напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



XVII


Асистентството в химикотехнологическия институт беше ново усещане, ново преживяване, сравнително спокойно и безметежно. Но в самото начало се случи нещо, за което си струва да спомена. Повика ме завеждащият "Личен състав" и ми даде да прочета характеристиките, които бяха получени за мен. Защо го направи този човек и досега не мога да си обясня. Първата беше от Свищов, в нея пишеше, че произхождам от буржоазно семейство, което има отрицателно отношение към народната власт, че съм добър специалист и изпълнявам добре служебните си задължения, но не се включвам в обществения живот, и завършваше документа с пожеланието: "Да не бъде назначаван за асистент!" Ни повече, ни по-малко!

Втората беше от партийния секретар на Софийския Университет. Прочетох я със затаен дъх, тя не само че бе добра, тя беше смайващо добра. Просто не ми е удобно да цитирам думите, с които този човек ме представяше и защищаваше. Но ще спомена името му - доцент Цветан Бончев, бъдещият ръководител на катедрата по атомна физика. И той беше комунист!

Погледнах другаря Мирев, който искаше да каже с цялото си изражение: "На кого да вярвам?" И не знаех, какво да му река.

Цветан Бончев ни водеше упражненията по физика, имаше големи, тъмносини очи и бузите му бяха червени, като на момиче. Случи се така, че трябваше да служи два месеца заедно с нас в казармата. Тогава се опознахме и сближихме. Ние го закачахме заради пословичната му добросъвестност, наричаха го подвижна лавка за войнишки добродетели, но той не се засягаше. Беше истински запален от науката, фанатично трудолюбив, всеотдаен, но комунист!

И ето тук ми се налагат няколко размисли. Ако някому се сторят скучни, да ги прескочи, няма да забележа.

Естествено, че между комунистите имаше добри хора... Дори статистически погледнато е невероятно сред един милион българи да няма добри хора. Имаше. Аз познавах такива. Правя и уточняващото разграничение между партийци и комунисти по убеждение. Разликата е ясна. Партийците не изповядваха идеята, те я практикуваха.

Мнозинство в страната ни бяха комунисти по съображения. Те никога не бяха прочели "Капитала", нито, не дай боже, трудовете на Ленин, те просто не виждаха преуспяването си вън от партийните редици, и трябваше да направят компромис с възгледите си, ако изобщо са имали такива. Да се издигаш например в научната йерархия, да се стремиш да станеш доцент, професор, без партийна подкрепа, изглеждаше непостижимо. Знам малцина, които съумяха да сполучат и без да влизат в партията, но те бяха доказали съвсем ярко стойността си на учени - Иван Пожарлиев - например. А Георги Десев без миг колебание, отказа да стане партиен член. На въпроса "Защо?", той отвърна: "Защото не ми харесва вашата компания!" Само че този смел и нагъл отговор дойде в годините, когато Георги беше учен с постижения от европейски мащаби, той никога не е бил преследван от властта, в неговия род имаше романтични комунисти, освен това си бе създал славата на опак човек, така че изявлението му не бе посрещнато на щик. Пък и щиковете на партията вече не бяха така остри. Моят приятел бе поканен да работи в Щатите и никак не се поколеба да остане завинаги там.

Имаше и други люде, умни, талантливи, които станаха партийни членове, като се уповаваха или оправдаваха с мисълта, че тяхното присъствие, може да повлияе за добро. Тъй и тъй комунистите няма да си отидат скоро, а може изобщо да не си отидат, не е ли по-добре всред тях да има свестни хора, които да очовечат нещата. Водил съм подобни разговори. "Защо навсякъде да управляват говеда, като могат да бъдат изместени от кадърни личности." Неволно или не, тези хора не се съобразяваха с известното правило в кибернетиката, че всяка отделна единица губи от своята автономност, от своята независимост, когато се включи в една управляваща система. Всички ние бяхме загубили от своята независимост, всички бяхме включени в системата, но тези, които влизаха в партията с благата мисъл да я променят отвътре, приличаха на хлебарки, които попадат в помещение пръскано с Райд, обръщат се по гръб и само махат крачета.

Познавам хора, между тях и двама надарени, получили признания режисьори, които подадоха молби за членство почти в навечерието на Десети ноември. Очевидно не са били достатъчно далновидни, но кой от нас всъщност е бил достатъчно далновиден?...

Добре, до тук ясно! Но, ако в партията е имало добри и достойни хора, то защо не са я напуснали, когато са се убедили в престъпленията й, в несправедливостите, когато са научили всичко за лагерите, за милионите избити, когато са се уверили в некадърността на самозабравилите се ръководители... Аз лично не познавам човек или поне не съм чувал за някой, който, щях да изтърва думата овреме, да е подал заявление за напускане на комунистическата партия, тъй като не е съгласен с водената от нея политика.

Най-напред от никъде не следва, че добрите хора са и силни характери. И при тях надделява чувството за самосъхранение, и те са проникнати от вездесъщият страх. Партийците даже се страхуваха повече от безпартийните. Да напуснеш по своя воля партията означаваше да си подпишеш доживотна присъда, да се обречеш на недоверие, подозрения, гонения.

За правоверните комунисти, посветили се на идеята, обяснението е почти религиозно. Комунизмът сам по себе си има религиозен характер и за мнозина се е превръщал в искрено изповядвана вяра. Не само на шега Бертранд Ръсел бе писал, че диалектическия материализъм това е Господ Бог, пролетариатът - богоизбраните, партията - църквата, а революцията – второто пришествие.

Така както никой не е напускал лоното на църквата, защото инквизицията е извършвала зверства, защото папите са водили войни и с божията помощ са се тровели един друг, така и разочарованият от действителността комунист по убеждения, не иска да се лиши от вярата си. Христо Радевски беше писал: "Аз знам, аз вярвам, че си права и когато съгрешиш дори!" и това не е поетичен парадокс. Това е кредо. А партизанският командир Денчо Знеполски подложен на непредставими мъчения в Държавна сигурност и лагерите през петдесетте години, изтерзан, унизен, обявен за предател, за шпионин, не дава и дума да се изрече против Сталин.

"На 5 март 1953 година почина Сталин. Вестта посрещнахме различно - опозиционерите се радваха, а повечето от комунистите плакаха като идиоти. И аз бях един от тях..." (Денчо Знеполски - "Посмъртна изповед")

Той дори заявява на един от лагерниците, също комунист:

- Щом смяташ, че Сталин е виновен за нашата участ, значи правилно са те докарали в Белене!...

"...Цели две години след двадесетия конгрес си останах сталинист, докато сам не стигнах до съответните изводи." - това признава един от истинските смели партизани.

Познавах участници в нелегалното движение, "активни борци", които ругаеха, направо псуваха Тодор Живков и олигархията по неговото време, ненавиждаха го, изчервяваха се от гняв, когато споменаваха името му, критикуваха най-остро действителността, но не напуснаха партията. Защото тя, партията няма нищо общо с личностите, тя е като светия дух, нематериална, трансцедентна.

Арестуват съпруга на някогашна партизанка, и той самият бивш партизанин, тя ридае и повтаря: "Партията е права!" Това не напомня ли "може да умират деца, но бог е всемилостив". Така както божата милост не се проумява от простия човешки разум и не намира обяснение в земния живот, така и правотата на партията е отвъдна и необяснима с убитите, затворените, измъчваните, низвергнатите.

Когато писателите Христо Ганев, Валери Петров, Гочо Гочев и Марко Ганчев, се въздържаха да гласуват за поругаването на Александър Солженицин, и четиримата бяха изключени от партийните редици. Те бяха дръзнали да нарушат единодушието, бяха се усъмнили в правилността на партийната повеля, и тяхното най-естествено въздържане се възприе от всички нас като достойна постъпка. И то наистина бе доблестна постъпка. Колкото и скромна да изглежда от гледището на днешния ден. Учудвахме се на смелостта им, радвахме им се. Всеки един от тези хора понесе последствията от почтеното си поведение и дълго бяха в немилост. Но ето че през 1984 година по случай четиридесет годишнината от девети септември ги приеха отново, един вид юбилейна партийна амнистия. Случих се по това време заедно с Гочо Гочев, той се вълнуваше от реабилитацията си, и въпреки, че не спираше да пуска шеги по адрес на социализма, истински се притесняваше, да не би тази буйна глава Христо Ганев, да прояви опърничавостта си и да откаже. Никой от четиримата не се отказа от членството, макар че повече от десетилетие бяха принудени да търпят унижения, бяха им създавани всевъзможни пречки. Бяха неудобни, бяха отхвърляни, трудно се препитаваха, но въпреки всичко преживяно, те приеха да се върнат в храма. И не само това, седмици по-късно, по време на варненския кинофестивал, Христо Ганев и Валери Петров пристигнаха специално от София във Варна в деня на традиционната среща с Тодор Живков. Отсъствието им би се изтълкувало зле. Още от старобългарските закони е известно, че едно от тежките наказания за прегрешилите е недопускането им на богослужението.

Сега е може би лесно да говоря за тези неща, но самият аз не знам, ако към мен беше отправена сериозна покана да вляза в партията, как щях да постъпя и какво би било поведението ми. Едва ли щеше да бъде юнашко. Веднъж ми подхвърлиха тази възможност, но аз отговорих, че все още не се чувствам готов за нея. Всъщност спасяваше ме само лошият ми произход.

С риск да стана досаден, ще ми се да кажа още няколко думи за комунистите, които бяха отдадени искрено на идеята. И до ден днешен не са малко тия, които настояват, че тази идея по начало е красива, светла, човечна, че тя отразява отколешни въжделения на хората, родее се с ранното християнство и съвсем не е причина за провалите на социализма по света. Такива хора има и у нас, има ги и във Франция, Италия, навред по света. Горбачов се беше осмелил да заяви, че Исус Христос бил първият социалист. Нищо, че неговите предшественици рушаха храмове, разстрелваха свещеници и настояваха, че Исус изобщо никога не бил съществувал. Комунистите идеалисти са давали примери за покъртителна жертвоготовност, за нравствена чистота, аз знам човек стигнал до такава степен в себеотрицанието си, че отказвал да се лекува с лекарства, които ги няма за обикновените хора по аптеките. Познавах верни на идеята, които разделяха сетния си залък с гладуващите... И все пак свободата, братството и равенството са призраци, които продължават да бродят бездомни по Европа. Ленин беше споделил пред Джон Рид, че ако социализмът може да бъде постигнат, едва когато интелектуалното равнище на хората го позволи, то няма да го видим осъществен още най-малко петстотин години. Сиреч той трябва да бъде създаден насила. И навярно поддържан насила.

Аз обаче се одързостявам да мисля, че комунистическата идея не е добра и в самото си начало, и за щастие, никога няма да се осъществи. Убеден съм, че това е така най-малко заради три обстоятелства. Първото е, че тя разчита преди всичко на насилието, всеки опит да се наложи е бил свързан с насилие, а то, както е печално известно, се самовъзпроизвежда. Според Маркс основното, главното, най-същественото за комунизма е премахването на частната собственост, това пък обаче със сигурност противоречи на човешката природа. И третото е, че пълното равенство между хората е неплодоносно.

Да разчиташ на насилието, означава да приемаш убийството като средство за постигане на доброто. Така е, но да бъдем справедливи, нали цялата човешка история до ден днешен е история на насилието, цялата европейска цивилизация се е осланяла на насилието. Пролятата кръв в името на всяка възвишена кауза е свещена. Национализмът, патриотизмът са немислими без жертвата в името на отечеството. Свободата се извоюва и кой знае защо и кроткият Исус, първият социалист, заявява, че не ни носи мир, а меч! Справедливи войни, въстания, кръстоносни походи, религиозни междуособици, революции - всички те са разчитали на този меч. Будисткият зов за отказ от всяко насилие не прониква или предизвиква насмешливо пренебрежение на запад. Така че комунистическата идея за революционното насилие не може да се нарече новост или налудност тя е обяснима и се оправдава от изпълнената с противоречия същност на европейската мисъл, която ту възхвалява насилието, ту го обявява за престъпление. Навред в природата насилието е средство за просъществуване, унищожава се живот, за да се поддържа друг, паяци оплитат и изсмукват жертвите си, лъвове, пречупват гръбнака на антилопите и без никакво угризение ги разкъсват, змии, замислено поглъщат зайци, риби невъзмутимо лапват по-малките, не съществува никакво състрадание, никаква милост. Убивай, за да съществуваш - това важи за животните, това важи и за хората. Тогава? Тогава може би въпросът не е дали целта оправдава средствата, а дали е оправдана самата цел.

Свят без частна собственост означава свят без чувство за сигурност и убежище, свят без биологични предпоставки. Всички опити да се отнеме частната собственост и да се живее без нея, доказаха само нейната неотменимост.

Всеобщото равенство пък лишава човека от стимули, от желание за самоусъвършенстване. Самата идея за равенството е съмнителна, тя никога не е била подлагана на експериментална проверка, освен донякъде в израелските кибуци. Но там пък последиците върху развитието на младите поколения не са окуражителни.

Такава е теорията. Практиката обаче бе ужасяваща, практиката е разстрел, бесилки, пребиване с тояги, Куциан, Белене, Ловеч.

Бертранд Ръсел несполучливо сравнява революцията с второто пришествие. То досега не е дошло и вероятно няма и да дойде, но революцията дойде. Човекът освирепя в името на доброто.

От загиналите в Ловеч аз познавах цигуларя Сашо Николов, наричан Сладура. "Познавах" е силно казано, познаваше го баща ми, но покрай него и аз още от дете се навъртах около тази очарователна личност, слушах го зяпнал, защото толкова сладкодумен, находчив, весел и нежен човек, беше рядкост. Може би не всичките му шеги, блестяха с остроумието си, но начинът, по който ги казваше винаги пленяваше, в очите му светеше доброта и тя го правеше неотразим.

Любопитен съм, как точно се създават вицовете, какъв е незнайният творец, индивидуален ли е, колективен ли е. Най-вероятно те са нещо като народните песни. През живота си съм измислил само един нескопосан анекдот. Но Сашо Николов ги измисляше сам, в това няма никакво съмнение. Може би ги измисляше докато замечтано свиреше на цигулката си и хората се тълпяха там, където той се появяваше, привлечени от неговото присъствие и неговата музика, неговите тихи прочувствени песни. Като студент и аз, макар и твърде рядко, си позволявах да ходя в градината на "България" и да слушам музиката на Сладура.

"Един евреин си вървял през тъмната гора и хоп - пада във вълча яма. Затреперил евреинът, но нямало как да се измъкне в тъмницата. Изведнъж туп - в ямата пада едно агънце. Уплашено горкото и то разтреперано. Евреинът обаче се зарадвал. Прегърнал агънцето и му занареждал: "Не се плаши, миличкото, не се плаши, мъничкото, ето сега ние ще се топлим един друг, а утре като изгрее слънчицето ще излезем от тази дупка... Ще видиш, всичко ще се оправи!"

Не щеш ли, в този миг в ямата - дум, паднал вълкът. А така! И тогава агънцето изблеяло:

- Бе-е-е!

А евреинът казал:

- Няма А, няма Бе, другарят вълк знае кого да изяде!"

Другарят Вълк във фантазията на хората се превръщаше в намек за Вълко Червенков и ето, че така вицът изведнъж придобиваше политически характер.

Казват, че веднъж когато писал автобиография за постъпване на работа Сашо Николов споменал, че е свирил на приеми лично на другаря Георги Димитров, веднага след това изречение отворил скоби и вметнал "Как си ти, другарю кадровик?" И този израз стана крилат. А към края на някакъв банкет сам другарят Червенков приближил до оркестрантите, за да се сбогува и рекъл: "Хайде, ние вече си отиваме!" - "Знаете ли от кога ви чакаме?" - бил мълниеносният отговор. Все пак Червенков проявил чувство за хумор и не последвали ответни мерки срещу шегобиеца. Но няколко години по-късно Сашо Николов бе даден под съд за подигравки с народната власт. Казват че трябвало да разкаже всички свои вицове пред съдиите, които си умирали от смях и водели заседанието на закрити врати. После го изпратили в Ловеч, където го убили.

"Един пътешественик попаднал в диво племе. Диваците го обградили и се готвели да го опекат. Пътешественикът казал:

- Я да дойде профгрупоргът.

- Ау, ау, ау, нямаме профгрупорг!

- Ами тогава председателят на Отечествения фронт.

- Ау, ау, ау, нямаме председател на Отечествения фронт.

- Тогава партийният секретар!

- Ау, ау, ау! Нямаме партиен секретар.

- Че как сте успели толкова да подивеете?!"

Странно, милиони са жертвите на комунизма, но аз възприемам убийството на този лъчезарен човек, отделно, като престъпление - символ за безчовечността на цяла една система, на цяла една епоха в нашето развитие, която имаше девиз "всичко в името на човека, всичко за благото на човека".

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух