. Не им достигали средства. И до ден днешен мястото й зее обрасло в бурени. Така забравата заличава всеки спомен, само чувството за извършен грях не ме оставя и ще изчезне с мен.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух