напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 2][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



2.


Връщахме се от снимки с колата на продукцията. По пътя глобиха шофьора за превишена скорост. Милиционерът очевидно не се впечатли от достолепното излъчване на артиста Стойчо Мазгалов, още по-малко от Яцек Тодоров, Иванка и мен. Артистите понякога се засягат, когато не ги разпознават, но Мазгалов не бе от тях, виж Калоянчев, когато някакъв катаджия го спрял, се разгневил и изрекъл:

- Ти кога ще се научиш да си познаваш началниците бе?

Онзи козирувал и дал път.

Малко преди Плевен Стойчо, който пътуваше на предната седалка, се извъртя и рече:

- Чичо Данаилов - всички ние се обръщахме един към друг с чичо, защото децата от продукциите ни наричаха така. - Чичо Данаилов, ти защо не вземеш да напишеш една пиеса?

Аз доста се изненадах от предложението на директора на театър „Сълза и смях“. Не посмях да призная, но като изключа театралните спектакли в Москва, изобщо не ходех на театър. За оправдание имах наглостта да твърдя, че не обичам театъра, че той ми изглежда нагласен, изкуствен, актьорите говорят предвзето, може би това се дължеше, че през студентските ми години бях попаднал в среда от запалени поклонници на това изкуство, които знаеха много, гледаха всичко и говореха така сведущо за разните му постановки, че аз за самозащита се обявих противник на сцената.

- Ами-ами!

- Какво ами-ами, ти можеш да пишеш диалог, това е най-важното - каза Стойчо.

- Не, не, пиеса не мога да напиша, много е трудно.

- Що не опиташ бе, чичо Данаилов - обади се Иванка Гръбчева, - какво ти пречи.

- Не мога, не мога!

- Не бързай! Помисли си. До сега на колкото хора съм предлагал да напишат пиеса, те са приемали и нищо не са ми носели, ти понеже отказваш, може и да напишеш нещо - така мъдро завърши нашият разговор. Стойчо Мазгалов го описва в книгата си „Когато съм“ значително по-подробно и според него той не се води в кола, а на маса. Не знам кой от двамата бърка, струва ми се той, защото очевидно аз бях по-впечатленият от предложението и помня подробностите. Но по същество свидетелството ни е едно и също. Важното е, че нещо от този разговор остана в душата ми, нещо започна да ме човърка.

Пиеса! Това беше друго. Театър „Сълза и смях“ представя „Сън в лятна нощ“ от Георги Данаилов. Е, не точно „Сън в лятна нощ“, но например, например...

И нещото не ме оставяше на мира, боцкаще ме, щипеше ме, пиеса, пиеса, докато една нощ реших, ще напиша пиеса по случая с голямата строителна катастрофа на искърското дефиле. Мостът, който се срутва, загиват хора, търсят се виновни, води се следствие и пред проектанта, известен строителен инженер, се изправя дилемата - да признае вината си, че се е предоверил на изпълнителя, който загива при произшествието, или да използва това обстоятелство и, прехвърляйки изцяло вината на колегата си, да се спаси. Така... Проблемът е ясен и драматичен, освен това не е близо до политиката, дори няма нужда от партиен секретар. Дотук добре. И сега, как ще се развива действието. Първа част - героят не се признава за виновен и животът му тръгва щастливо, той построява своя мост по смелия си проект, награждават го, всичко е прекрасно. Втора част - героят признава вината си и отива в затвора, излежава наказанието си, връща се и сега съдбата му е различна, тъжна, той е изоставен, самотен, нямат му доверие, не му позволяват да строи своите мостове. Финал - оказва се, че всичко, което сме видели на сцената, е въображение на главния герой, той все още се намира в кабинета на следователя и му предстои да вземе решение.

Ако каже не, не съм виновен, губи честта си, ако каже да, губи осъществяването си като творец. Героят стои и гледа публиката.

Краят остава за вас!

Така озаглавих и самата пиеса. Хитро, нали? Занесох ръкописа на Стойчо Мазгалов, след две седмици той ми се обади: „Чичо Данаилов, ние решихме да поставим пиесата ти!“ Не сподели, че на режисьорите в театъра текстът не се понравил, че той, въпреки това, насрочил прочит и помолил Димитър Стоянов да прочете пиесата пред състава на театъра независимо от отрицателното си мнение... Така и станало. По време на прочита артистите обаче се въодушевили, развълнували се, а Димитър Стоянов се плеснал по челото и със сълзи на очи заявил: „Другарю директор, аз съм магаре!.. Заявявам най-категорично, че харесвам тази пиеса и желая да я поставя!“ (цитирам Мазгалов „Когато съм“)

Така за мен се отвориха вратите на театъра, лъхна ме миризмата на кулисите, на захабеното кадифе от седалките, на стара прах, прекрачих в полумрака на притихналата зала, тихо, за да не ме забележат, защото подът скърцаше издайнически, притаих дъха си и се вкамених.

Пред мен грееше нейно величество сцената! Това първо чувство, тази първа среща с театъра няма да забравя никога. На сцената се движеха хора и говореха моите думи, извършваха действия, които аз бях измислил, какво ми бяха сторили, та сега изпълняваха тази тегоба. В едно кресло в залата седеше Димитър Стоянов - много пълен и много пъшкащ, той нещо се караше на някого, подвикваше, нареждаше...

- Не там, не там...

От висините му отвърна глас в мрака:

- Ами вчера каза там.

- Вчера може да съм казал там, днеска казвам тук!

Започнах да ходя редовно на репетициите. Почувствах се неудържимо привлечен и, разбира се, много скоро взех да задавам въпроси на режисьора, да му досаждам, да се опитвам, макар и на ухото му, да поправям актьорите. Режисьорите никак не обичат авторите да им се бъркат.

- Ако втори път поставя пиеса на жив автор, името да не ми е Островски!- драматично се зарекъл известният режисьор.

- А когато авторът е ни жив ни умрял? - отвърнал вечно находчивият автор Радой Ралин.

Димитър Стоянов ме изтърпяваше и понякога между нас в залата се провеждаха забавни диалози:

- Този така ли ще бъде облечен?

- Не, това са си негови дрехи.

- А кога ще станат костюмите?

- Дано да станат!

- Какви са тези кашони на сцената?

- Те маркират декора.

- А какъв ще бъде декора?

- Нещо, което да внушава едновременно идеята за строителна площадка и гробище.

Не знам дали някой от зрителите получи такова внушение, но нейсе.

- Защо Стойчо така мънка?

- Защото е пресипнал и си пази гласа.

И ето на сцената се появява и възрастна актриса, която трябваше да изпълнява ролята на майката на загиналия строител. Тя пристъпва бавно и неуверено.

- Защо ходи така?

- Защото не вижда добре.

- Ама тя бърка и текста.

- Защото трудно помни.

- Нали има суфльор. Защо не внимава?

- Защото не чува добре - невъзмутимо приключи разговора Димитър Стоянов.

Премиерата. Хем тревожно, хем празнично чувство те обзема още от сутринта.Стомахът ти се е свил. Не можеш да си намериш място и през пет минути си поглеждаш часовника. Най-сетне времето като че ли тръгва. Отиваш на касата. Дали са продадени билетите. Продадени са. А тези места тука? Те са за Комитета. Пазим ги до самото представление.

След пет часа един по един започват да пристигат актьорите, и те са напрегнати. Качвам се при Стойчо в дирекцията, той репетира монолога си и поглежда в текста. Какво беше правил досега!

- Всичко ще бъде наред! - казва ми той и пак поглежда в текста.

Родителите ми заемат местата си на балкона. Баща ми е с овехтялото си сако и безупречно вързана връзка. Той се притеснява дали ще може да издържи докрай. Кашлицата го мъчи и задушава. Мама е ходила на фризьор. Не им се обаждам. Крия се. Не искам никой приятел, никой близък да ме види точно сега. Защо? Не знам.

Завеса няма. Сцената е осветена. Сядам на последния ред на балкона и чувам как публиката коментира декора.

- Какви са тези кубове?

- Модернизми...

Часът е вече седем и пет минути. Някои от зрителите все още влизат в салона, промъкват се между редовете и вдигат останалите хора:“Извинявайте! Извинявайте!“ А къде са се плеснали досега?..

Часът е... Изведнъж: Музика. Промяна на осветлението и кадифеният глас на Петър Чернев...

Започна се, аз съм стиснал ръцете си в юмруци, наведен напред, като на старт. Знам репликите наизуст, актьорите не бъркат. Всичко върви добре. Текстът на възрастната актриса й се лее! Как стават тези работи?... Ох, боже, някой кашля, и друг се обажда, ако кашлицата започне да се чува все по-често и от различни краища на салона, значи представлението не върви. Погледнах към татко. Вратът му се беше зачервил. Той се мъчеше да не се разкашля. Успя.

В пиесата имаше диалози, които звучаха доста критично, имаше и реплики, които предизвикваха оживление и дори аплодисменти, например Вълчо Камарашев сентенциозно подхвърляше:

- Внимавай, сега съм във възрастта на внезапната смърт. Пазете тези директори, които имате, защото не се знае какви ще им бъдат заместниците!

Живко Гарванов, който веднага спечели симпатиите на публиката, трябваше да каже на главния герой:

- Хора като тебе стават или диктатори, или самоубийци... Те се убеждават, че няма смисъл да се живее, и се убиват, а когато нямат достатъчно сила затова, започват да убиват другите: Цезаровци, Нероновци, Калигули, Наполеоновци, Хитлеровци...

- Продължавай! Продължавай! - казва Стойчо.

- Няма нужда.

- Защо?

- Защото наближавам съвременността.

Буря от аплодисменти.

И всред тях чух баща ми да казва:

- Оле, авторът ще го арестуват!

- Няма да го арестуват - успокои го на висок глас режисьорът Янко Янков...

Не ме арестуваха. Представлението свърши. Публиката ръкопляскаше. Аз бях щастлив. Излязох на сцената, поклоних се. Дадоха ми цветя. Един поклон, втори, трети... Петър Чернев усещаше кога публиката постихва и веднага ни повеждаше напред към авансцената...

След това - поздравления: Тези, които не харесват спектакъла обикновено казват: „Честита премиера!“, тези, които го харесват повече, пожелават: „На добър час! „. В театъра обаче трябва да си много внимателен към всяка похвала, не бива да си внушаваш, че ако ти кажат браво, чудесно, прекрасна пиеса, наистина мислят така. Прочутият придворен режисьор Филип Филипов се провиквал с басовия си глас към някой актьор на сцената: „Браво, моето момче, браво! - после се обръщал към съседа и споделял по-тихо - Некадърник!“

- Хубаво бе, моето момче, хубаво, на места даже добре! - заяви Стефан Гечев и ме прегърна.

А една наша близка ме гледаше мило и повтаряше:

- Много приятно, много приятно!

Никак не ми беше приятно това много приятно, защото аз си мислех, че съм написал драма.

Още на следващата утрин повикали Стойчо Мазгалов в културния отдел на Министерството на вътрешните работи. Там започнали да го ругаят, не можело пиеса, в която има герой следовател, да бъде поставена без одобрението на министерството. Независимо че Следователя в пиесата беше фикция, рожба на въображението на героя, той си е кадър на МВР. Стойчо успял да потуши гнева, като обяснил, че сам министърът присъствал на премиерата и изпратил дори цветя на състава. Настъпило леко объркване. Оказало се, че вечерта, веднага след представлението, някакъв доброжелател побързал да се обади на свой човек от министерството и да наклепе пиесата. Последвала бърза реакция. Такива бяха сведенията на Стойчо. Разправията се разминала, но въпреки това два дни по-късно поканиха Мазгалов, Димитър Стоянов и мен отново в Културния отдел. Почерпиха ни кафе и започнаха: колко се радват, че се появява един млад автор (не бях чак толкова млад, но както и да е), че намират пиесата ми добра, съвременна... Аз очаквах кога ще кажат - „но“... И го казаха.

Но някои места можели да се тълкуват неправилно...

- И тъй, разбираш ли ,Стойчо, ние не искаме момчето да се подхлъзне, щото има разни хора, които ще тълкуват всяка дума, така че...

- Кое по-точно? - с пресъхнало гърло попита Стойчо Мазгалов.

- Ами това за диктаторите, ами за некадърниците... Слушайте, вие сте умни хора и много добре знаете кои места са неподходящи...

Ясно - искаха съкращения. Изпратиха ни сърдечно, ние си тръгнахме оклюмали.

- Нищо няма да съкратим! - изведнъж твърдо и решително рече Стойчо Мазгалов.

Разказвам всичко това по две причини. Най-напред си мисля, че младите днес просто не могат да си представят как една реплика на Живко Гарванов за диктаторите може да бъде толкова опасна за властта, та заради нея да ни викат в Министерството.Те едва ли проумяват и защо публиката винаги ръкопляскаше на нея. Какво и е толкова смешното, толкова смелото - нищо. Но публиката я разгадаваше, както й се искаше, така както се отгатва съдържанието на анекдота, дето трима седят в една кръчма, единият казал: „Ох!“ Другият казал: „Ай сиктир!“ А третият заявил: „Щом ще говорим за политика, аз си отивам!“

Абсурдни бяха седемдесетте години от гледище на днешния ден, но те бяха действителност, наша действителност.

Второто нещо, което на всяка цена искам да спомена, бе, че през всичкото време, докато работехме заедно със Стойчо Мазгалов в театъра, той стоеше зад гърба ми, защищаваше ме от нападки, държеше да се поставят пиесите ми. Няма да преувелича, ако кажа, че нему дължа развитието си като драматург. Той ме назначи в театъра, той ме подкрепяше и осигуряваше възможно най-добри условия за работа.

По време на неговото ръководство театър „Сълза и смях“ стана един от първите в България. Стойчо назначи Любен Гройс, Красимир Спасов, Цветана Манева. Появиха се чудесни заглавия. Аз и до ден-днешен твърдя, че Марин Янев в ролята на Макмърфи от „Полет над куковиче гнездо“ ако не по-добър, то бе напълно равностоен на Джак Никълсън в едноименния филм. Работехме върху сценичния вариант на прочутата книга заедно с режисьора Красимир Спасов, редактирах превода от полски и дори дописах няколко малки сцени, разбира се, съобразно романа. Така че познавах в тънкости пиесата и виждах с очите си, и чувах с ушите си как Марин пресъздава образа.

Стойчо Мазгалов беше комунист, член на партията от съвсем младите си години. Отначало едва ли не чекист в театъра, той постепенно бе придобил трезв поглед върху действителността, представяше си социализма другояче, съпротивляваше се, според силите си, на скудоумието в изкуството, мъчеше се „Сълза и смях“ да има съвременен, колкото се може по-малко конюнктурен репертоар и беше успял в това отношение. Салонът винаги бе пълен. Директорът идваше пръв и си отиваше последен от театъра. Нямаше как да не го намразят и по стар български обичай да му подготвят уволнението.

Така аз влязох в храма. Казвам храма съвсем умишлено. Защото театърът наистина е религия. В продължение на петнайсет години повярвах в това. И знам, че театърът ще загине заедно с последния човек на земята. Защото ние играем театър в очите на другите, а когато и другите ги няма, го играем в собствените си очи. Никаква електронна близост, никаква виртуална реалност не може да замени това общуване между живия актьор и живия, надявам се, зрител.

Актьорите са по-особена порода хора. Говоря за истинските, а не за недоразуменията. Те обичат по особен начин, мразят по особен начин. Живеят по особен начин. Те нямат друг дом освен театъра, жилища може да притежават, но домът им е театърът. Отношенията помежду им са театър, отношенията им към режисьори и автори са на пристъпи от симпатия, обич, дори любов, към безразличие и студенина. Те зависят от моментната обвързаност с твореца и се проявяват при всяко ново разпределение в предстоящата пиеса. Сутринта, след като е излязло и разпределението, след като е разлепено до входа, актьорът идва, прочита и реагира: „Ей, най-после, сетиха се за мен! Хубава пиеса, хубава роля! Моля, едно кафе!“

Идва вторият и чете:

- Ох, слава богу, не са ме разпределили в тази скапана пиеска. Я другите?.. Мама му стара, без него не може, то бива, бива, ама кой е излъгал тия хора, че е добър актьор!... Гледай я и нашата - от пиеса в пиеса... Да не кажа от какво, на какво... .Моля ти се, сипи ми петдесет грама водка, само че в чаена чаша!

- Жоре - обръща се към мен мазничко Сотир Майноловски. - Абе ти си писал там в ремарките на твоята пиеса, че този Кирилов е слабичък, дребничък, нали.

С други думи, героят прилича съвсем на Сотир.

- А те, представи си, дадоха ролята на Живко Гарванов.

Живко беше едър и възпълен.

- Е, да - казвам аз, - Сотире, ама там пише, че този Кирилов е и много интелигентен.

Сотир ме поглежда с удивление:

- Че това може да се изиграе бе, Жоре!

Когато хваленият, натрапчиво мъжественият актьор Стефан Гецов в миг на помрачение подпалил къщата си, на въпроса защо е извършил всичко това, отговорил:

- Понеже ми омръзна да играя все Георги Димитров, реших веднъж да изиграя Ван дер Любе!

Актьорът играе дори когато си пали къщата.

Силвия Рангелова и Лора Кремен участваха във втората ми пиеса „Съдията и жълтата роза“. Силвия играеше младо момиче, това беше отдавна, а Лора - майка му. Репетициите не вървяха особено добре, режисьорът Николай Колев мълчеше, аз нервничех. По време на една от почивките при мен дойде Лора, почти насълзена, и каза:

- Много те моля, обърни внимание на Силвия, тя просто повтаря всичко, което аз правя на сцената. Използва същите приспособления, това никак не е хубаво за постановката.

Защо Лора се обръщаше към мен, а не към режисьора, не знам, но аз тогава й казах съвсем кротко:

- Успокой се, мила Лора, Силвия е умно момиче, ще разбере, че те повтаря, и сама ще се откаже.

- Така ли мислиш? - попита драматично Лора.

- Да.

Тя млъкна и не ми проговори половин година. Не си спомням дали не се отказа да участва в пиесата, или нещо се разболя. Както и да е, мина време и веднъж аз не се стърпях и я попитах:

- Лора, ти сърдиш ли ми се нещо?

- Да, Жоро - откровено отговори тя.

- Защо, какво...

- Спомняш ли си, когато ти казах за Силвия, ти какво ми отговори...

- Спомням си...

- Искаше да кажеш, че Силвия е умна, а аз съм глупава, така ли?

- Лора! - казах аз и не знаех, какво да добавя.

В театъра бях дошъл от катедрата по неорганична и обща химия. Там знаехме, че като залееш цинк със солна киселина, ще се отдели водород, можеш да го запалиш, трябва да внимаваш да не се образува гърмящ газ и така нататък. В театъра никога не знаеш каква реакция ще предизвикаш.

- Детелино, кога най-сетне ще научиш текста си - провикнах се аз на актрисата, която непрекъснато бъркаше монолога си.

- Аз текста си го знам, Георги, но мисля.

- Ами не мисли, щом това ти пречи!

Такъв разговор може да се чуе само в театъра.

Казват, че актьорът няма собствен живот. Не знам, може би някой трябва да ми обясни какво точно значи това собствен живот. Всъщност собственият живот на актьора е да живее живота на своите герои и във всички случаи той преживява много повече драматични, много повече комични неща, отколкото банковият служител. Той може да обича до полуда Жулиета, а банковият служител не може, той може да обича покъртително като Сирано, ревниво като Отело, да умира като Хамлет, на кой банков служител ще му дойде на ума да изрече: „Животът е жалък актьор, който се перчи, докато е на сцената, а после изчезва без вест. Той е приказка, разказана от идиот, пълна с врява и безумство - означаваща НИЩО.“

Банковият служител се страхува да убие, а актьорът е избил сумата й врагове. Банковият служител се страхува от смър-та, а актьорът е умирал стотици пъти...

В театъра всяка сутрин се появяваше странна, все още млада жена. Тя се движеше тихо, почти на пръсти, влизаше в кафенето, поръчваше си едва чуто чай, сядаше самотна край една маса и не разговаряше с никого. Може би чакаше да свърши репетицията, защото обикновено по обед се измъкваше от кафенето и по някакви неведоми пътища излизаше на празната, осветена само от дежурните лампи сцена. Правеше няколко крачки напред към авансцената и замираше с лице към празната зала. Стоеше така дълго, без да продума, без да помръдне, сетне бавно се изместваше на друго място, не, не го харесваше, избираше си ново и ако то u се понравеше, пак заставаше неподвижно. Когато работниците се появяваха, за да редят декора за вечерното представление, тя трепваше и изчезваше... Така може би години.

Някога тази жена била красива актриса, изпълнявала главни роли, но нещо се случило, нещо с разсъдъка й, не била способна повече да играе, лекували я, давали й дълго отпуска по болест, но тя не се възстановявала. Психиката й се закрепила до едно състояние,което било достатъчно, за да поддържа съзнанието й годно да се справи с простите нужди на всекидневието, но нищо повече. Нищо повече освен сцената.Освен могъщата й привличаща сила.

Актьорът обикновено е далеч от политиката и трудно би било за хора, които веднъж са Монтеки, друг път Капулети, когато един ден са републиканци, друг - роялисти, да имат стабилен политически мироглед. И щом става дума за актьор и политика, не мога да не спомена станалия легенда случай с артиста Владимир Трендафилов. Вярно е, че тя е известна на театралите, но има истории, които просто е хубаво да се преразказват, пък и времето размива спомените. „Думите отлитат, написаното остава“, макар и за кратко.

Та, било по време на войната. Трендафилов обитавал просторно жилище и веднъж очарователната Ружа Делчева дошла при своя колега и го попитала дали е в състояние да приюти за известно време неин роднина, студент, бедно момче, което трябвало да се явява на изпити. Да се откаже на толкова красива жена като Ружа Делчева, било трудно, а за Владо Трендафилов - направо невъзможно.

Момчето се настанило в една от стаите, артистът дори и не го забелязвал, къде ти, него стихии го влечели.

Минало време, може би години, войната свършила, в България била дошла народната власт и заедно с нея един милиционер позвънил на вратата на Владимир Трендафилов.

- Вие ли сте Владимир Трендафилов?

- Аз съм!

- Трябва да дойдете с мене в Дирекцията на Народната милиция за кратка справка.

- Кратка казвате? А да си взема ли одеало?

Милиционерът вдигнал рамене. Владо го последвал. Озовали се в Дирекцията на милицията, коридори, етажи, кабинети.

- Чакайте тука!

След това:

- Влезте!

Влиза бай Владо в съответния кабинет, а там, зад бюрото, седи някакъв майор.

- Заповядайте, другарю Трендафилов, седнете!

Владо цял на тръни.

- Помните ли ме?

- Никога не съм ви виждал! - патетично отвръща артистът.

- Толкова ли съм се променил? - пита майорът.

- Казах ви вече!

- Добре, не си ли спомняте, когато другарката Ружа Делчева доведе у вас един студент, това бях аз и вие ме приехте. Не си ли спомняте?

- Смътно - казва Владо Трендафилов.

- Работата беше, че аз не бях никакъв студент, а нелегален и се укривах във вашия апартамент.

Тогава Владимир Трендафилов, знаменитият Манфред, разперва ръце и изрича:

- Е, борихме се, кой колкото може!

Години по-късно Владимир Трендафилов, не по силата на своите заслуги към антифашистката борба, а по незнайните кривулици на политическата воля стана партиен секретар на Народния театър.

Тодор Живков обичаше да ходи на театър. Дали това беше израз на старата любов, когато играли в читалището в Говедарци пиесата „Хан Татар“, или нови подсъзнателни повици, не знам. Той не само гледаше представленията, но наглеждаше театралния живот, лично се е занимавал с него, лично е назначавал и уволнявал директори, режисьори, решавал е съдбата на актьори и актриси. Ето защо неговите посещения на спектаклите за всеки театър се превръщаха в трескаво, напрегнато, направо страшно преживяване. И един ден, ужас - вест, мълния! - другарят Живков ще посети представлението „Краят остава за вас“. Всички, естествено, се притесниха, Димитър Стоянов се разпъшка, актьорите се оживиха, сценичната треска ги затресе два пъти по-силно.

На сутринта, както си му бил обичаят, пристигнали хора от охраната и огледали целия салон, ложите, отделния вход, през който влизаше държавният глава. Някои останали на пост. Точно в седем без петнайсет Стойчо, Митьо и моя милост бяхме наредени на стълбището на специалния вход, изтръпнали в очакване. Настъпи суетня, шум от прихлопващите се врати на мерцедесите и ето на - Тодор Живков, Георги Джагаров и Ангел Балевски влизат. Здрависват се. Тогава за пръв път забелязах, че първият ръководител не гледа хората, с които се ръкува, в очите. Аз обаче леко се успокоих, като видях Джагаров и Балевски. И двамата имаха добро отношение към мен по различни причини. Стойчо се извини, че трябва да отиде да се облече за представлението, а Тодор Живков подвикна от стълбището:

- Стойчо, после ще си пийнем, нали?

- Естествено - каза Стойчо и изчезна.

Седнахме в салончето пред ложата и Георги Джагаров ме представи:

- Това е авторът, той е асистент по химия и кандидат на науките!

Последното не беше вярно, но не възразих. А другарят Живков възкликна:

- Така ли! Че що не си гледа работата? Ха-ха-ха! - последва прословутият му смях.

Сега честно казано не си спомням дали изрекох, или само си помислих да кажа: „Че то у нас кой ли си гледа работата!“

Май беше второто. Но вождът ме прекъсна:

- Шегувам се, шегувам се и Георги, и Пантелей ми говориха хубави неща.

Пантелей навярно беше Зарев, тогава председател на съюза на писателите. Георги беше Джагаров - заместник-председател на Държавния съвет.

Поканиха ни в ложата. Всички в правителствената ложа. Няколко души от балкона изръкопляскаха, и днес не съм напълно убеден не се ли поласках от това, че ще ме видят в една ложа със самия другар Живков, или ми стана неудобно. Смесено чувство ви казвам. Защото в Съюза на писателите имаше една снимка- другарят Живков и група писатели, а зад гърба им се надига на пръсти един критик, не успял горкият да се вреди по-напред. Виждаше му се само челото и веждите , но се разпознаваше.

Спектакълът започна и аз, понеже седях зад другаря Живков, не можех да следя изражението му. Усетих, че на два-три пъти се засмя човекът, викам си, какво ли ще стане, като дойде репликата за диктаторите.

Живко Гарванов започна:

- Такива като тебе стават или самоубийци, или започват да убиват другите... Нероновци, Сули, Наполеоновци, Хитлеровци...

И сега Стойчо трябваше да каже:

- Продължавай, продължавай!

За да може Живко да изтресе: „Няма нужда, наближавам съвременността“.

Но Стойчо каза:

- Абе, я си гледай работата!

А Живко хладнокръвно отвърна:

- Искаш прекалено много от мен!

И публиката пак се засмя.

Виж, Вълчо Камарашев съвсем гръмко изрече:

- Пазете тези началници, които имате, защото не се знае какви ще им бъдат заместниците!

И другарят Живков много се зарадва.

Представлението свърши. Ръкопляскане. Поклони. След това слезнахме долу в клуба на театъра. Там беше подготвена дълга маса, покривки, прибори, всичко. Насядахме и аз се оказах най-накрая вляво.

Стойчо беше на председателското място, а отсреща ми самият другар Живков, до него Балевски, до него Джагаров и останалите места бяха за актьорите. Забелязах, че имаше артисти, които не участваха в спектакъла. Може би бяха специално поканени, а може би се бяха примъкнали хитро към компанията.

Оказа се, че храната и напитките бяха донесени от хората на УБО, не се доверяваха те на нашата кухня. Сервитьорите също бяха доведени и доверени лица. Гледам наливат вино, а на другаря Живков червено, но от бутилка, на която пишеше „Евксиноград“. И докато едно момче наливаше нему, друго застана зад гърба ми и ме попита:

- Бяло или червено?

- Червено, червено! - настоях аз, защото видях, че бялото, което ми предлагаше, имаше етикет „София“.

- Разбира се - каза момчето и за мое разочарование ми наля от бутилка „Гъмза“.

Значи другарят Живков пиеше от персонално шише.

Не можех да отгатна какво му беше настроението, дали е харесал представлението, дали не. Той очевидно умееше да не се издава. Стойчо Мазгалов ми беше разказвал за едно друго негово посещение в театъра, заедно с тогавашния министър на вътрешните работи Ангел Солаков. През цялото време двамата вървели заедно, Живков дори бил хванал своя министър под ръка. По време на последвалата вечеря седели един до друг, генералният секретар го тупал по рамото, бил невероятно благ и мил. А на другата сутрин Ангел Солаков се събудил уволнен.

Той и тази вечер си замълча за спектакъла и предостави думата на Джагаров и Балевски, а те бяха благоразположени. Но аз не знаех какво да кажа, седях пред човека, който управляваше България, и мълчах. И изведнъж проблясък:

- В Правец! - рекох аз. - В Правец, другарю Живков, продават много хубаво евксиноградско вино.

- Да бе, - отговори Тодор Живков - ама много скъпо, бе!

 

***

 

Заставиха ни да напуснем малката къщичка на булевард „Трайко Китанчев“. Събаряха я, за да мине през нейното място просторен булевард за „Бояна“, когото щяха да нарекат „България“. Сбогом на черешата, на дворчето, на кухничката, която ни служеше за готвене, за хранене, за пивница, за мой кабинет. Пращаха ни да живеем временно в квартал „Люлин“ и обещаха от Столична община най-късно до три години новият блок, в който щяхме да бъдем настанени, в съседно, красиво, удобно място, на седмия етаж, с изглед към Витоша, да бъде готов. Не е готов и до 2000 година. Просто ни излъгаха, важното беше да се уреди документацията, да се подпишем, и толкова. А въпросният блок красавец бил отпаднал от плана веднъж завинаги, още преди да ни отчуждят.

Ние тогава не знаехме, че най-безсрамно ни мамят, и се пренесохме във временното жилище. Имахме поне една стая повече, отколкото в малката къща на Йони. Случихме и на добри съседи, рядкост, но факт. Дори асансьорът работеше. Прокараха и телефон. Ето сега се мъча да си спомня номера, и не мога, беше само преди двадесет и три години, а телефонът на бабината къща, дето се разруши през бомбардировките, помня. 4-13-83! Това е. Остарявам.

Спомням си обаче земетресението през 1977 година. Бяхме трима в апартамента. Моят колега и приятел Кънчо Койчев, аз и Николай, който се къпеше. Йони бе в санаториум във Владая. Бяхме купили две бутилки „Каберне“ имаше и някакво мезе, никакви салати, защото Кънчо заявяваше: „аз шума не ям!“ пиехме си най-миролюбиво, и изведнъж масата ни се разклати.

- Кънчо, ти ли клатиш масата?

- Не я клатя аз, Георги.

Огледах се, лампата се люлееше.

- Ти знаеш ли, че това е земетресение.

- Земетресение ще да е, Георги - отговори Кънчо с тон, сякаш това събитие бе последното нещо, което го вълнува на света.

- Ами обикновено при такива случаи хората излизат на улиците.

- Излизат, Георги, но ние не сме си допили.

Вторият трус изхвърли сина ми от банята по хавлия. Скочих и го прегърнах.

- Застани тук под рамката на вратата! - бях чувал, че това било не знам си колко по-сигурно място. Добре,че повече силни трусове нямаше.

Улицата под блока се изпълни с народ.

- Ще слизаме ли?

- Не, Георги, вие ако искате слизайте, аз съм бил къде-къде по близко до смъртта - тъй каза Кънчо, наля си нова чаша „Каберне“ и разказа как при един от безбройните си планински преходи в Пирина попаднал на място, където се водели учебни стрелби и как куршумите на некадърните стрелци свистели край ушите му.

В това време на съседния балкон се появи нашият добър познат, лекар от Пирогов, Стоян Иванов. Той беше възрастен, сух човек, доста сбръчкан, голям специалист по рентгенова диагностика и хубавата ракия.

- Здравей, Стояне!

- Здрасти.

- Земетресение.

- Земетресение - отвърна той презрително.

Като ни видяха на балконите на шестия етаж, хората от улицата започнаха силно да викат:

- Слизайте долу бе! Слизайте долу! Ей...

Тогава Стоян много се възмути и се провикна:

- Глупациии! Какво толкова, като ще умрете, бе! Какво толкова...

Той явно бе започнал самотен да изучава някаква бутилка. А покрай него бяха минали толкова много кандидат-мъртъвци, че никак не се вълнуваше. И тогава, вместо да слезем долу, ние като алпинисти се прехвърлихме през балконите у Стоянови и си допихме като хората. За трагедията в Свищов научихме два дни по-късно.

Заминах, за да видя какво е станало със старата къща. В началото на града пътят минаваше край гробището. Спрях, наоколо бе пълно с народ - погребваха жертвите на земетресението, споменах вече, в двойни ковчези. Спрях, свалих шапка и приближих към множеството. Хората бяха тъй ужасени и потресени, че нямаха сили да плачат. Реших да се отбия на гроба на прабаба ми Лукса, взех да се лутам и случайно зърнах един стар кръст и едно име, което винаги ще помня. Името на Стария книжар... Спомените не питат и лекичко те стискат за гърлото... И аз се връщам двадесет години назад...

... Това сега зими ли са! Едно време да видиш зима, ама зима! - от сняг нищо се не види. После в големите градове, в столицата зимата винаги е сива, мръсна, кишава, а в малкото старо градче тя е бяла, гальовна, на къщите им е уютно в снега, дървесата са обкичени в бели венци. И беше тихо от снега, хората пристъпваха безшумно, да се зададе отнякъде случайно някой сбъркан автомобил и той ще мине тихо, гузно по улицата и ще остави подире си бели, рохкави дири.

Снегът вали на едри снежинки, те се навират между клепките, докосват очите, потичат на сълзи, и мустаците на мъжете бухват побелели.

А аз съм тръгнал на гости. Вървя с ръце в джобовете, с вдигната яка, бързам с някакво радостно предусещане. Обичах този възрастен човек. Обичах дома му, макар че от него бе запазил една-единствена стая, в която живееше с добрата си кротка жена. Останалата част от къщата беше принуден да дава под наем, нямаше пенсия, не му се полагало. Отдавна му бяха взели книжарницата, отдавна бе разпродал останалите книги, но най-ценните, безценните беше запазил за себе си. Защото той не е търгувал с книгите, той ги обичаше и мъчеше да сподели тази своя обич с жадните за просветление. Познаваше литературата, беше влюбен в поезията и я помнеше:

 

Не говорите, что он умер, он живет,

пусть роза сорвана, цветок еще ухает,

Пусть жертвеник разбить, огонь еще пылает,

пусть арфа сломана, акорд еще рыдает...

 

Тези стихове, които той рецитираше, са се запазили в паметта ми, може и да ги бъркам, аз и до днес не знам, кой им е авторът...

Книжарят беше едно от тези чудеса, които само малкият град умее да приласкае и запази, големият ги уврежда и погубва.

И той с жена си, като нашето семейство, всяка неделя преди обяд точно в единадесет часа сядаха от двете страни на радиото, колко ли пъти поправяно, колко ли лампи сменяни, радиоветеран, инвалид отпреди войната. Той въртеше копчетата и сред пукот и пращене търсеше Букурещ, откъдето предаваха концерта на румънската филхармония. Обръснат, стегнат, удобно настанил се на стола, приготвил си цигарите, чаша кафе, слушаше, без да коментира.

Жена му, и тя спретната, с очила на носа, все пак, за да оползотвори времето, везеше покривчица. Понякога звуците от радиото затихваха, губеха се отвъд Дунава, после пак нахлуваха в стаята. Но той се радваше от музиката и нехаеше за техниката, която я възпроизвежда.

Беше дребен на ръст, с хубаво, умно лице, гъсти вежди и доброта в очите. Беше пъргав за седемдесетте си години и най-гостолюбивият човек, когото съм срещал до ден-днешен.

„Моят дом е отворен за вас през двадесет и четирите часа на денонощието.“

Това не беше поетично преувеличение. Лично аз имах нахалството редовно да проверявам изявлението.

Промъквахме се двамата с Йони, понякога и с други приятели през смълчания двор. Вратата на къщата винаги беше отключена. Изкачвахме опипом дървени стълби. Вляво имаше коридорче. Тънка ивичка светлина проникваше от процепа на вратата.

Чукахме и влизахме.

Двамата седяха край масата. Тя плетеше, той беше разтворил книга. Сваляше очилата си, взираше се в нас, по лицето му засияваше щастлива усмивка, той се изправяше с отворени обятия, готови да прегърнат целия свят.

Върху масата имаше чаши за чай, чайник, останки от скромна вечеря, трохи и хлебни корички.

- Катя - обръщаше се той към жена си и посочваше масата, - моля ти се махни тази меланхолия.

- Сега, сега - сговорчиво отвръщаше тя.

А той вече вадеше винските чаши, така ги наричаше, вински, а не винени, и възкликваше:

- Ей че хубаво направихте, дето дойдохте!... Вечеряли ли сте?

- Вечеряли сме.

- Не вярвам да сте вечеряли. Катя, искаш ли да донесеш един шаран и да свариш две яйца, за да нахраним тези млади хора?

- Сега, сега - казваше Катя и излизаше, за да се върне с една рибена консерва. Това беше шаранът.

- А имаме ли от луканката?

- Отдавна вече нямаме - казваше тъжно тя.

- Но сирене имаме.

- Сирене имаме, имаме.

- Тогава дай сирене, аз пък ще отида да наточа вино.

Това не можеше да се избегне. Това беше светото тайнство. Той взимаше една тумбеста стъклена кана, поглеждаше ме и питаше:

- Как мислиш, една кана ще ли ни стигне?

- Разбира се - отвръщах учтиво аз.

- Няма да ни стигне - казваше уверено той, - ала нищо от това, аз съм един юнак и ще ида да наточа пак!

И дребничък и радостен той тръгваше към избата.

Виното не беше напитка, не беше алкохол, виното бе съдба. Той го правеше сам от собственото грозде, от собственото лозе, което гледаше от дълги години, спохождаше и обхождаше и в старостта си. И когато казваше: - „лозето“, когато произнасяше тази дума, изговаряше я с нежност, сякаш споменава обично живо същество. Лозето, гроздето, виното!

Домакинът ни се връщаше, взимаше чиста бяла кърпа и избърсваше запотената кана, после вдигаше стъклото към лампата и присвиваше очи като художник:

- Слушайте какво ви казвам, от това вино колкото повече пиеш - сутрин толкова по-бодър се събуждаш.

От стените на стаята ни гледаха и завиждаха знаменити пияници, техните образи, оригинални скици и картини. И Константин Щъркелов, и Александър Божинов, и Никола Танев, някогашни приятели, гости и почитатели на това вино. Толкова много картини висяха по стените, че човек не знаеше къде по-напред да гледа. Картини за цяла една къща, всички му бяха мили и сега трябваше да се сместят само в едната стая. А старият книжар, който рецитираше:

 

Съмна в сънните градини,

всяка капчица роса

отразява ведросини,

ведросини небеса.

 

бил като Христо Оббов македонски четник и участник в Македоно-одринското опълчение. Какъв ли е бил калпакът му, какви малки трябва да са били ботушите му!

- Аз бях много страшен някога - казваше той. - Какво, не вярваш ли?

Не бях съвсем уверен, но не му го казвах.

Имаше две дъщери и един син. Синът и втората дъщеря били близнаци и предизвикали силно безпокойство, като се появили на бял свят, защото Катя нямала кърма. Та тогава взели една коза, която била на голяма почит в цялото семейство:

- Представяте ли си, моля ви се, тази коза знаеше, че храни бебетата. Знаеше и имаше чувство за отговорност. Живееше си на двора, но щом чуеше, че децата плачат, идва и чука...

- С какво чука?

- С рогата си. Тя стана член на това семейство. Живя тука, в този дом, докато си умря от старост. Предполагам, не допускате, че бях способен да я заколя след всичко това.

Не, такава постъпка не беше в стила на този страшен македонски четник.

Той чакаше и чакаше да получи пенсия, заради участието си в Македоно-одринското опълчение, но отговор от София не идеше и не идеше.

- Как мислите, бихме ли могли да изпеем „Колоколчика“?- питаше неочаквано той.

- Много е мъчна.

- Мъчна е, но е хубава.

- Височините, височините, няма кой да ги държи.

- На мене ми се чини, че ако донеса още една кана вино, може да опитаме!

Носеше, наливаше. Запявахме. Малко фалшиво, но много искрено. И когато песента заглъхваше някъде по безбрежните снежни степи, запявахме втора и трета. Сетне замълчавахме блажено.

- Ей че е хубаво! - откровено казваше той.

- Хубаво е - казах веднъж аз. - Ама ако тук беше моят приятел Гошо Десев с китарата, да видите какво става...

- Кой е този Гошо Десев? - попита старият книжар.

- Наш състудент, свири много хубаво на пиано и на китара.

- А къде живее?

- В София.

- Така - каза старият книжар, отпи една съвсем малка глътка от чашата си и бавно изрече: - Сега един от вас ще изтича до пощата... И там ще подаде до този Гошо Десев една бърза телеграма. Той ще я получи още тази вечер, утре сутринта в седем часа има влак, той ще го вземе и в два на обед ще бъде в Свищов. А ние с вас... ще го дочакаме тук на тази маса...

За жалост никой не отиде до пощата. Прекалено романтично и непосилно за нашите гуляйджийски представи ни се струваше това предложение. Старият книжар принадлежеше към друго поколение бохеми.

Рядко съм срещал човек, който умее да се наслаждава на мига така, както умееше той. Минават годините и наоколо все по-навъсени хора. Минават годините и вече не е възпитано, когато те попитат как си, да отвърнеш добре съм.

А старият книжар всъщност живееше в оскъдица. Години наред не си купи нова дреха, години наред не си позволи да напусне града за едно, макар и кратко пътешествие. И добре правеше, защото беше необходим на всички. Не минаваше празник у дома без неговото присъствие, неговата усмивка, нямаше тъжен делник, без неговата утеха. Не зная къде изчезнаха такива хора.

- Вижте, моля ви се, какви хубави очи има това младо момиче - казваше той. - Като две маслини!

И на момичето му ставаше драго на сърцето, и на всички.

Дойде време и аз напуснах малкия град. Никога повече не видях зима, подобна на онези, никога повече не видях стария книжар.

Една сутрин той не станал от леглото. Получил удар. В болницата дошъл в съзнание, но глътката му останала парализирана и не можел нито да се храни, нито да пие... Започнали да го поддържат изкуствено - ден, два, седмица, докато накрая той повикал лекаря и тихичко му казал:

- Докторе, искам да си отида у дома!

- Това не може да стане - отвърнал лекарят. - Там няма условия да поддържаме живота ви.

- Знам, докторе, ала нищо от това.

- Как така?

- Така. Разбирате ли, аз целия си живот бях свикнал да усещам вкуса... Вкуса на храната, която приемах, на виното, което пиех, а сега накрая вие ме карате да живея по този неудобен, грозен, невъзпитан начин... Моля ви!

И го изписали.

И точно тогава пристигнало писмо, с което се удостоверявало, че Атанас Ангелов Дюлгеров е взел участие в редиците на Македоно-одринското опълчение през годините 1912- 1913 и следва да му бъде отпусната пенсия. Подпис. Печат.

Настанили го на леглото под акварелите на Щъркелов. Старата добра Катя безпомощно се въртяла около него, а той заръчал да изпратят телеграми на сина и дъщерите и да ги помолят да дойдат. Те пристигнали на часа. Тогава той наредил да поканят приятелите. И те се стекли в дома му, много спретнато облечени, дори с вратовръзки. Стаята се изпълнила с мълчаливи хора.

- Разтеглете тази маса! Всички да могат да се съберат. Катя, искаш ли да постелеш бялата покривка!

- Сега, сега!

Той говорел тихо, но съвсем ясно.

- Имаме ли от луканката?

- Нямаме, отдавна нямаме.

- Знам, дайте каквото имаме! - После се обърнал към сина си. - Ще отидеш ли да наточиш от виното?

- Ще отида, тате.

- Само внимателно - казал бащата и замлъкнал изтощено.

Когато синът се върнал с две пълни кани, баща му направил знак да приближи. Сетне го възпрял, повдигнал ръка към стъкленицата, но я отпуснал. Синът обаче разбрал какво иска и поднесъл каната към светлината.

Бащата вперил поглед в червеното вино и поклатил одобрително глава.

- Да наливам ли? - престорено весело попитал синът и след като баща му кимнал, започнал да пълни чашите.

Хората се чукнали и понеже не идело да кажат: „Наздраве!“ се задоволили с едно: - Хайде!..

Но нали от това вино като пиеш, забравяш и скръб и всяка печал.

Синът често слизал до избата и по бялата покривка се появили червени петна, и възпитаната тишина, която отначало притеснявала гостите, постепенно била прогонена. Гласовете се освободили. Яките се разкопчали, промъкнали се и шеги, и някой дори високо се засмял...

И тогава в един смълчан миг чули старият книжар да казва:

- Искате ли да изпеем една песен...

Хората за миг се сепнали. Били го забравили там на леглото. Спогледали се гузно и някой започнал: „Спаси Господи, люди твои... “

И тези от приятелите, които знаели думите на това песнопение, продължили: „Спаси Господи и благослови... православния български народ“.

А старият книжар слушал със затворени очи и леко се усмихвал. Ето защо никой не може да каже кога точно е издъхнал.

Тази история е истинска. Сигурно заради нея така дълбоко ме развълнува години по-късно филмът на Данелия „Не тъгувай“ с потресаващата сцена на погребалния обяд, който Серго Закариадзе приживе си бе устроил...

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 2][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2001 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2014, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух