напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 2][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



12.


У нас преустройството изглеждаше подозрителна работа, особено на по-старите политически кадри. Но трябваше да се дава вид, че следваме съветския опит. Иначе Тодор Живков си правеше историческите посещения в чужбина, твърдеше, че „Ние с господин Караманлис влезнaхме в историята“, и упорито забравяше как неотдавна бе заявявал, че след втората световна война България и Гърция са тръгнали от едно и също стопанско равнище и че времето ще покаже кой обществен строй е по-перспективен. Какво показа времето, се видя.

Струва ми се, че през осемдесетте години голяма част от българската интелигенция започна да се избавя от ступора, в който се намираше. Нестройно, отделно започна да и се чува тук-там гласчето. През седемдесетте години подобни проблясъци на свободомислие бяха единични. епиграмите на Радой Ралин, Валери Петров и прекрасните му сатирични поеми - спомняте ли си „Репортаж за трите хаш“ четяхме я, учихме я наизуст. Аз знам, спомням си и до днес, с малки грешки, цели пасажи.

Кои книги, напоследък,

радват се на просто редък,

изумителен напредък.

Тези книги , тези книги

с убийства и интриги

дето, ха де, затвори ги,

докато на „Плана „- 5

нашият майор напет,

стиснал верен пистолет,

не съзре следи, които

водят към едно корито,

ужким старо и разбито,

но което, щом по цинка

той го тръкне с пуцинка,

ще открие начертан

план на мотопед „Балкан“,

който вража нам държава

жаждува да притежава.

И още на това място подскачат авторите на криминални романи, а най-високо скача Богомил Райнов.

Но Валери има наглостта да продължи. Появява се странна личност, която се подписва с три хаша и върши диверсия след диверсия.

Тука действа вража шайка!

Вашта майка, нашта гайка

сте направили нарочно

с болта да не пасва точно.

Тук заводът за обуща

някакви кошмари пуща.

Там изписва института

срещу западна валута

уред обявен за брак

във века на Гей - Люсак...

там измисля се батерийка

за откриване Америйка.

Тук талант е съкратен

и заместен с кретен...

„И вълна вълната гони, към различни пентагони

и различни пентагони свиват рамене с пагони,

наш не е, не е и наш...

Е, тогава кой е той

този предан нам герой,

спъващ сам по почин свой

болшевишкия им строй.

Най-накрая се оказва, че трите хаша били от азбуката наша и се четeли Н трикратно, което означавало съвсем понятно Някой Некадърник Наш.

Някой некадърник наш,

скрит под кадров камуфлаж,

но с глава от алабаш.

Ето този алабаш и този кадров камуфлаж ни караше да цвилим от възторг. А Тодор Андрейков, излегнат на брега на морето, рецитираше всички сатирични поеми на Валери Петров - и за пазачите на фара, трам-та-рара трам-та-рара и хождение по буквам... където патриарх Фотий грех сотворивший бил низвергнат от холма и делегатом изпратен в Стокхолма, и за секретарката, която през месец септемврия се чипурка в Месемврия...

Днес се намират познавачи, които се стараят да умаловажат творчеството на Валери Петров, наричат го версификатор, стихоплетец, ровят се в младостта му, не оставят на мира старостта му, но той бе обичан поет. Аз го тачех и се възхищавах на тънкия му хумор, на деликатните, но дълбоки внушения, на езиковото му майсторство, разбира се, на смелостта на този дребен човечец. „Зайчето Валери, пише и трепери!“ - беше закачливо възкликнал Радой, но в това се крие и същността на смелостта. Драго ми беше, когато срещах Валери Петров по улиците или в киноцентъра, ласкаех се, ако разменеше няколко думи с мен, тъжно ми е за последните години, но знам, че често пъти хората в старостта си се връщат към религията, с която са били закърмени. Това е по-силно от тях, по-силно от разума, който и тъй губи сили.

През осемдесетте години смелчаците станаха повече. Тогава по-разсъдливи хора от партийния апарат, образовани, шлифовани, видели свят, предложиха на старите, намусените, идеята за социалните отдушници. Добре е от време на време някой да се възмущава, трябва обществото да изказва мнението си по наболeли въпроси, стига да не се вреди на същността на идеологията. „Правдивостта - сърцевина на гласността“ тъй бе озаглавена редакционната статия на вестник „Труд“ по повод случая Тамбуев. Всъщност този случай никога не стана достатъчно ясен. Тамбуев изглеждаше храбрец, дръзнал да разкрива корупцията във властта и пострадал за правдата, но някои настояваха, че той открай време си е бил служител на държавна сигурност и ореолът му ту помръкваше, ту просветваше като повредена неонова реклама.

За шейсетгодишнината на Георги Калоянчев написах пиесата „Господин Балкански“, която има живот и до ден-днешен. Разбира се, заслугата е на Алеко, но с премиерата на тази пиеса бе свързано нещо знаменателно. Важни партийни ръководители от по-младата генерация бяха посетили един от предпремиерните спектакли и направили забележка на Станислав Стратиев, тогава директор на Сатиричния театър, че в текста прекалено много се хулят философите и учените глави. Така беше. Ганьо Балкански никак не ги обича. Но, разбирате ли, това можело да бъде в услуга на някои хора, тъй като и без туй в ЦК, а и в Политбюро, имало настроения срещу по-ерудираните, пу научните кадри в партийното ръководство.

Класическото съчетание „някои хора“ си живурка и днес и не говори добре за дните, в които живеем. Аз лично подозирах защо по-неуките в ЦК ще се идентифицират с бай Ганьо, но си мълчах по въпроса. По-драматични бяха възраженията за финалния монолог на главния герой, който завършваше с думите: „Може да си мислят някои, че на бая ви Ганя времето е минало, ама ей ма, тук съм, жив съм, ваш съм!“ Е това „ваш съм“ силно разтревожи критиците. Възможно ли е Ганьо Балкански да е жив след четиридесет години социалистическо общество и да е наш при това. Махнете го това „ваш съм“!

Откровено казано, все едно ми беше дали Калоянчев ще казва „ваш съм“ - пиесата достатъчно добре го доказваше. Жалко беше това изискване, но аз, за всеки случай, рекох на Калата: „Ако искаш, не казвай ваш съм, а здрав съм!„„Добре, Жоро!“ отвърна той.

Дойде премиерата и финалният монолог, Георги Калоянчев се изтъпанчи и завърши тържествуващо:

- Ама на, ей ма, тук съм, (по-високо) жив съм, (още по-високо) здрав съм, (най-високо) ваш съм!..

Такъв е Калоянчев - актьорозавър!

Може би две години по-късно, Сатиричният театър гостува на сцената на Пловдивския античен театър. Пристигнах преди самото начало на спектакъла и се настаних всред публиката. Между другото, бях чул, че на артистите вече им е дошло до гуша да повтарят все един и същ текст и са започнали да импровизират. Калоянчев на първо място.Това беше естествено, особено за Сатиричния театър. Представлението вървеше, публиката се забавляваше, дойде сцената с Гуньо адвокатина и героят на социалистическия труд, народният артист Георги Калоянчев, завърши спора си с Гуньо, като възкликна:

- Педераст, с педераст!

Публиката се зарадва. Тя обича, когато се говорят подобни неща от сцената, но не си го признава.

След представлението отидох при актьорите. Калоянчев ме видя и изненадано попита:

- Ама ти тука ли си?

- Тука съм, Кали - тъй му викахме на галено.

- Гледа ли?

- Гледах.

Той се замисли за миг.

- А чу ли, като го нарекох педераст с педераст.

- Чух.

- Нали не беше хубаво - изрече Георги Калоянчев с каещ се тон.

- Не, Кали.

На следващото представление той повтори същото.

Не стига всичко това, ами Калата имб нахалството да издаде биографична книга и да я назове: „Жив съм, ваш съм!“, без да ми даде нито стотинка за авторските права. Мога да го съдя, но нейсе.

Около „Господин Балкански“ имаше и друго забавно и поучително събитие. При постановката в Габрово на режисьора Христо Церовски находчивият драматург на театъра направи програмата за представлението във вид на малък вестник, който се наричаше „Народно величие“, по името на знаменития вестник на Ганьо Балкански. В „Народно величие“ имаше карикатури на Бешков, няколко думи от автора, няколко думи от режисьора, както си му е реда действащите лица и изпълнителите и нищо повече...

Една седмица след премиерата ме повикаха в Управление Театър и ми дадоха да прочета официално писмо, изпратено от Комитета по печата, подписано от някакъв заместник-председател, в което се предупреждаваше, че вестник „Народно величие“ се публикува без знанието на Комитета по печата. Следва незабавно да се преустанови издаването му и да се потърси отговорност от тези, които са започнали да го печатат. Напомняме ви, се казваше още, че в Народна Република България вестници могат да се издават само по решение на ЦК на БКП и след съгласие на Комитета по печата. Това не беше шега, това беше черно на бяло, съвсем сериозен документ.

Взех го и отидох при Председателя Валентин Караманчев. Познавахме се.

- Вижте този документ - казах му аз.

Той прочете писмото, ядоса се и рече:

- Ти виж с какви хора трябва да работя!

Един от низвергнатите от холма бе и Александър Лилов.

Имаше нещо показателно в отношението ни към изпадналите в немилост партийни водачи. Обикновено щом някой от тях биваше прокълнат, прогонен от партийните върхари, тутакси ставаше народу по-драг. Така навремето стана с хората на Трайчо Костов, със Славчо Трънски. Дори Антон Югов и Вълко Червенков се сдобиха, ако не с опрощение, то със снизхождение. Независимо че посветените знаеха как камионетка от стола на ЦК всеки ден им носи храна и напитки по домовете на цени за социално слаби, как ако не дай боже не достигала кофичка кисело мляко за другаря Червенков, това било равносилно на тежко нарушение на партийния устав.

Случаят с Александър Лилов беше малко по-различен, той наистина беше образован, начетен, човек с широка култура, искрен ценител на изкуството, представете си, той дори харесваше моите пиеси. Шега бе, читателю, шега! Бях го виждал на живо само веднъж в Сливен, където посети премиерата на „Есента на един следовател „. И когато наскоро след смъртта на Людмила Живкова Александър Лилов трябваше да стане най-обикновен директор на социологичен институт, хората си казаха - свестен човек! Така постепенно около неговата личност започнаха да витаят митове като тънки мъглици около чукар. Тодор Живков го ненавиждал - какъв по-хубав атестат. Тодор Живков бил казал: „Този и като мълчи, е по-умен от мене!“ Не вярвам да е бил способен на такова гласно признание. Ех, викахме си ние, да можеше Лилов да стане първи секретар...

Веднъж с Йони се запътихме да гледаме в „Сълза и смях“- „Странната мисис Севъдж“ с Татяна Лолова. Обичахме тази пиеса, бяхме запомнили един телевизионен спектакъл на Слави Шкаров с актрисата Саша Филипова, чудесна работа. Качихме се на балкона, гледам на първия ред няколко свободни места, а часът беше вече седем. Като драматург на театъра без никакво стеснение поведох жена си към незаетите столове, осветлението започна да гасне и изведнъж чух шепот зад гърба ни. Може би идваха зрители за нашите места. Ами да са дошли навреме, да сядат, където намерят, има и други свободни места. Аз почти демонстративно обърнах гръб на новодошлите. Те бяха четирима, а до нас двата стола бяха празни. Мъж и жена се настаниха на тях, другите седнаха, където намериха. Представлението започна. Пренесохме се в света на симпатично лудите герои. Свърши първата част. Светна. Онези до нас станаха и тръгнаха към фоайето.

И тогава Йони каза:

- Абе, този не беше ли...

Беше. Дявол да го вземе. Беше. Александър Лилов със семейството си. И изведнъж ми стана криво. Не стига, че бяхме заели местата му, ами взех, че най-просташки му обърнах гръб. И сега какво ще си помисли човекът за мен, изхвърлиха ме от властта и този се прави, че не ме познава. Много достойно, много!

Антрактът беше към края си. Лилов и неговите хора се завърнаха и тогава аз се изправих в цял ръст (знам, че съм нисък, няма защо да ми го повтаряте и потретвате), подадох си ръката и високо, така че всички наоколо да чуят, изрекох:

- Здравейте, другарю Лилов, добре дошли в нашия театър, извинявайте, сигурно сме седнали на вашите места...

- Моля ви се, моля ви се - каза той.

- Това е моята съпруга - казах аз.

- Много ми е приятно - каза той.

Седнахме, замълчахме за мъничко, сетне аз поведох разговор за пиесата, Лилов каза, че също я познава, и добави:

- Според мен американската драматургия през последните десетилетия е може би най-силната в света.

Такова откровение не очаквах от един бивш секретар по идеологията на БКП. След представлението се разделихме с най-добри пожелания.

Лилов, каза някой, е човек на Горбачов. Откъде знаеш? Знаел. Ами, ако е така, още по-добре. По-това време никой от близките ми, от приятелите, от познатите не си правеше илюзии, че в България нещо може да се промени, преди да се е променило в Съветския съюз. Така че Горбачов и Шеварнадзе, лоши-добри, бяха наша проклиняна надежда.

Ама Александър Лилов някога е славословел Тодор Живков. Разбира се. Това бе задължителното заклинание, също като църковното велико славословие. Ленин славеше Маркс, Сталин славеше Ленин, Димитров славеше Сталин, Червенков славеше Димитров, Живков славеше Червенков, това бе неизбежно.

Но всъщност Лилов бил протеже на Людмила Живкова. Тук предпочитам да замълча, не от неудобство, а от липса на достатъчно информация. Аз съм виждал Людмила Живкова само един-единствен път на разстояние пет метра, не ми изглеждаше особено привлекателна и гласът й не бе достатъчно мелодичен. Знам, че тя се обгради със способни, образовани и хитри мъже. От снобизъм или от естествена жажда за духовност тя ценеше хората на изкуството, главно художниците и някои поети, обичаше да ги събира около себе си, а те не се съпротивляваха и дори я рисуваха и възпяваха. На театър не ходеше и слава богу! Но тя умря сравнително рано и внезапно. След смъртта й зашушнаха какви ли не чудесии, та дори, че руснаците са я премахнали, защото била англофилка. Няма две мнения, че тази жена беше чудачка. Твърдяха, че в тюрбана, който неизменно носеше на главата си, са напъхани разни целебни треви, прекланяла се пред живописта на Рьорих, който някога си бе поставил съмнителната задача да разкрасява в платната си Хималаите. Увличала се и по учението на Дънов, но не съм чувал да е ходила да посреща слънчевия изгрев на Седемте езера, виж, в Париж и Лондон ходеше.

Това, което още знам, е, че една наша приятелка й преподаваше уроци по английски език. Тя беше достатъчно дискретна, за да не споделя впечатленията си от прилежанието на ученичката, но изглежда като израз на признателност учителката получи задграничен паспорт, замина за Съединените Щати и си остана там до ден-днешен.

По това време и аз започнах да набирам повечко смелост и тук-таме да изтървавам някоя еретична мисъл. Така по повод едно обръщение на председателя на световната здравна организация господин Хироши Накаджима и по молба на списание „Здраве“ написах нещо като есе, в което се твърдеше, че съществува връзка между ЗДРАВЕТО на човека и неговата СВОБОДА и че едно от най-опасните заболявания на нашето време е безпрекословното подчинение пред властта и страха от свободата. (Много естествено, че това заболяване е съществувало през всички времена, но аз нарочно исках да се каже „на нашето време“) „Лечението на това заболяване не е само политически въпрос, той е и медицински. Политиците са разбрали това и ехидно са предоставили едно кресло на Медицината, макар и не в центъра на самата власт... Уви, аз лично не знам някой министър на здравеопазването да си е подал оставката, защото се е убедил, че свободата в неговата страна е потъпкана! Нещо повече, в историята са познати правителства, по-точно политически системи, в които десетилетия наред Министърът на вътрешните работи е бил и министър на народното здраве. С други думи, съществувало е убеждението, че работите на затворите и болниците трябва да бъдат поверени в едни и същи ръце. Парадоксалното е, господин президент, че тази идея всъщност е правилна. Защото и полиция, и милиция би трябвало да защищават човешките свободи и по този начин да се грижат за човешкото здраве!“

Както виждате доста увъртяно, но мисля, че все пак се разбира за какво намеквах. И статията завършваше:

Към вашата любезна покана за разговор на тема Здравето аз се осмелявам да добавя само това - не бива да разделяме здравето от свободата. Те са неделими, но засега, уви, само на книга.

Предадох ръкописа си, но месеци той не видя бял свят. В редакцията се колебаели. Президентът господин Накаджима сигурно беше вече забравил за какво е ставало реч в неговото обръщение, когато все пак моята статия се появи. Това беше малък, но добър знак.

Къде-къде по-остри редове по това време пишеше Стефан Продев. Той беше главен редактор на „Народна култура“ и от страниците на вестника му наистина повяваше вятърът на промените. Ако прелистите неговите броеве от края на осемдесетте години, ще срещнете много познати имена, които и днес имат важно място в обществения живот. Едните във властта, другите в опозицията, трети в калта. Продев спечели симпатиите на интелектуалците. Той беше от добрите комунисти! Засега няма да подлагам на анализ това понятие.

„Формите, в които днес се осъществява културата ни, са наследени от едно минало, което животът постепенно опровергава. Наш дълг е да се освободим от тези форми и да тласнем развитието напред!“ - пишеше той. Пишеше развълнувано как в Съветския съюз е взето решение да се издигне „Паметник на съвестта“, паметник на жертвите на сталинизма...

Стефан Продев беше без съмнение добър публицист, словото му бе ярко, метафорично и патетично. В миналото понякога е прекалявал с патетиката си, с опиянението си от идеята, от революцията, от вождовете:

„Приближете ухото си до безсмъртния череп и вие ще чуете грохота на тази жива безбрежност, която люлее върху водите си най-богатите материци и архипелази на познанието... “

Черепът, към който трябва да приближим ухото си, принадлежи на Карл Маркс. Но защо един череп е безсмъртен и как водите на безбрежността люлеят материците, това само младият публицист си е знаел. Така де, кой ли критичен към себе си автор не се е изчервявал, когато е препрочитал ранните си съчинения.

Важното бе, че Продев ставаше все по-популярен и за да го направят още по-популярен, го уволниха. Така той стана апостол. Стотици се подписаха в протеста срещу уволнението му. Аз също. А един ден по телефона ми се обади много развълнувана кинокритичката Светла Иванова, която работеше в редакцията на вестника, и ме попита дали ще постъпи добре, ако си подаде оставката в израз на солидарност с прогонения главен редактор. Не знаех какво да отговоря. Да си подаваш оставката заради несправедлив акт на властите, не беше всекидневно явление. Измъдрувах нещо за правото на избор и за преценяване на последиците, но тя явно се бе решила на доблестна постъпка и очакваше само одобрение. Подаде си оставката и години по-късно си спомняше с горест за тази си постъпка. Защо? Защото Стефан Продев не се оказа това, което ние очаквахме от него. Той се оказа това, което е бил и е искал да бъде. Не знам доколко днес е удовлетворен. Някога отдавна беше писал: „Бяхме малки донкихотовци, които крачеха напред и не виждаха хитрия блясък в очите на „верния „Санчо.“

Верните санчовци сега са навред и хич не ги е грижа за тъжния блясък в очите на Дон Кихот. Аз помня Стефан Продев на погребението на Васил Акьов, помня сълзите, които се стичаха от очите му, и как ме молеше да прочета написаното от него надгробно слово. Това не можех да направя, аз почти не познавах Васил. Те бяха близки, те бяха заедно.

Помня как отказа да бъде избран за Председател на Съюза на писателите, въпреки че всички членове на управителния съвет го молеха.

След 10 ноември го възстановиха като Главен редактор на „Народна култура“, а той върна на работа и уволнената Копринка Червенкова, която също никак не се нравеше на властите, пък и отгоре на всичко Франсоа Митеран при посещението си през 1988 година в България я покани на инакомислеща закуска барабар с Желю Желев.

След свалянето на Тодор Живков се създаде и едно мимолетно „Сдружение на българските литератори“, на което ме избраха за председател. Близо стотина души се записаха в него и веднага започнаха да се карат. Няколко месеца по-късно Сдружението непринудено се разпадна, както и впоследствие се проваляха всички граждански организации, на които бях избиран за ръководител. Това си беше в реда на нещата, но помня, че аз отидох при Стефан Продев в редакцията на „Народна култура“и го поканих да стане член на новото сдружение. Изброих кои писатели вече членуват в него и споменах още името на Копринка, човек от неговия вестник, свързан някак си с неговата собствена участ. Той ме изгледа и с доловим присмех попита:

- Копринка Червенкова писател ли е?

Не разбрах защо му беше необходима тази ирония. Каза, че ще си помисли за сдружението.

Скоро след това той стана Главен редактор на „Дума“. Народен представител. Пушеше с лулата си, гладеше брадата си и гледаше с насмешка наоколо си. И сега, като препрочитах негови съчинения и като си припомних как той богоговее пред Ботев, изведнъж се плеснах по челото и ми мина през ума дали пък този човек несъзнателно не се опитва да прилича на великия си предтеча. И революционер, и публицист. Старанието за външна прилика беше налице, „Дума“ също е налице, а останалото е въпрос на въображение.

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 2][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2001 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух