напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



XVIII


Катедрата по неорганична химия беше тихо, спокойно място, на завет от кариеристичните вихрушки, които вдигаха прахоляк из други убежища на българската наука. Колегите ми не бяха твърде амбициозни, поради което не се усещаха политически напъни, професорът беше човек постигнал своето и не се опитваше да го надмине. Някога, като асистент на знаменития Баларев, той порядъчно се бе старал и може би от това време се бе поуморил, та сега си почиваше.

Спомням си, че на ректора му беше хрумнало да се въведе присъствена книга в Института. Този опит да се твори наука, под страх от наказание, естествено предизвика бурно недоволство всред асистентите. Защо човек трябва да дойде и да се разпише в книгата сутрин в седем часа, след като има упражнения следобед от един до осем? Защо, когато се случваше понякога дванайсет часа упражнения в един и същи ден и на следващия трябваше да идваме в седем? Защо... и тъй нататък? Професорът каза, че това е заповед и тя не трябва да се коментира, а да се спазва. Толкова. Той самият беше убеден, че подобни изисквания не се отнасят до него. Някой се обади, че човек може да дойде в седем часа, да се разпише в съответната книга и след това пак да си отиде вкъщи. На тази възможност професорът рече:

- Ех, вие като си сторите труда да дойдете сутрин до Дървеница, берекет версин и на толкова!

Когато заседанието завърши, моят колега Кънчо Койчев, с когото работехме в продължение на тринадесет години в един кабинет, бавно и спокойно заключи:

- Ми то, Георги, ако ни накарат и да се разписваме в книга, по-добре да се хванем някъде на работа!

Ето така се създават вицовете!

Тематиката, по която се работеше в катедрата не ме вълнуваше, не ме привличаше. Бялата престилка не бе достатъчна, за да се чувстваш учен. Работата със студентите ми бе далеч по-приятна, но за жалост по това време българските студенти бяха с ученически манталитет, те не се вълнуваха от науката, те учеха само това, което трябваше да се научи, за да се издържи колоквиума или изпита. За повече от десет години, аз не помня при мен да е дошъл студент и да ми е задал въпрос от химията, който го няма в конспекта. Следването се бе превърнало в повинност, която трябва да бъде отбита, науката във вид препитание.

По това време Цветан Бончев беше започнал да работи в една модерна област - приложение на ефекта на Мьосбауер в химията и ме повика да му сътруднича. Сега вече се страхувам, че няма да мога точно да обясня, какво е това Мьосбауеров ефект или резонансното поглъщане на гама кванти от атомните ядра, но тогава все още се надявах, че стига да искам, всичко ще ми стане ясно и аз самоотвержено се хвърлих напред към ядрените мишени. Цветан беше най-големият ентусиаст, който съм срещал в науката. Той нощуваше в лабораторията, не знаеше друга тема за разговор освен мьосбауеровите спектри, беше събрал около себе си групичка съмишленици, млади хора, които сънени, необръснати, възторжено шетаха из катедрата по атомна физика. Картината беше съвсем различна от нашия институт. Така че отначало и аз се разпалих, и дори станах съавтор на две научни публикации, но скоро нашият професор дочу за дейността ми и се възпротиви. Не бивало негов асистент да работи на друго място, в друга област, която няма нищо общо с научната тематика на катедрата. Строго погледнато той беше прав, а казано откровено и аз самият бях започнал да губя от първоначалния си захлас. Колкото и да се напъвах, не разбирах достатъчно теоретичната страна на проблемите и не владеех математическия апарат. Бях започнал да проумявам нещо твърде обезсърчаващо. Нищо съществено не можех да постигна в онези клонове от науката, които ми бяха интересни и намирах за значими, в университета, ние едва бяхме се докоснали до тях и сега, аз нямах съответната теоретична и математическа подготовка. Можех да ги придобия, но ми бяха нужни години, а през това време науката, тази която уважавах, щеше да е избягала далеч напред, аз щях да тичам задъхан подире й, но тя все повече и повече щеше да се отдалечава. Такава беше суровата равносметка. Съвременната физика изисква младост, всички нобелови лауреати са били под тридесет годишна възраст, когато са направили големите си открития в тази наука. Бях безнадеждно закъснял или поне така убеждавах сам себе си. Струва ми се, че мнозина от българските учени се намираха в подобно положение и след като не можеха да създават истинска наука, трябваше да се задоволяват с имитации.

Макар, че през асистентските ми години се подписах под десетина научни труда, макар че някои от тях се публикуваха и на запад, като изключа работите с Цветан Бончев, които поне бяха в модерна област, всичко останало беше незначително, мижаво, да не кажа без особен смисъл. Не ме утешаваше и фактът, че голяма част от българското научно творчество бе подобна.

Когато попитали един известен възрастен професор защо е изследвал промените, които настъпват с каменните въглища при пет хиляди атмосфери налягане, той учудено отвърнал:

- Как защо, как защо, ами защото получихме такава голяма преса.

Днешната наука се прави с много пари, с непредставимо много пари, с богат обмен на информация и с личности. Пари нямаше, обменът на информация се ограничаваше заради сигурността на социалистическия строй, личностите трудно вирееха.

И тук, може би, му е мястото да разкажа историята на Георги Гамов - прочутият физик, роден в Русия, завършил в Ленинград и специализирал в Хайделберг. Този изключително талантлив човек, надарен с богато въображение, още двадесет и четири годишен в пряка връзка с Нилс Бор и неговата копенхагенска школа, създава теорията на алфа радиоактивният разпад. Когато се връща в Русия бил посрещнат триумфално, поетът Дамян Бедни публикувал в "Правда" възторжено стихотворение как младият пролетарски учен смаял, просто сразил западните си колеги. Гамов започнал да работи в Русия, но скоро почувствал остра нужда от прекия досег със задграничните си приятели и колеги. Успял да издейства отново да замине на Запад, но когато се завърнал вече нямало посрещане, нямало оди. Имало тягостна съветска действителност. Така постепенно в главата му започнала да се прокрадва мисълта да емигрира заедно с жена си. Да се сдобият с паспорти и двамата, изглеждало химера, те били достатъчно млади и решили да бягат. На север сухопътната граница с Финландия се охранявала най-зорко, Гамов дори изчислил концентрацията на милиционерите на квадратен километър, по-добре да опитат по море. За целта младият физик светкавично изобретил нов модел яхта и предложил на някаква фабрика да я произвежда. Когато опитният прототип бил готов, двамата се качили тайно на яхтата и отплавали в открито море с надежда да достигнат обетована земя. Настигнала ги страшна буря и ги изхвърлила на родния бряг. За тяхно велико щастие хората от фабриката не ги предали. Тогава Георги Гамов, решил да смени тактиката и се обърнал към Нилс Бор с молба да получи покана да участва в поредния Солвеевски конгрес с основен доклад. Бор охотно се съгласил. Да изнесеш основен доклад на такова знаменито научно сборище е голяма чест, която се полагала само на най-изтъкнатите умове. Поканата, подписана от Нилс Бор и Пол Ланжвен поласкала съветските власти. Те великодушно снабдили Гамов с паспорт, но, разбира се, не и жена му. Стар номер. Гамов отишъл при Молотов, който щедро обещал да помогне, времето минавало, конгресът наближавал, паспорт не се получавал. Молотов, както може да се очаква, се оказал на лов за усурийски тигри и тогава физикът решил да рискува. Заявил, че без съпругата си няма никъде да тръгне. Изпитание за суетата и съмненията на съветската власт. Но в края на краищата, в самото навечерие на заминаването и жена му получила паспорт. Когато пристигнали в Париж, Гамов веднага признал на Нилс Бор, че няма намерение да се завърне обратно. Бор се притеснил ужасно много, защото всъщност той и Пол Ланжвен един вид гарантирали за Гамов. Хайде Бор остави, ами Пол Ланжвен бил комунист. Как ще се изложи пред съветските другари. Между другото политическите убеждения на големия френски учен са още едно доказателство, че заблудата замайва и светли умове...

- Не може така, трябва да се върнете - завайкал се Бор.

Тогава Георгий Гамов с весело безочие казал:

- Вижте какво, вие с Пол Ланжвен, се върнете в Съветския съюз, а аз ще замина за Америка.

Бор ахнал, но разбрал, че младият руснак не се шегува и след като се почудил по Нилс Боровски, го посъветвал да се помоли на Мария Кюри, тъй като тя имала неотразимо влияние върху Ланжевен.

Гамов се срещнал с легендарната жена, заприказвал я на френски, умолявал я да се застъпи за него, започнал да и разказва, как работили в Копенхаген, как там съществувал обичай, младите студенти да се хвърлят в северното море, да доплуват до изящната статуя на малката Андерсенова русалка и да я целунат, как и той храбро сторил същото. Неговият френски обаче не бил достатъчно обигран и Гамов допуснал важна грешка, като за думата целувам използвал глагола baiser, който в говоримия език означава казано изискано - съвокуплявам се. Мария Кюри погледнала дяволито младия човек и попитала:

- Но нали тя е от бронз?

- Е, да.

- И вие въпреки това?

- Естествено.

- Е, господин Гамов - рекла Мария Склодовска Кюри - за такъв мъж като вас, не мога да не ходатайствам пред Ланжевен.

Дали историята е била точно такава, дали Гамов не я е разкрасил, все едно - той се озовал в Щатите, станал професор във университета Джордж Вашингтон, и продължил забележителната си научна дейност. Той е създател на космологичната теория за първоначалния взрив на вселената, любопитството му не се ограничило само с физиката, неговите идеи били плодотворни и в генетиката. Преместил се да живее и работи в Колорадо, в малкото университетско градче Боулдър, написал много книги за науката. На края на живота си се пропил. В Русия сметнали, че това е от носталгия, но кой знае, когато руснак се пропие, може би това е от водката.

Аз познавам лично поне половин дузина български учени, които емигрираха на Запад, там те се осъществиха, може би не напълно, но достойно, а можеха с качествата си, с таланта си, да бъдат наистина ценни за горката България.

Имаше нещо наистина много побъркано в отношението на властта към науката. На нея й се искаше социалистическата наука да пребъде, да достигне и надмине западната, но това трябваше да става без да се накърнява идеологията и без да се заплашва сигурността. Идеологията обаче беше пълна с догми, а науката не може да се съобразява с тях. Така бе отречена квантовата механика, Бор и Хайзенберг бяха обявени за физически идеалисти, нашият Тодор Павлов оспори дори Айнщайн, а Трофим Денисович Лисенко се постара да изпрати в Сибир колкото се може повече поддръжници на генетиката. Но когато се видя, че американците са се сдобили с атомната бомба, Сталин отмени всякакви забрани, даде пълни права на Курчатов и руските физици и те съумяха да създадат своя бомба. Изобщо съветската власт не се скъпеше никак, щом трябваше да се развиват дялове от науката с пряко или косвено военно приложение. Там руските учени постигнаха много. И ако руски човек не успя пръв да стъпи на луната, това е, защото по онова време в Русия се подценяваше значението на електрониката, защото кибернетиката се обявяваше за лъженаука и щатните философи се надпреварваха да пишат против нея.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух