напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



XIX


През първите години преживяни в София, аз се запознах с една личност, която щеше да повлияе непредставимо много върху целия ми живот. Срещнах, сближих се, обикнах дълбоко Стефан Гечев. Днес съм сигурен, уви с увереността, която само непоправимата загуба може да предизвика, че появата на този човек в моето съществуване, бе прекрасен и може би незаслужен подарък, който съдбата ми бе отредила.

По това време той живееше почти на края на града, там където е сега колелото за летището. Не помня вече как за първи път се озовах в дома му, кой ме доведе. В една скромна стая със стени отрупани с картини и лавици претъпкани с книги се стелеше тютюнев дим и звънтяха чашки за кафе. В нея бяха се събрали млади хора, някои виждах за първи път, някои вече познавах. Той се появи всред нас, така както идва благоразположен учител при очакващите го смирени ученици. Имаше голямо изпъкнало чело и под него две светли очи като два фара. Беше започнал да побелява, беше хубав, широкоплещест, носеше вълнен пуловер с широка яка. Заговори на "рр" и това малко ме успокои, имаше поне едно нещо, по което си приличахме. После извади един нов свой разказ, попита искате ли да ви го прочета, любезна и излишна условност, без която писателите не могат, и зачете високо и изразително. Признавам, не успях много-много да вникна в него, да проумея смисъла и стойността му. Беше ми любопитно, но по това време, нямах представа нито от литературата на абсурда, нито от потока на съзнанието, така че когато четенето свърши, най-добре беше да си мълча. Нещо, което никога не съм обичал достатъчно. Гостите обаче не скриваха възторга си и аз се почувствах съвсем неловко. Ето че Стефан Гечев отправи дружелюбно подканящ поглед към мене и аз за своя изненада заговорих. В разказа героят се гмуркаше дълбоко във морето и докато плуваше под вода, размишляваше. Аз казах, че съм добър плувец и моят опит подсказва, че героят не може толкова дълго да размишлява без да излезе на повърхността. Тази умилителна глупост предизвика насмешка у останалите, но най-неочаквано Стефан Гечев заяви, че съм прав и че ще поправи пасажа.

На стотина крачки от дома му се намираше кръчма с градина, той ходеше там с гостите си, беше я превърнал в нещо като Платонова академия. Пиеше се червено вино, ядеше се бяло сирене поръсено с червен пипер и полято с олио и се говореше за поезия. След случката с подводното плуване, аз предпочитах мълчанието на вдъхновения слушател, пред риска да изтърся някоя нова глупотевица. Виж Стефан Гечев не се притесняваше да ни омайва с преживелици, с мили небивалици, с които паметта му беше пълна или пък сътворяваше на часа.

Когато бил в Гърция, още преди войната, като скромен служител в българската легация, той се запознал с една млада и хубава гъркиня и... с течение на времето се стигнало до там, че момичето пожелало да представи Стефан, който също бил тогава млад и хубав, на баща си. Уговорили се, Стефан се явил в уречения час пред дома на момичето, което вече го чакало на входа, но преди да влязат, то някак смутено казало:

- Виж какво, искам да те предупредя, че баща ми е малко странен човек, така че ако забележиш нещо по-особено в държанието му, моля те да не му обръщаш внимание. Татко иначе е много добър.

И наистина, посрещнал ги достолепен, красиво побелял възрастен мъж, видът му бил на благородник, на изтънчен мислител. Скоро двамата със Стефан повели интелектуален разговор, увлекли се, дори забравили за присъствието на младото момиче. По едно време Стефан цитирал някакъв текст от Упанишадите, бащата помолил да го повтори, след което заявил:

- Извинете, но вие го цитирате погрешно!

Стефан се засегнал, как така, той има добра памет и освен това съвсем наскоро бил чел въпросния текст. И го потретил.

- Не е така - казал развълнувано бащата.

- Но моля ви се!

- Ще ви докажа, ще ви докажа! - рекъл бащата и започнал да диша все по-дълбоко, и по-дълбоко и в един миг станал от масата тръгнал към стената на стаята и... минал през нея. Изчезнал, за да се появи отново, този път през вратата с книгата под ръка...

- Аз те предупреждавах - казала по-късно момичето.

Ние слушахме зяпнали. Тези истории никога не се развиваха до естествения си завършек. Те увисваха във въздуха, стапяха се и оставаха весело да блещукат две точици в очите на разказвача.

- Ти познаваш ли Пънчо Савов?

Познавах преди години съвсем бегло един възрастен човек с такова странно име.

- А, той беше, той беше - Стефан не се доизказа -. Значи това трябва да е било преди двайсет години. Срещаме се ние с него на улицата, ама духаше един вятър, не се стоеше, и Пънчо Савов си спомни, как веднъж пак духало такъв страшен вятър, и той видял Пенчо Славейков пред вратата на народната библиотека. Той се мъчи да я отвори, вятърът напира да я затвори. Гъне се човекът, немощен, остал без сили, сълзи избиват на очите му от безпомощна мъка. Тогава Пънчо му помогнал и великият поет го поканил в кабинета си.

- Виж, бе Пънчо, да ти покажа Вазов как пак ме е маскарил в една статия. Прочети я, прочети я... Обаче, аз пък после ще ти прочета какъв отговор съм му написал. На такваз глава, такъв бръснач!

Тогава Пънчо Савов възкликнал умоляващо:

- Господин Славейков, защо, защо трябва вие с господина Вазова да влизате в такива препирни. Вие двамата сте най-големите представители на нашата словесност, не е красиво да се нахвърляте един срещу друг. Не бива! Заради бъдещите поколения не бива!

Славейков слушал, слушал, обхванал с длан брадата си и най-накрая рекъл:

- Прав си Пънчо!

Хванал листовете на статията си, разкъсал ги и ги хвърлил в кошчето.

Стефан Гечев ни гледаше невъзмутимо и трябваше да си много зорък, за да усетиш как очите му леко засияват. Цялата работа била, че по време на тази драматична история умиротворителят Пънчо Савов бил на единадесет години.

- На и Тити го помни.

- Не го помня - отговаряше жена му.

- Ами няма и откъде да го помниш!

Тя беше значително по-млада от Стефан, беше негова предана спътница и понеже много го обичаше, понасяше и нас.

Гостите му бяха млади поети, начеващи писатели, литературни критици, те му даваха творбите си, с надеждата да получат похвалата му. Стефан намираше какво да каже на всеки, така че да не го уязви, но не спестяваше и критиките си. Само аз нямах какво да му предложа, не че по онова време не се опитвах да пиша, напротив, бях написал цяла повест, на пишещата машина, която Йони ми подари, най-ценният подарък, който някой ми е правил. Тя ми служи верно десетилетия и сега си отдъхва заслужено под масата. Та повестта бе написана, съвсем според изискванията на социалистическия реализъм със заводи, партиен секретар, положителен герой, мисля че имаше и любовна интрига, но нещо започна да ми се повдига при вида на изписаните листове и един ден, ги скъсах и хвърлих в уличната кофа за боклук. В последствие не постъпвах толкова достойно.

За сметка на литературата обаче, аз имах нещо друго - имах, колкото и пресилено да звучи, познания по физика. Бях учил физика, бях работил в катедрата по атомна физика, а Стефан беше безнадеждно влюбен във физиката. Айнщайн и най-вече Нилс Бор бяха негови кумири и ето че имаше с кого да си говори на тези теми. Аз му носех нови книги, а той винаги намираше в тях нещо, чрез което да ги свърже с литературата, с изкуството и с котките, защото той обичаше котките, и имаше един важен котарак, който се наричаше Абехей! Това не беше някакво фараонско име, а произлизаше от А-бе и хей!

Както подобава на човек, който достатъчно се уважава, Стефан Гечев не говореше често за политика. Струва ми се, че не изповядваше някаква определена идеология и това беше също така ценно качество. Трябваше да минат много години от моя живот, за да се убедя, че идеологията ограничава човека, че тя го принуждава да действа и разсъждава в рамките, които сама сковава. Като повечето интелектуалци на нашето време Стефан бе по-скоро ляв и либерален отколкото консервативен, познанството и близостта му с френските сюрреалисти не можеше да не остави следи и той искрено търсеше нови думи в поезията, искаше да проумее човека в цялата му парадоксална противоречивост.

Луната е кръгла като колело,

защо няма две луни, да си направя колело

и да замина някъде далеч, далеч,

където ще има само една луна.

 

Той знаеше старогръцки и новогръцки, латински и френски, английски и руски, и което беше много съществено, знаеше добре български език. Напоследък такива хора се срещат все по-рядко. Ние обедняваме не само парично, ние обедняваме от към мисловност и това е защото не почитаме собствения си език. Спомням си, когато за пръв път имах случай да разговарям с Михаил Арнаудов, един час бе достатъчен, за да изпитам дълбок срам от езиковата си немощ.

Стефан имаше особено отношение към думите, в стиховете си той обичаше да ги подбира и да ги подрежда една до друга, да търси неочаквани комбинации. Откровено казано, аз никога не съм разбирал много от поезия или поне оставам чужд към повечето от съвременните стихотворци, но понеже силно се привързах към новия си познат, той стана причина да се отнасям с повече внимание и повече търпимост към новите стихове. И някои от тях взеха да ми допадат.

Два кипариса, черни и жестоки,

въоръжени с копия от лед

улучиха на слънцето сърцето,

избухна кръв – и двата кипариса

след осем мига

станаха зелени.

Ето това негово стихотворение, наречено "Зимен изгрев", ме впечатлява, има в него някакво красиво тайнство, което го прави поезия.

Не знам точно по какви причини, Стефан Гечев не беше особено обичан от властта. Може би дипломатическото му минало, макар и скромно, да беше една от причините, може би дразнеше с енциклопедичната си ерудиция, с близките си познанства с френските сюрреалисти и съвременните гръцки поети. Не го обичаха и той разбираше това. И когато се престраши и издаде една мъничка стихосбирка наречена "Бележник" срещу него се вдигна цялото критическо, социалистическо реалистично войнство. Стихчетата му бяха наистина чудати, но от политическо гледище бяха съвсем безобидни. Много от тях аз искрено харесвах и помня и до днес. Като неслучили цял ден ловци, литературните стражи взеха стихосбирката му на прицел и изстреляха всичките си патрони по една зареяла се в небето самотна чучулига. "Като е напуснал позициите на нашата социалистическа поезия, Стефан Гечев е гибелно увлечен по антипоезията, която е едно от проявленията на гниенето в упадъчната буржоазна литература" – така писа във вестник "Народна култура" някой си Петковски в брой 31 от 5 август 1967 година. Наскърбиха Стефан, нараниха го и той се оттегли от врявата на дните, измъкна се от задимените редакции и кафенета, изостави споровете за думи, затвори се на върха на един висок дом, където беше успял да се премести с Тити, котките и поезията, обви се в свой цигарен дим и свободен в доброволното си заточение, започна да приласкава словото, което обичаше и тачеше... Така години.

За мое щастие новият дом на Стефан беше близо до нашата малка къщичка и често ние с Йони с предчувствие за радост, тръгвахме да го посетим. Така постепенно се сближихме и аз се осмелих да му покажа, едни двадесетина страници, които бях написал. Това беше разказ за едно петгодишно дете, за едно детство, за моето дете, за собственото ми детство, за детството въобще. Стефан прочете ръкописа, каза, че го харесва, но че му е недостатъчен. Това дете трябва малко да порасте – каза Стефан Гечев – трябва да продължиш в друга възраст.

И аз написах втора част – детето беше вече на осем години. Занесох му новите страници. Той ги прочете и каза:

- Сега вече трябва да има и трета част!

Седнах на пишещата машина и я написах. Така, благодарение на Стефан Гечев, се появи ръкописът на първата ми книга. Неговият приятел поетът Михаил Берберов предложи да я дадем в Издателство "Народна младеж".

- Ще я занесеш на Георги Мишев!

- Не смея – казах аз.

- Как така не смееш?

- Така.

- Тогава аз ще я занеса – каза Мишо Берберов. Взе един екземпляр и го понесе към издателството.

Една година никой не ми се обади, и аз никого не потърсих в редакциите. Но през това време ставаха събития, които достатъчно отвлякоха вниманието ни. Беше настъпила "Пражката пролет". Антонин Новотни дългогодишният партиен и държавен вожд в Чехословакия, беше сменен от някой си Дубчек, нещо ставаше в Чехия, разбира се, от нашата преса, радио и телевизия, не можеше да се научи кой знае какво. Но чуждите радиостанции съобщаваха, че в тази страна настъпват промени, че е на път демократизация, че този Дубчек постепенно, при това с помощта на общественото мнение, успял да отстрани старата гвардия апаратчици и начело дошли нови хора. За президент на Чехословакия бил избран Лудвиг Свобода, който лежал в затвора по настояване на Сталин,

По-късно Хрушчов се намесил и го освободили. И така заговори се, че в Чехословакия се опитват да направят нещо ново, заговори се за социализъм с човешко лице. "Демокрацията не е само правото да изказваш мнението си, - казвал Александър Дубчек - тя зависи от начина по който се отнасяме към това мнение, така че хората да имат чувството, че участват в разрешаването на важните социални проблеми!"

Всичко това ние посрещнахме доста скептично, при нас отдавна беше минал прословутият априлски пленум и освен, че кремълският покойник бе обявен за виновник за всичките злини, войни, немотия и трагедии, започнаха реабилитации на и без това не съгрешили комунисти, друго нищо особено не се случи. Бяхме се наслушали на фрази за демокрацията. Мислехме си, че и в Чехия става нещо подобно, историята на Свобода приличаше на участта на нашия Славчо Трънски от затвора го направили шеф на военната академия. Но постепенно взе да става ясно, че сме се излъгали и то приятно. В тази страна властта бе взета от наистина либерално мислещи членове на партията. Появи се свободен печат, нецензурирани радиостанции, телевизия, появиха се възвания, заговори се за възобновяване на социалдемократическата партия, появиха се и прочутите 2000 думи на Лудвик Вакулик.

Стефан беше живял пет години в Словакия и Чехия, той познаваше тяхната култура, духовността им, имаше своите приятели от литературните среди, беше привързан към хора от тези страни, така че събитията в Чехословакия го окрилиха, ободриха, беше склонен да повярва, че наистина е възможно социализмът да се облагороди и очовечи. Той слушаше непрестанно радио, пушеше, слушаше, очите му сълзяха от дима и вълненията. Разбира се, и той се страхуваше, че пражката пролет много бързо ще прецъфти, че ще нахлуе суховей.

Руснаците не можеха да допуснат Чехословакия да се изплъзне от крепката им сърдечна прегръдка. Беше съвършено ясно, че изтърват ли Чехословакия, идва Полша, след нея отново Унгария, Източна Германия...

А ние? Ние щяхме да се поумълчаваме, както беше казал Ганьо Балкански. Ние сякаш притежавахме априорно познание "дека това нема да го бъде!" Оти? Оти така! Е как така? Е те така!

Има книга написана от един руски кореспондент по време на руско-турската война от 1877-78 година. Казва се Утин. Поучителна книга, макар и не много доброжелателна. Авторът между другото разказва, че в началото на войната българите помагали кой с каквото може на руските войници и разбира се, главно с продоволствие, но закучила ли се обсадата на Плевен, полека-лека хранителните припаси започнали да изчезват.

"Какво става бе? - питали руснаците, - защо криете храните?" - "Ами защото вие колкото пъти водите война с турците, току минете през България, след време хайде обратно и пак идат турците и ни вземат и последното зърно. Трябва овреме да се закопава!"

Много скоро чехословашките реформи бяха наречени "контрареволюция", ръката на световния империализъм бе забелязана да шава пръсти из Прага и Братислава, Брежнев и свитата му започнаха да привикват Дубчек и да го предупреждават най-приятелски, че се е подал на ревизионистични, опортюнистични и социалдемократически ереси. Дубчек обаче не се вразумяваше. Той се опитваше да обясни, че отношенията със Съветския съюз ще останат същите, че външната политика няма с нищо да се промени, но реформи в страната ще се правят.

Помня точно по това време в София се проведе световен младежки фестивал. Имаше и такива събития организирани с много пари за бедните прогресивни младежи от света. То бяха знамена, фанфари, тържества, от цяла България бяха доведени юноши и девойки, които близо месец разучаваха на националния стадион, как да боравят с разни ленти, кърпи, флагчета, тъй че множеството на трибуните да се превръща в пъстроцветни лозунги, шевици, гълъби и гълъбици на мира, ликовете на вождовете на световния пролетарият, флаговете на всички страни участнички. От сутрин до вечер от стадиона ечаха команди по високоговорителите. Попресипналите гласове, на изтощените от престараване организатори и диригенти на тези момчета-букви, момичета-боички, деца-квадратчета, кънтяха в половината столица. По терена се виеха хора, друсаха ръченици, стотици танцьори хопа-тропаха, стотици гимнастици скок-подскокваха, стотици певици подпяваха. И за всеки случай - хиляди милиционери... И за всеки случай... Не, за този фестивал имам още какво да споделя, но не му е тук мястото.

Най-сетне дойде денят на откриването, младежките делегации на страните участнички дефилираха по пистата, минаваха покрай официалната трибуна, откъдето ръкомахаха приветствено обичните ръководители. Но ето, че когато се появи групата на чехословашките младежи, дружелюбно ръкопляскащият стадион изведнъж избухна в овации, непредвидени и нерепетирани. Все пак това можеше да се преглътне и да се тълкува диалектически, но зададе се полската делегация и съвсем ясно и високо започна да скандира: "Полска чека своего Дубчека!" На ти един световен фестивал!

Той мина и замина, но настроението беше ясно и то не можеше да се търпи.

Не, това наистина не можеше да се търпи. И на двадесети август 1968 година след полунощ по пътищата на Чехословакия тръгнаха да дефилират танковете. Двеста и петдесет ревящи - Т-34, 200 хилядна армия от варшавския пакт. В тази братска окупация за чест и слава участвахме и ние българите!Само Румънците бяха отказали. Навлязохме в Чехословакия защото здравите сили там ни бяха помолили за помощ. А хората в тази страна посрещнаха освободителите си с черни знамена по сградите, по паметниците, по белите статуи.

Сутринта още преди осем часа се запътих към Стефан. Позвъних. Чух стъпките му, той отвори вратата, вгледа се в мен, в изражението ми, въздъхна и заключи:

- Руснаците са влезли в Чехия?

- Да.

- Кога?

- Тази нощ.

Стефан посърна. Излязохме на терасата, градът беше под нас, същият, сякаш нищо не бе се променило. И вече знаехме, още дълго нищо нямаше да се промени в този сбъркан град. Мълниите просветваха зад хоризонта, но нямаше да ни достигнат.

- Дали ще се съпротивляват? – попитах аз.

- Не – каза Стефан – и не бива.

И излезе прав. Чехословашкото правителство разпореди да не се оказва въоръжена съпротива. Но хората измислиха най-различни начини да се противопоставят, макар и без пушки. Навред се появиха надписи на всички езици на окупаторите – вървете си ! Чехи и словаци променяха пътните знаци за направленията, градовете, селата, само и само да объркат нашествениците, променяха наименованията на улиците, номерата на сградите, табелките по апартаментите, само и само да не бъдат открити набелязаните за арестуване. Официалните радиостанции бяха изключени от руснаците, но из цялата страна заработиха тайни радиопредаватели, доставени от чехословашката армия. По една от тези станции край Братислава, прозвучали думите: "Ние нямаме оръжие, но нашето презрение е по-силно от вашите танкове!"

В София следобеда на 20 август видях на улицата няколко шкоди с чехословашки номера. Бяха пълни с морски излетници, личеше по загара им, по багажа им. Връщаха се от нашето море и се отправяха към родината си. Всичките бяха поставили чехословашки знаменца по колите си.

Западът се задъха от възмущение за интервенцията, президенти, министър-председатели, държавни секретари произнесоха остри речи, предупреждаваха най-строго, че така не може, че се погазва суверенитета на една държава, че това на нищо не прилича... но постепенно гневните вопли започнаха да стихват и слана попари разцъфтелите през пражката пролет дръвчета. Само един младеж в Прага се самозапали и изгоря като факла, но най-вероятно, той не е бил добре психически. Казваше се Ян Палах.

Затова пък когато през зимата на 69 година отборът на Чехословакия по хокей на лед победи този на Съветския съюз, в София, пред телевизорите, настъпи такъв възторг, такава чистосърдечна радост, ако щете вярвайте, ако щете не, но когато Голонка вкара гол на руснаците и проснат по корем започна от неописуемо щастие да бие със стика си по леда, в целия наш квартал се разнесе толкова мощен възторжен възглас, че сигурно се е чул чак в Прага до "Вацлавските намести."

И все по-ясно, и все по-тъжно се налагаше заключението, че на Запада изобщо не можеше да се разчита, че на нито една от страните подчинени на Съветския съюз няма да бъде позволено, каквато и да е промяна, ако тя пречи на руската политика. Имаше само една надежда – Съветският съюз да започне да се променя. В края на шейсетте години това ни изглеждаше невероятно, непостижимо и поне за себе си мога да кажа, че не съм си представял, как само след двадесет години, комунизмът ще претърпи такъв главоломен провал. Като си помисли човек, какво са двайсет години за историята – едно нейно намигване, но преживееш ли ги, те са цяла една младост, която си е отишла завинаги.

И какво ни оставаше, трябваше да живеем, трябваше да се пригаждаме, ако можем без да се позорим, и да чакаме чудото. Нямам право да говоря за всички, но мисля, че твърде много бяха такива като мене, които замениха безсилието да се съпротивляват със безсмислена, често лишена от основания неприязън към повечето от онова, което се наричаше съветско, не руско, а съветско. Ние все още обичахме руската литература, руската музика, старите руски романси, Висоцки и Окуджава, Илф и Петров, четяхме тайно доктор Живаго и Солженицин, слушахме във възторг Борис Христов, който върна на Европа руските народни песни, но въпреки това нещо в нашата система за оценка бе нарушено, наранено: и искрено, и глупаво, се радвахме, когато Съветския съюз губи на хокей, на футбол, на каквото може да загуби! Вдигахме рамене когато руснаците се пързаляха добре на кънки, отнасяхме се с пренебрежение към балета, защото те там наистина са майстори. Беше ни се втръснало да ни обучават, да ни се въвира в очи, непрекъснато от всяка страница на вестниците, от всяка страница на учебниците, че повечето големи световни открития са дело на знайни или незнайни руски откриватели. Всяка човешка дейност ни се обясняваше с Павловското учение, но никой не ни казваше, че големият руски учен беше заявил по адрес на комунизма: "За вашия социален експеримент, който вие правите, аз не бих пожертвал и крака на една моя жаба" и беше написал на Йосиф Висарионович дословно: "Като си давам сметка какво направихте с руската интелигенция – деморализирайки я, унищожавайки я, покварявайки я – аз се срамувам да се нарека русин." Сталин не го закла, прекалено прочут бе старецът, гордост на руската наука.

Когато ние открихме, а светът го познаваше от преди тридесет години, пианиста Хоровиц, със задоволство се убеждавахме един друг, че той е по-голям виртуоз и от самия Рихтер. Сдобихме се с негова плоча с произведения от Ференц Лист, слушахме я в захлас и не вярвахме на ушите си, че е възможна такава чудовищна техника и подкупваща артистичност. "Този се подиграва с нас!" – каза баща ми, а колегата ми Кънчо Койчев радостно пляскаше с ръце и викаше "Вярно! Вярно! Тоя се подиграва с нас!" По-късно бяхме малко смутени, като разбрахме, че Хоровиц е роден в град Бердичев – в границите на руската империя, че е завършил консерватория в Киев и се успокоихме едва когато някой каза, че той е полски евреин, а не руснак. И Яша Хайфец и той евреин, а не руснак, избягал от революцията, чак през Сибир. Предпочитахме да приемем, че всичките им големи музиканти, това Ойстрах, Коган, Ашкенази, и той слава богу избяга, са евреи, а пък Рихтер не може да бъде друг освен немец, и да обясняваме, че ако руските евреи са майстори изпълнители, то е защото поколения наред в Русия антисемитизмът е насилничил и не е разрешавал на жидите никаква друга професия освен да бъдат музиканти и бижутери.

Тържеството на руската космонавтика, очевидното превъзходство над американците през ранните шестдесет години, оглушителния пропаганден крясък, който го съпровождаше, приемахме стоически. Гагарин ни беше симпатичен и никой не се опитваше да подценява подвига му, но все пак, когато Армстронг и Олдрин кацнаха на луната, най-сетне си отдъхнахме.

Слушахме до изнемога песните на Окуджава и Висоцки, учехме текстовете им, аз лично повече харесвах сърдечността на Окуджава, пред борбеността на Висоцки, сваляхме шапка на личности като Солженицин и Сахаров, и Растропович, въпреки че тяхното самоотвержено противопоставяне на режима, малко ни смущаваше, малко противоречеше на собствените ни негероични пози. Мъчехме се да намерим някакво утешително обяснение за тяхното безстрашие и то бе горе-долу такова – като Иван Петрович Павлов и тримата бяха получили широко признание в Русия, ползваха се със световна слава и това за тях все пак беше някаква защитна бариера. В по-бурно време, тя едва ли би устояла, но времето беше брежневско, заклещило се между тихия и атлантическия океан. Виж ние тука в България бяхме незначителни, незабележими и незащитими.

Ние бяхме малки и радостите ни бяха малки, почти инфантилни! Сега, когато се опитвам да си дам сметка за нашия домашен антисъветизъм на четири очи и като преценявам детинщината му, разбирам, че неговата причина беше не само вродената неприязън към господаря-натрапник, който и да е бил той, но и лишените от всякакво чувство за мярка хвалебствия за великия СССР, които се лееха и от страниците на вестниците и от радиостанциите, и от телевизията, и от речите на нашите управници, и от стиховете на нашите поети, като олио от счупени бутилки. Противодействието бе естествено.

И стане ли дума, че в страни като Чехословакия, Полша и Унгария, съпротивата срещу комунизма и съветското опекунство е била значително по-ярка и по-широка отколкото у нас, си давам сметка, че в тези държави се изповядва католическа вяра. Че срещу католическата църква тираничните режими не се опитаха да приложат познатите груби и безцеремонни похвати, не посмяха или пък бяха по-цивилизовани, не знам, но Унгария имаше своя кардинал Миндсенти, Полша – Войтила, а ние, ние имахме следното:

"По случай 70 годишнината на Сталин, Светият Синод, в съгласие с народното правителство, реши и разпореди до всички митрополии да бъдат отслужени на 21.ХII.1949 година във всички храмове в страната благодарствени молебени с многолетствие..." (Църковен вестник", брой 1-3/1950.)

И още: "Поради станалите напоследък промени в имената на някои населени места в страната... Варненският и Преславският митрополит занапред да се титулува Сталинский и Преславский митрополит" – същият вестник, същата година брой 8-9.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух