напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 2][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



13.


Налага ми се внимателно да пристъпя към нещо извънредно важно. В България през последните години на десетилетието, в годините, в които говорехме за преустройство, за гласност, за демокрация, действените, борбените, хайде да не използвам точно тази дума, но най-бойките по правило бяха членове на партията. И Светлин Русев, и Стефан Продев, и Нешка Робева, и Николай Генчев, и Кирил Василев, и Георги Мишев, и Марко Ганчев, и Анжел Вагенщайн, и Христо Ганев, и Бинка Желязкова. И другояче не можеше да бъде, идеята за преустройството, повелена ни от Москва, беше партийна идея, която плашеше тези, които ни управляваха, но обнадеждаваше достатъчно много партийни членове.

Те искаха промяна и мисля, че бяха искрени в това си желание. Въпросът е как си представяха тази промяна. Искаха демокрация, но криеха и от себе си какво разбират под тази дума. Те искаха нова икономическа система, но едва ли можеха ясно да я определят. Те искаха справедливост и макар и да знаеха, че такова нещо просто няма никъде по света, вярваха във възцаряването й. Някои бяха минималисти и се надяваха, че ако се махне Тодор Живков, и нещата ще тръгнат сами. Други си представяха социализъм без генетичните недостатъци в същността му. Комунизъм без диктатура на пролетариата и с частична частна собственост. Те се бояха да назоват времето, в което живяхме комунистическо, а им се стори най-подходящо да го наричат тоталитарно, отрекоха се от болшевизма, но не се отричаха от Ленин, рано им беше, затова пък на бърза ръка започнаха да се умиляват от жертвите на Сталин като Бухарин и Зиновиев, пропущайки, че и те са били съучастници в болшевишките изстъпления. В главите им като котлен камък в стар чайник се бяха наслоили налепи от възгледи и схеми, които не можеха да се изчегъртат въпреки добросъвестните им усилия да се отърват от тях. А може би, може би имаше и друго, конспиративното мислене го допускаше, може би някой от тези хора трябваше да станат гръбнакът на една бъдеща опозиция, това било премислено, предвидено и пресметнато. Една отгледана, възпитана опозиция, която... и така нататък. Аз не се занимавам с журналистически разследвания. И подобен ход беше допустим, но защо съзаклятническите, заговорническите планове на световния комунизъм винаги изглеждаха далече по-хитри и мъдри от всичко, което той постигаше в действителност.

А ние? А аз?

Ние симпатизирахме на тези хора, съчувствахме им. Който днес отрича това, нагло лъже или страда от избирателна амнезия. Винаги съм повтарял, че само миналото може да се променя. Присъединявахме се към протестите им, престрашавахме се да говорим и пишем против системата, е, може би с повече метафори и параболи. Спомням си с какво очарование се ползваше Христо Ганев, как чакахме да вземе думата и да изрече някоя еретична мисъл. Той беше висок, строен, хубав мъж и всъщност от десетилетия бе нарочен за противник на конюнктурата. Филмът му с Бинка Желязкова „Партизани“, който не видя бял свят, стана легенда. Навремето той бе предизвикал истеричен скандал всред партийните властници. Генералите се хващали за кобурите и викали: „Кажи колко долара ти дадоха американците, за да направиш този филм!“ Но и Христо бил някога млад партизанин, при това един от най-храбрите, стискал зъби и издържал нападките. И колкото по-дълго стоеше прокълнатият филм заключен, толкова митът ставаше по-голям. А когато най-сетне го прожектираха и аз изтръпнал отидох да го видя, разочарованието ми бе пълно и глупаво. Какво толкова заплашващо, разголващо, разобличаващо имаше в този филм. Недоумявах. А глупавото беше, че очаквах нещо страховито, нещо от рода на „Покаяние“ или „Тема“ на Глеб Панфилов. Просто критериите ми се бяха променили, мярката, с която мерех, беше друга, но това говореше само за едно - колко ужасяващо, тъпо и страшно е било онова време на петдесетте години и че все пак нещо се бе очовечило у нас в края на осемдесетте.

Да се ругае Тодор Живков, вече беше скучно. Да се разказват вицове, вече не тъй опасно. Но един умничък, благоразумничък, подличък гласец ни шушнеше: - Все пак, бъдете внимателни!

Когато мой добър приятел, критик, от прабуржоазен произход четеше ръкописа на „До Чикаго и назад - сто години по-късно“, между другото забеляза:

- Драги, не знам дали е дошло времето да се прави явен паралел между Хитлер и Сталин? Помисли си!

Бъдете внимателни! Защото имаше Полша, имаше Прага шейсет и осма, Будапеща петдесет и шеста. Берлин... Изгрява слънцето на надеждата като в кратък северен ден и мигом залязва в кърви. Имаше и у нас генерали, полковници, членове на Политбюро, които бяха корави, със сърца от стомана и мозък от кирпич, те бяха готови и за военно положение, и за всяко изливане на революционната ярост. Те немееха от гняв, когато разбираха какво става в Москва. Как е възможно такова гнусно предателство да се извърши от най-верните ни кадри, от КГБ? Къде е железният Феликс, къде е героят Чапаев? Съветският съюз все още е най-могъщата ядрена сила в света, какво правят генералите, спят ли, пияни ли са? Няма ли кой да се провикне: „К стенке!“ и „Расстрелять!“ Знаехме, че има такива хора, но май не се догаждахме, че през това време са се спотайвали и други, предвидливи, пресметливи, които виждаха как леда се пропуква, господа съдебни заседатели, и бързаха да се подговят за бъдещите дни. А може би сами подготвяха бъдещите дни!

През осемдесет и осма година за пръв път видях Желю Желев. Това беше в Дома на киното, където се организираха лектории, обсъждания и се канеха известни хора извън нашите среди. Желев щеше да говори на тема личността. Когато се появи пред катедрата, се изненадах. В този човек нямаше нищо героично - слабичък един такъв, дребен, скромничък, имаше доловим източен изговор и поддържаше теза, че личността съществува само в обществото, чрез нейното отражение в него, общо взето такива работи. След лекцията го наобиколиха почитатели и любопитни, аз се промъкнах и се опитах да му задам някакъв въпрос от рода на „отшелниците не са ли личности“. Но обстановката беше такава, че смислен разговор не можеше да се проведе. Тогава и през ума ми не минаваше, че съвсем скоро ще дойде време, когато огромни тълпи ще скандират: „Желю Желев - президент!“ Мисля си, че и той не си го представяше.

Истината бе, че промените настъпваха по-бързо, отколкото ние проумявахме какво става, отколкото се съпикасвахме. Тодор Живков настояваше да се снишаваме, докато бурята отмине, и поздравяваше студентите на техния празник с „А честит ви осми март!“

Е да, ние се подигравахме на Тодор Живков, прост бил, селянин бил, две думи на кръст не можел да върже, но той управляваше родната България повече от тридесет години. А нали всеки народ заслужава управниците, които има... Тогава... Тогава си спомням случая с известния в Хасково и навред адвокат и журналист бай Манол Тодоров, който веднъж в сладкарница „Аида“, където се сбирал да бистри политиката пенсионираният хасковски партиен елит, беше прекъснал критиките по адрес на външната политика на Тодор Живков с думите:

- Хайде стига бе, още ебете магариците по къра, искате Айнщайн да ви стане президент!

Цинично, вулгарно, но... защо се смееш, читателю?

Очевидно нещата не се изчерпваха само с простотията на Тодора. Той беше хитър, той беше коварен, предпазлив и мнителен, един ли цвят пред неговите очи повехна? Ами това Вълко, това Антон, това Митко Григоров, това Иван Абаджиев, това Венелин Коцев, това Ангел Солаков, това Александър Лилов, всеки, който явно или скрито застрашаваше престола... Живков беше политически садомазохист. Мазохистично бе преклонението му пред Москва, той беше предан кремълски наместник, готов на всякакво унижение и угодничество. Садистично бе отношението му към подчинените, жестоко и безпощадно. Той направи три пъти герой на Народна Република България Брежнев, издигна му паметник всред шубраците на някогашната Царска градина, по времето, когато Леонид Илич вече живееше в кротък унес, беше готов да направи герои и следващите руски генерални секретари, но те му се изплъзнаха в небитието. И ако човек си даде труда да провери кои непосредствено след Девети септември са оглавявали Щаба на милицията, можеше да ги открие накацали по политическия връх през последните десетилетия. Негови хора. Верни хора. Те вардеха Първия, защото знаеха, че ако той си отиде, ще станат последни!

- Благодарим за ценните указания, другарю Балев - казал ректорът на Икономическия институт в София на една среща с преподавателите.

- А не, не! - отговорил веднага членът на политбюро Милко Балев. - Аз указания не давам. В нашата държава указания може да дава само другарят Живков!

Познавам свидетели на това верноподаничество.

Но Горбачов не го хареса. Не го хареса, и толкоз! И имаше защо. Живков не беше човек, който можеше да проведе неговата нова политика в България. То, ако се замислиш, кой ли пък можеше да я проведе и аз ще кажа като моя приятел Иван Генчев - то... никой не можеше, но Живков хептен не можеше.

Не съм способен, а и изобщо нямам намерения да правя анализ на времето, през което тоталитаризмът в социалистическите страни се намираше в „статус анте мортем“. Но вън от съмнения е, че Москва е възлагала надеждите и нарежданията си на определени доверени лица. Те лесно се насърчиха, разчитайки на общото настроение, и пряко и косвено повлияха на цяла група партийни дейци от по-първа ръка.

По това време, зимата на 1988 година, в Русе не можеше да се диша от газовете, изпускани от завода в Гюргево. Въздушното течение ги поемаше и сякаш нарочно ги отправяше над българския град. През ден-два и градът беше обгазяван, съдържанието на хлор във въздуха надминаваше неколкократно допустимата доза, хората се измъчваха, децата се задушаваха, майките изпадаха в паника. Правителството уж протестираше, но да протестираш пред Чаушеско, беше все едно да режеш бук с ножче за бръснене. Той беше изтощил от глад народа си, за да връща дълговете на Запада, и когато наистина успя да ги изплати, взеха че го убиха. Гражданите на Русе не издържаха повече, Юри Жиров засне своя потресаващ филм „Дишай“ и след прожекцията му в Дома на киното на 8 март се създаде многострадалният „Комитет за защита на Русе“. Може и да греша, но за мен това беше първото истинско непринудено обединение на гражданите на България. В него участваха такива популярни личности като Георги Мишев, Нешка Робева, Петър Слабаков, Светлин Русев и това силно обезпокои властта, поначало раздразнена, че някакви си хора си позволяват да се сдружат, без да питат Партията и Правителството. В тези години аз често се виждах с Георги Мишев. Семействата ни се бяха сприятелили, беше истинско удоволствие да ги посетиш в красивата им къща. Георги я строи години и години, баща му, майстор-дърводелец, вложи всичкото си умение и неспирен труд, без него къщата нямаше да съществува. Мишеви имаха един симпатичен сетер, обичаха го искрено и това още повече накара Йони и мен да ги чувстваме сродни души.

Спомнях си, че веднъж през март срещнах Георги някъде около паметника на Патриарх Евтимий. Беше го викал Тодор Живков на разговор.

- Всъщност - каза писателят - това не беше никакъв разговор. Защото приказваше той, а аз през цялото време мълчах. Разбираш ли, нищо не можах да кажа. Все едно, че стоя пред телевизор. Говори, говори, говори, цял час, после ми каза довиждане и толкоз.

На 10-ти април изключиха Георги Мишев от партията. Той изглеждаше по-скоро щастлив, отколкото уплашен. Виждах как хората го спираха на улицата и го поздравяваха. Други, разбира се, се побояха, както му е редът, и престанаха да го посещават. Георги вярваше, че къщата му се следи, и не без основание. Държавна сигурност не обичаше да остава без работа. Не обичаше да оставя партията и правителството без врагове, ако не можеше да ги открие - се опитваше да ги създаде. Един пример:

През есента на 1987 година моят приятел Слави Рохлев за пръв път от двадесет години се върна в България. Посрещнахме го на летището, разцелувахме се. Сетне се отправихме с коли към Своге, продължихме в планината и спряхме пред една малка дървена къщичка, собственост на един от приятелите. Там се започна гуляй, песни, спомени... до зори.

Два дни по-късно Слави и аз отпътувахме с моята жигула до Айтос, където живееше майка му. Преспах у тях и отидох до Созопол, после пътувахме със Слави по Черноморието и след няколко дни се върнахме в София. Събрахме се приятели планинари и направихме един поход през Мусала до хижа Заврачица, където някога прекарвахме честити дни. Сетне Слави си замина обратно за Щатите.

Не помня колко време мина, нямаше повече от месец, когато учтиво бях поканен да се срещна с някакви лица в хотел София. Какви бяха лицата, бе повече от ясно.

Бяха елегантни, стройни, възпитани. С времето и това можеше да се очаква.

- Познавате ли Слави Рохлев?

Така. Започва се.

- Да, той е мой приятел.

- А да знаете да е идвал в България?

Слави беше далеч, вън от всяка опасност. Вярно, че навремето бе осъден задочно за бягство от републиката, но той отдавна бе американски поданик, беше пристигнал с американски паспорт. Явно че го бяха следили, в Айтос са видели моята кола, паркирана една нощ пред дома на майка му, нямаше никакъв смисъл да крия и отричам.

- Знам, разбира се - отговорих аз. - Дори бях да го посрещна на летището.

- Какво може да ни кажете за него?

- Само добри неща - казах аз. И разказах накратко биографията на моя приятел. Химик. Лауреат на Димитровска награда за принос в борбата с корозията на металите. После напуснал страната. Заминал със сина си за някакъв конгрес и не се завърнал. Сега живее в прекрасна къща близо до едно езеро в Колорадо и работи в заводите на Хюлет и Пакард като специалист по получаване на свърхчисти полупроводници. Той е един истински ценен човек.

- И ние научаваме такива работи - казаха те.- И синът му бил идвал в България.

- Да, няколко пъти!

- А дали ще идва пак?

- Не знам... Сигурно...

- А бихте ли ни уведомили, ако научите, че той ще пристига?

Погледнах ги и казах нещо, което преди десетина години едва ли бих посмял да формулирам по същия начин:

- Вижте какво, аз ваш информатор няма да стана!

Те се спогледаха и започнаха да се извиняват:

- Моля ви се, ние нямахме предвид такова нещо, ние...

И така нататък.

Намерих начин да съобщя на Слави, че са ме викали и разпитвали за него. Той не се разтревожил особено. Беше чак в Колорадо, гонеше гърмящите змии из двора си и се любуваше на Скалистите планини.Търсенето на врагове продължаваше, но някак си въпреки натрупаната с години предпазливост, въпреки набирания от детинство страх, въпреки склонността към спасителни компромиси, аз усещах все по-отчетливо и все по-силно как се надига едно „майната им!“ Стига повече сме били, сещате се какво... Стига!

Нямам архив, не пазя ревниво вестници, списания, отзиви, ръкописи, чернови. „За народа загуба велика“ - както е казал Иванчо Йотата. Затова пък, когато в някое чекмедже открия забутани пожълтели листя, хвърлям им по едно око, за да видя какво съм натворил преди години. Обикновено се отчайвам от себе си, от стила си, от патетичните си фрази, рядко си викам - Я! И ето, че ми попадна мое изказване на една от тържествените и безсмислени априлски дискусии, които писателите провеждаха. Годината бе 1988. Поводът - филмът на Глеб Панфилов „Тема“, който ме бе потресъл. Може би малцина са го видели, малцина го помнят, осем години този филм не бил допускан до екрана. Няма да разказвам съдържанието му, просто ставаше дума за един писател, за една личност, която се е погубила, защото се е поддала на дребните, незабележими компромиси, невидими с невъоръжено око като първите ракови клетки в живия организъм. Малко на брой, но все пак предвещаващи тумора. Издигат личността в управляващите кръгове, но писателят се е изчерпил, човекът се е обезличил и единственото, което му остава, е да катастрофира с колата си по обратния път към обикновените, истинските, страдащите хора, от които някога се е откъснал.

Така и в моя текст се казваше:

„Седях в претъпканата зала на Съюза на филмовите дейци, събитие, доскоро необичайно за прожекциите на съветски филми, и изведнъж чух в себе си простичък глас, който повтаряше евангелието:

- Да не съм аз, господи?

Въпросът бе зададен почти весело и аз му отговорих с насмешка: „Ами да, ти си това, приятелю! Не се прави, че не се познаваш!“ Но лека-полека чувството ми за хумор и самоирония като че ли започна да секва. Нещо подобно изглежда ставаше и с останалите зрители, веселите възгласи в залата се чуваха все по-рядко, докато накрая се възцари гузна тишина.

Не мога да гадая колко от хората приемаха драмата на героя за своя сметка. Театралният ми опит ме е научил, че дори когато те сочат с пръст от сцената, ти се обръщаш назад, за да видиш за кого се отнася... Но усетих, че и аз самият се опитвам да си създам алиби пред собствената си съвест. „Добре де! Всичко това е вярно. И аз съм същият, но все пак има малки разлики. Най-напред руснаците обичат да се вземат прекалено сериозно, те вярват, че всичко, което вършат, е съдбовно, защото по природа са трагици. На тях сякаш им тежи отговорността пред световната история, отговорността пред планетата. Те си внушават, че се грижат за оцеляването на света, а ние... ние по силата на вековна историческа принуда сме се грижили за собственото оцеляване. Ние сме развили рефлекс за повишена готовност към оцеляване. Пита ме Глеб Панфилов: ти защо правиш компромиси с изкуството и със себе си? Ами много просто, защото чрез изкуството съм намерил начин да просъществувам, а не да давам пример за подражание. Аз не съм Алберт Швайцер, който е направил от живота си аргумент в полза на своята идея. Аз съм еднодневка, която иска да изживее своя миг преди мрака. Само че моето успокоение е кратко и измамно, защото „всичко в името на оцеляването“ съдържа абсурд. То оневинява всеки и оправдава всеки, то е сродно с карамазовското: „Всичко е позволено!“. Позволена е нашата конюнктурност, податливост, нагажденство, позволена е всяка лъжа в името на оцеляването, всяко заповедничество и насилие в името на оцеляването, позволена е писателската безсъвестност и наглата безпринципност на критиката. Добре, докога? Как докога, да оцелеем, докато умрем!... Но каква е ползата от това оцеляване, ако упоритата жизненост се заплаща най-напред с духовна смърт?

Никога не съм бил Юда, никого не съм предал, но мисълта за Петър, който преди петел да пропее три пъти се е отрекъл от своя Учител, ме безпокои. Е, да, но нали Петър трябваше да оцелее, за да създаде християнската църква. С цената на един компромис. Но за да просъществува тази църква, тя сама се противопостави на христовото учение, нарушаваше божите заповеди, създаде инквизицията и ордена на йезуитите. Така че отричането на Петър от Христос си е било вградено в новия храм и бавно е започнало да го руши.

Признавам, че сам малко се изненадах, когато днес прочетох тези редове, няма да ги коментирам, но те свидетелстват, че наистина нещо е започнало да се надига в душата ми, набирало се е, отърсвал съм се от нечистотията на времето или поне съм се опитвал да го сторя. Старата черга винаги пуска прах. Вярно е, че съм станал по-дързък, защото се уповавах на някаква известност, обществен престиж, те може би бяха въображаеми, но аз пък си въобразявах, че ме закрилят. Така Чарли, като ходи по въжето в цирка, вярва, че е вързан, а когато разбира, че не е, започва най-невероятното си изпълнение...

Ние с Йони продължавахме да посещаваме Георги Мишев и семейството му, въпреки опасенията, че го следят, че къщата му се наблюдава. Няма две мнения, жена ми беше по-смелата от двама ни. Жените винаги са по-храбри.

Наблизо до дома на Георги, през късна пролет до есенните дъждове Димитър Коруджиев бягаше от столицата и болестта си, обитаваше една стара къща и там усамотен пишеше книгите си. Бяхме се сближили и с него и аз често го навестявах. Книгата му „Градината с косовете „ми бе харесала извънредно много, намерихме си общи теми и общи любимци, обединяваше ни и неприязънта към властта.

Георги Мишев беше земен човек, имаше чувство за хумор, реалист и присмехулник, автор на един от забележителните български филми „Преброяване на дивите зайци“, според мен най-острата филмова сатира за онова време. Митко Коруджиев беше по-друг, увличаше се от идеализма, беше религиозен, малко болезнен, мъчителното страдание си казваше думата, смееше се заразително и дълго, но самият не пишеше весели истории.

През зимата на 1989 гръмна скандалът около поета Петър Манолов. Милицията бе обискирала дома му в Пловдив и иззела личния му архив. Петър Манолов пишел бунтарски стихове, плюел властта и бил автор на порнографска поезия. Вестник „Работническо дело“ побърза да отпечата извадки от еротичното му творчество, но се въздържа да публикува политическите му стихове. Писателите, или поне част от тях, се възпротивиха срещу посегателството върху листята и документите, които един техен колега пази. Блага Димитрова, Иван Радоев, Георги Мишев надигнаха гласове. В края на краищата милицията върна архива на Петър Манолов, и ние отбелязахме този акт като наша малка победа. Аз бях у Георги, когато Блага се обади по телефона и съобщи важната вест. Казано откровено, повечето от нас не познаваха пловдивския поет, чувахме само, че бил особняк, несретник, без работа, но аз не бях чел дори едно негово стихотворение.

Наближи конгресът на българските писатели. Трябва да споделя, че много рядко посещавах сградата на „Ангел Кънчев“ № 5, писателското кафене и различните сбирки. Все ми се е струвало, че събрани писатели на едно място е тягостна гледка. Бях четиридесет и седем годишен, когато ме приеха в средите си, и нямах навика да бъда между тях. Някак си е притеснително да си все между събратята си по перо и да привикваш с навиците им. Много от тях се хранеха в един и същ стол, летуваха заедно в почивните станции, някои обитаваха един и същ сравнително хубав блок до сам боровата гора. Като че ли и улицата си бяха избрали: „Незабравка“. Както и да е, но всички очакваха Конгреса през 1989 година така, както се очаква рядко природно явление. Отдаваха му толкова парадно значение, че той се провеждаше в заседателната зала на Народното събрание. За пръв път и аз щях да участвам в подобно начинание. С Георги Мишев и Димитър Коруджиев се уговорихме да подготвим остри изказвания. И ето ни в 9 часа сутринта в Народното събрание. Никога дотогава не бях влизал в тази сграда. Бях любопитен, усещах все пак трепет, някакво страхопочитание, към мястото естествено, а не към неговите съвременни наематели... Коридорите започнаха да се изпълват с хора, писателите натъкмени, пременени и възбудени. Между тях се мяркаха други познати лица със скъпи костюми, които се боричкаха със снагата им, мъчейки се да я обгърнат, или пък висяха от покритите им с пърхот рамене. Край тях безмълвно се движеха юначаги с лишен от всяка промисъл взор. Кои бяха тези хора? Знаех ги, знаех ги... Абе, това са членовете на Политбюро: ето го Милко Балев, ето го Пенчо Кубадински... И като си помислих, че в тази сграда някога са се подвизавали Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Георги Кирков, Александър Стамболийски... Господи, Господи, защо си ни изоставил!

Прекрачихме в залата, настанихме се, настъпи тишина. Вратите към трибуната се отвориха и започнаха да влизат височайшите гости. Мълчание. Те заеха местата си и ето, внимание! - появи се другарят Живков и с несигурна походка тръгна към определения му стол. Тишина. Никой не изръкопляска, това се случваше за пръв път в новата ни история... Писателите не ръкопляскаха на първия държавен и партиен ръководител. Това беше всъщност чудото. Самият Живков изглеждаше състарен, явно вече не виждаше добре, носеше очила с големи лупи и рамки, и като че ли наскоро не си беше боядисвал косата...

Първенците на България изслушаха, това е силно казано, присъстваха на отчетния доклад, след това си отидоха, за да решават по-нататък съдбините на татковината. Започнаха изказванията... Дойде обедната почивка, конгресът щеше да продължи да заседава следобед от два часа. Като прилежен член пристигнах навреме. Залата беше почти празна. Стана два часа, хората не идваха, аз се озъртах, излязох в кулоарите и там ми обясниха какво става.

В Народното събрание, където се ковяха устоите на отечеството, където днес трябваше да се решават насъщни въпроси за целебната промяна в нашата духовност, имаше бюфет и там българските писатели се бяха наредили на дълга опашка за суджук! Затова не идваха в залата... Суджукът в столицата беше рядкост, а освен това в парламента той беше и по-евтин. Гръм да ме удари, ако лъжа.

Не мога да си спомня подробности от изказванията, по едно време на трибуната се изкачи Димитър Коруджиев с патерицата си, с мъката си и неговото слово бе силно, покъртващо. Но в съзнанието ми се е запечатала по-скоро гледката - Митко, изтерзаното му лице, патерицата... а не думите. След това на Валери Петров прилоша, нещо със сърцето му не беше наред... Христо Ганев го изведе от залата. Аз също излязох. Дойде линейка и го откараха в болницата. Там го задържаха, но той изпрати стихотворение, написано нарочно за конгреса.То се наричаше: „Когато гледам московската телевизия“. Беше трогателно. Пропито от надежда.

 

Значи този наш строй, натежал от безброй

привилегии, касти, медали,

можел още да литне, още годен бил той

в умовете огньове да пали.

 

Работата на конгреса приключваше, а на Георги Мишев и на мен не даваха думата. Всъщност цялата програма се движеше и определяше от Николай Петев, енергичен и старателен млад човек, тогавашен секретар на съюза. В една от почивките отидохме с Георги при него. Защо не ни се дава думата? Записали сме се. След нас се записаха хора, които отдавна говориха... Петев нещо смутолеви, но докрая нито Георги, нито аз се добрахме до трибуната. Затова пък ни избраха в Управителния съвет. По устав той избираше председателя. Една голяма група се юрна да уговаря Стефан Продев, но както вече споменах, той упорито отказваше. Молеха Ивайло Петров, той също взе да вдига ръце, най-накрая бе избран Павел Матев, което май беше и волята на управниците.

На 14 и 15 март 1989 година се проведе, спокойно мога да го нарека, паметният конгрес на Съюза на българските филмови дейци. Ако този на писателите беше, да речем, опера, то на кинодейците бе вагнерова музикална драма. Да имах повече време и да вярвах, че днес това събитие все още би представлявало интерес, бих се наел да напиша документална пиеса. Стенографските протоколи съществуват, звукозаписи съществуват, само дето действащите лица са твърде много, и това щеше да затрудни избора ми. На конгреса нямаше масово присъствие от членовете на Политбюро, да не говорим за другаря Живков. причината беше ясна - не само че кинодейците бяха подценявани в сравнение с писателите, но те бяха известни с опърничавостта си, с комитета за защита на Русе, с лекториите на Желю Желев и всякакви други безобразия. В Дома на киното редовно се въртяха цивилни служители на МВР и това беше известно на всинца ни. На конгреса бяха изпратени Иван Панев, секретар на градския комитет на партията в София и член на Политбюро, и секретарят на ЦК Емил Христов. Щедро ни бе предоставена залата на Партийния дом.

Председателят на Съюза Георги Стоянов - един от добрите наши режисьори, къдравокос, с брада, приличащ на добродушен пан, прочете доклад, който не предизвика особен интерес, тъй като всички чакаха промените в устава и обсъжданията. Това, което искахме упорито, беше Председателят на съюза да не се избира от Управителния съвет, а от Конгреса, при това с тайно гласуване. Нали говорим за демокрация. Искаме демократичен избор. Но всяко нещо по реда си. Започнаха изказванията, говориха Иван Андонов, Марко Стойчев, дойде и моят ред. Излязох на трибуната и малко със стиснато гърло, малко задъхано прочетох всичко, което предварително си бях написал.Текстът излезе в книгата „Спомени за градския идиот „и ако някой чак пък толкова се интересува от него, може да го потърси там. По книжарниците книгата отдавна я няма, но в Интернет е цялата. Все пак, за да е ясно за какво става дума, ще приведа няколко подбрани реда:

„Нашата болнава теоретична мисъл пуска в обръщение нови, лъскави слова, те се мярват на небосклона като опашати звезди, бързо изчерпват енергията си, погасват и заемат мястото си в речника за чужди думи... Все нови комети в небесата, все същият мрак на Земята, а никакъв Христос не се ражда... “

Ръкопляскане. Аз се въодушевих. По-нататък ставаше дума за закъснението на социалистическите страни в много области и че това закъснение засегна и осакати непоправимо няколко поколения хора.

„Андрей Жданов нарече квантовата механика копенхагенска дяволия. Ние пък послушно нарекохме на негово име една от нашите търговски улици, още се щураме по нея, забравили, че една от причините по магазините й да няма стоки е мисленето, на което нейният патрон е бил жрец... “

Пак ръкопляскане.

„Циклите заклеймяване-покайване, разгромяване и преклоняване трябва да затихнат веднъж-завинаги. Позволим ли те да продължат, ще дойде ден, и дошъл е вече, когато младите ще обявят нашето време за циклофренично и единственото, което могат да сторят за нас, е да ни поставят под попечителство.“

Разбира се, говорих за забранените филми, за постановлението на ЦК срещу „На малкия остров“, за Бинка Желязкова и Христо Ганев, за Блага Димитрова и Георги Мишев, за това че хартата за правата на човека е била подписана през 1948 година, а обнародвана у нас преди две седмици, и че тя ми разрешава да използвам всички средства, за да разпространявам убежденията си.

И накрая завърших:

„Нека не посягаме на достойнството и на честта, защото изгубят ли и тези думи своето значение, остане ли само голият инстинкт за оцеляване, нашето племе ще се затрие, дори преди да сме успели да затрием природата си и това ще бъде участта, която сме заслужили, след като сме пожертвали всичко, в името на биологичното просъществуване.“

Дълги аплодисменти.

Аз тръгнах по стълбите, обърках реда, на който седях, и продължих нагоре и нагоре към небесата! Бях горд със себе си. И не си давах сметка, че бе лесно през осемдесет и девета година да бъдеш революционен...

Интересни, значително по-спокойни бяха думите на Георги Дюлгеров. Може би най-големият талант от по-младите режисьори в българското кино. Работил съм с него, карали сме се, хвърлял съм си очилата на пода от яд, той трудно се отказваше от това, което си е намислил, но умееше да прави кино. Той беше от комунистите по наследство, беше учил в Москва, но притежаваше широки възгледи и проницателен ум.

„Казва се, че се издига ролята на интелигенцията... Пита се: тя досега не е ли играла тази роля добре? Не я е играла - казвам аз. Защо не я е играла? Ами защото актьорът не играеше самостоятелно. Той играеше със суфльор... “

Ясно за какъв суфльор ставаше дума.

Следобеда думата взе Анжел Вагенщайн и прочете едно дълго, смело и красиво слово. Той говореше напевно и омайваше залата. Имам речта му, защото това бе реч, пред очите си и не знам какво по-напред да подбера от нея. Ангелогласен беше Анжел. Започна с обикновени, всекидневни неща, как се колебаел какво да каже в десетте минути, с които разполага, след това отдаде дължимото на Априлския пленум през 1956 година, спомена за възхода на българското кино:

„Появиха се филми, които бяха първите лястовици, предтечи на пролетта не само за нашия, българския екран, но и въобще за социалистическото кино. Уви процесът трая кратко. Той бе разтъпкан, премазан, носителите му унизени... Кой извърши това? Внимавайте: тези, които трябваше да проведат априлската линия. Внимавайте: извършиха го лицемерни кариеристи, уж угрижени за идейната чистота, извършиха го страхливи партийни бюрократи, уж угрижени събитията да не излязат от контрол, и пак - внимавайте: извършиха го накратко сталинисти, натоварени да проведат десталинизацията...

Не бих желал да бъда поучаван в преустройство и демократизация от хора, склонни не да разкриват, а да замазват пороците на нашето общество, не бих искал те да определят на колко капки свобода имам право днес и колко лъжички информационна кашичка няма да повредят на душевното ми здраве.

Изкуството може да се развива и процъфтява само в условията на свобода, свобода без „но“и без „обаче“...

Свободата е неделима от Разума, от Отговорността, от Закона.

Обръщам се към нашите най-висши ръководители: не ни пазете от Свободата. Ние сме разумни и отговорни люде, никой няма монопол за любов към народа, родината и партията, за отговорност пред идеите на комунизма, всички сме равни пред законите и пред съвестта си.

Обръщам се към ръководителите на едно министерство (МВР - б.м.): изкуството, другари, не е ваша стихия. В изкуството работят комунисти и безпартийни, които обичат родината си... употребете щита и меча на революцията другаде, където са действително нужни, ние каним вашите хора да продължават да идват на нашите събрания или прожекции, но просто като наши приятели и гости, за повишаване на квалификацията... “

На това място залата избухна в смях и ръкопляскания, а Анжел завърши тази тема с думите:

„Не ни пазете от самите нас, защото тогава кой да ви пази от самите вас!?“

И продължи:

„Неотдавна част от присъстващите тук чухме едно заявление, че „в България гласност, подобна на съветската, няма и няма и да има.“... Беше ни съобщено още, че „нашата гласност, ще е дирижирана гласност“. Естествено е да попитаме, кои ще са диригентите? Кой ще е този Караян на гласността... “

И пак смях, заглушен от аплодисменти. Анжел приближаваше към финала и си даваше сметка за това.

„Нека като градинари да отглеждаме утрешния ден на българското социалистическо кино, това е онази талантлива кинематографска младеж, която ще прекрачи отвъд нашия век, ще го прекрачи без нас, за да премине в двадесет и първия век чистото, талантливо, свободно изкуство на утрешна демократична социалистическа България!

Благодаря!“

През почивката към мен се приближи Марко Стойчев и хем доволен, хем развълнуван, хем малко уплашен рече: „Какви неща говорите вие бе, аз за тях смея да си мисля само в клозета и като пущам водата!“

Изобщо духът на конгреса беше наистина революционен. Това не можеше да се остави току-така, трябваше да се даде отпор.

И на другия ден той бе даден. Първият рицар бе актьорът Павел Попандов, той се появи на трибуната, поклащайки едрото си тяло като боксьор, който излиза на ринга. Извърна се към високите гости и рече:

- Другарю Панев, много ви моля да кажете на Министър-председателя да ни плаща в долари... Другарю Панев, много ви моля да кажете на Министър-председателя да намали бензина (вероятно ставаше дума за цената на бензина).

След това озадачаващо начало Павел продължи малко неясно, но успя да се съсредоточи:

„Искам да задам още един въпрос: става дума за преждеговорившите, които говореха и красиво, и гладко, и гладко се лееха техните слова...

Да, Джеки,( разбирайте Анжел Вагенщайн!) ти говориш много сладко, много красиво, но аз искам да те попитам: Кога беше най-честен ти - в петдесетте години ли, когато написа пиесата (по-скоро преписа) „По Московско време“, тази догматична руска пиеса, или когато на фестивала, в очакване на наградата за филма „Борис“, ти държа встъпителното слово от името на нашия съюз и започна с думите: „Скъпи и многоуважаеми от всички нас, другарю Живков! Вашият глас като медена камбана ни пробуди, и ни буди, за да бъдем будни... И да вършим по-добри дела“, или сега, когато направи вчера това свое изказване.

Къде беше твоята партийна съвест, когато изключиха несправедливо Христо Ганев от Партията? Къде бяхте вие стари комунисти, защо никой не застана зад него, защо не си върнахте, ако щете партийните билети?...

И искам да попитам Георги Данаилов (На това место аз естествено изтръпнах) Ти, който написа сценария за сериала „В името на народа“, кога беше честен, тогава ли, когато вкарваше в нашите, актьорските уста реплики с патос от онова време, които сега ни се виждат фалшиви, или тогава, когато в Дома на киното, веднъж на чашка, ми каза на шега, че новото заглавие на нашия филм не било „В името на народа“, а „Вимето на народа“. Тогава ли бе по-честен?“ (С повече внимание не бях удостоен, но коментарите после.)

Следващият в прицела на Попандов беше редакторът Веско Панайотов:

„Колко години получаваш заплата на наш гръб. За какво?... И аз съм длъжен да слушам твоите инсинуации? Не, няма да позволя това!“

И върха:

„Искам да попитам Георги Дюлгеров,човек, който аз наистина ценя и уважавам. Уважавам го заради почтеното му творчество, но става дума за следното: той направи филма „Акатамус“- филм с нулев успех, с 12000 зрители, самият той си призна, че са прибавили 3000 зрители към неговия филм, и искам да го попитам сега него. Направи филми и за Нешка Робева,“За Нешка и нейните момичета“, може би ще направиш и филма „Пустата му Нешка“, но нали ти, Георги Дюлгеров, си честен и почтен човек, защо не го признаеш това, нали ти говореше за режисьора: Режисьорът е държавата, а актьорите - това са режисьорите! А не ние, макар че ние трябва да бъдем актьорите. ( Тук мисълта на оратора потъва в мъгли и изплува само от време на време, но с общи усилия може да се отгатне какво е имал предвид).

Нали режисьорът ти даде този милион и кусур да ги бутнеш в каналчето и когато аз ходя в сервиза и ме срещат там обикновени работници, защото, забележете какво ще ви кажа: Движете се по улицата, вас не ви познават, ние актьорите имаме популярност. Ние ви даваме лика и на филмите! И ме питат:

Кажи, колко взехте за тази работа? Колко гушки напълнихте? и тъй нататък.

Мога ли да му отговоря, че твоята работа е също несъвестна и на тази база и ние правим несъвестно кино?“

Но достатъчно. Всичко, което Павел Попандов каза, беше истина, само че не цялата. И Анжел е писал пиеса „По московско време“, въпреки че през тези години Павел е бил невръстно дете и едва ли е смогнал да я прочете, камо ли да разбере, че е преписана, не я е прочел и никога по-късно.Сигурно Анжел е ласкаел другаря Живков, той беше майстор на тези работи (ех, прекалено хиперболично е оприличаването на гласа на вожда с камбанен звън, но нейсе) и наистина никой не си хвърли партийния билет, когато изключиха Христо Ганев, Валери Петров, Гочо Гочев и Марко Ганчев. Но Попандов не знае, че единственият човек, който е станал и защитил Христо Ганев при дискусията за филма „Партизани“, когато са заплашвали автора му едва ли не с разстрел, е бил същият този Анжел Вагенщайн...

Разбира се, че съм автор на екранизацията на книгата „В името на народа“. Отношението ми към партизанското движение съм го изразявал на много места в написаното дотук. Не се отказвам от този сценарий, въпреки че бях предложил съвсем различен финал. А що се отнася за „Вимето на народа“, подмятането не беше достатъчно почтено от страна на Павел. Така на присмех мнозина наистина наричаха филма ни и това, че съм го споделил с него, намирам за напълно естествено. Той играеше една от главните роли, произнасяше репликите, които съм вкарал в устата му, и за малко да пребие Стойчо Мазгалов от вживяване в ролята си на атентатор.

Попандов беше добър наш познат, идваше в Ковачевица, идвал е и у дома ми, посрещали сме заедно Нова година, сядал е често и на нашата маса в Дома на киното. Той беше извънредно близък с Георги Стоянов, едва ли не негов оръженосец и съвсем приемливо бе, че ще защищава преди всичко него на конгреса. Пак повтарям, Георги бе добър режисьор и добър човек, но по силата на обстоятелствата той се оказа на казионната страна и неговият избор като председател бе застрашен главно от вероятната кандидатура на Георги Дюлгеров. Ето тука Попандов преигра. Филмите на Дюлгеров за Нешка Робева бяха великолепни. Но кой знае, може би Павел си позволи да говори за тях, просто защото Нешка Робева по това време беше изпаднала в немилост. И самият държавен глава беше заявил: „А Нешка Робева какво си развява байряка. Колко пъти ще се жени и ще се развежда? Да и се каже, че тридесет души работят с тези момичета, какво си въобразява тя?“

Беше ясно само едно, Павел Попандов се бе готвил старателно за своето изказване, с или без режисьор, и ако на места бъркаше текста, това е, защото е нямал достатъчно време за репетиции. Толкова за това момче!

Страхувам се, че мястото, което отделям на този конгрес ще бъде несъразмерно голямо. И въпреки това ще продължа, защото никое събитие от онова време не можеше да отрази цяла една епоха така добре. Извинявай, читателю!

Ето че думата взе Рангел Вълчанов, моят приятел, моят съавтор, моят човек:

Той похвали нашите изказвания, изрази неясни съмнения към Попандов и след това каза:

Преди четири месеца аз се обадих на Валери Петров и поисках да разговарям с него по един въпрос, а именно във връзка с „На малкия остров“.

След всичко това, което става в нашия обществен живот и което става по света, което става в Съветския съюз, аз разбрах, че всъщност „На малкия остров“ е една, ако мога така да се изразя, страстно направена лъжа. Това е един неверен филм, защото е подменил основния патос. Във филма става дума не за жертви, а за героизъм. Защото в действителност героите в „На малкия остров“ са жертви...

Рангел каза публично това, което отдавна бе споделял с мене. Истината е, че героите на филма, които са успели да избягат от острова и да стигнат заветния съветски бряг, са били арестувани и безследно изчезнали... И шейсетгодишният режисьор предлагал на седемдесетгодишния автор да заснемат филма отново... “Да извървим собствения си път на заблуда!“

Жалко! Няма такъв филм.

После на трибуната излезе Светла Иванова, говори, говори и по едно време изстреля:

В проекторезолюцията на нашия Конгрес чета: че „трябва да бъдем сплотени около идеите на партията, да дадем бърз и решаващ принос в политиката на партията за преустройство и гласност“.

Мисля си, че никой не може да каже на друг около каква идея да се сплотява, още по-малко около каква политика. Политиката се мени, а човек има потребност да се обвързва с по-трайни неща! Та нали, ако животът има смисъл, то той е и в това - да търсиш нещата, в които сам откриваш някаква ценност. За определени хора това може да са определени политически идеи, но те не могат да са задължителни за всички, и пътят до тях всеки може да извърви сам, трябва да го извърви сам, със своите си аргументи, а не по принуда!

Право куме та в очи, ръководната роля на партията, желязното правило на нашия живот се отхвърляше от една жена, която просто изрази спотаеното желание на мнозинството в тази зала.

Сетне енергично на трибуната се изкачи Христо Ганев:

- Наистина нямах намерение да се изказвам, обаче нямаше да спя спокойно, ако не отговоря на репликата на Попандов. Не съм го упълномощавал той да поставя на морално изпитание мои колеги с моето име. Него го е раздразнило... .раздразнили са ги аплодисментите след някои изказвания, но той също така спечели евтини аплодисменти, злепоставяйки тези хора с частни случаи, със случаи, подслушани на масата, и с примери, приведени от преди четиридесет-петдесет години. Аз съм също стар човек, имам много грехове. Знаете всички, че съм много награждаван и много наказван, смятам, че съм толкова несправедливо наказван, колкото и несправедливо съм награждавам, обаче от никого не съм искал да поеме моята защита... “

И, разбира се, най-накрая помоли за думата другарят Емил Христов, официален представител на ЦК. За жалост не мога да си спомня как изглеждаше, струва ми се, че бе висок и слаб, и говореше добре.

„Не вземам думата, за да ви лаская или да ви говоря приятни неща...

Бих започнал с репликата на Христо Ганев... той спомена за това, че Попандов в изказването си е предизвикал евтини аплодисменти. За съжаление... аз бях свидетел на множество евтини предизвикани аплодисменти в течение на целия конгрес... Много евтиния имаше на вашия конгрес от началото до края... “

Залата зажужа. Ропот на неодобрение се понесе навред.

- Моля ви се! - изрече Христов.

- Моля за внимание!- обади се Георги Стоянов.

- Имам ли право на мнение, или не? Вие, които сте за гласност, за демократизъм, давате ли ми възможност да имам мнение, или не? Мога ли да имам аз свое лично мнение?! - запита по византийски Емил Христов, който, разбира се, имаше право на мнение, но едва ли от гледище на демократизма трябваше да присъства на нашия конгрес. - И няма смисъл да тропате с крака, тъй като на конгрес обикновено човек се изразява с горната част на тялото си, тъй като тя, като правило, е по-интелигентната му част.

Това беше добре казано. Залата се поукроти.

- Преустройството и демагогията не са едно и също нещо. Аз също съм възпитан в любов към сталинизма и свързаните с него командно-административни методи от Анжел Вагенщайн и пиесата, за която стана дума, в петдесетте години. Аз съм също така възпитан в любов към сталинизма от Христо Радевски, който пишеше литературните произведения на Вълко Червенков и се разпореждаше като негов пълномощник на културния фронт...

Споменаването на Христо Радевски, който нямаше нищо общо с киното, бе обяснимо с факта, че старият поет се обяви рязко против Живковата диктатура. По нататък Емил Христов отново се захвана с Анжел Вагенщайн.

- И сега, когато Анжел Вагенщайн отправя зов за доверие, аз казвам: Добре. Да! Ние ви вярвахме тогава, когато ни правихте сталинисти. Искаме да ви вярваме и сега, когато искате да ни направите антисталинисти...

Ако Емил Христов е чакал през 1989 година някой да го направи антисталинист, това си остава за негова сметка...

- Но през тия години - продължи официалният представител на ЦК - ние също пораснахме, ние също се научихме да мислим сами... и едно от нещата, на които се научихме, то е да отличаваме демагогията от истинската привързаност и любов към преустройството... “

И накрая Емил Христов завърши с думите:

„Какво искате вие? Когато Изтокът и Западът си подават ръка, ние в страната да се избием ли в процеса на преустройството искате? Да направим преустройство по афганистански модел ли искате?

Ние ви предлагаме да го правим заедно.

И ви желая успех!“

Следваха ръкопляскания и Анжел се надигна от мястото си.

- Има думата Анжел Вагенщайн - каза Георги Стоянов.

Анжел излезе побледнял, извини се, че вече всички са уморени, и постепенно стигна до болното място:

„Аз казах, че съм принципен, обявен противник срещу всякакъв вид отмъщение, за това което е било някога, пу някога и още пу някога, включително против такъв вид отмъщение, каквото сега Вие (Емил Христов) ми изплатихте за това, че аз съм ви направил сталинист... Искам да си направя дълбока самокритика за този грях... Смятах за недостойно да отговарям на недостойните приказки на Попандов, те бяха кални, смятах, че е достойно за такъв конгрес да се оставят думите му без отговор. Благодаря на Христо Ганев най-сърдечно, но не благодаря за това, че неговите думи „прескочиха рампата“.

... Аз завърших през петдесета година и бях веднага изключен от Партията, не за храбра битка срещу Сталин, а защото на Девети септември излязох от затвора със смъртна присъда. Аз 137 нощи, другарю Христов, чаках да бъда екзекутиран и през петдесета година бях изключен от партията, както много други, които бяха преследвани с идиотския въпрос: „Защо си жив? И на какво разузнаване служиш?“...

Моята първа работа, с която навярно съм ви възпитал в сталинизъм... е филмът „Тревога“ с режисьор Захари Жандов, вашият втори възпитател в сталинизма... Моля, уважете един осъден на смърт и създал първия български, държавен, социалистически филм.“

Залата зашумя, оживи се и започна да ръкопляска.

„Моля, недейте, защото дразним другаря Попандов с аплодисментите...

През 1958 година аз написах филма „Звезди“, който донесе на България, макар че тя не ги пожела, 17 международни награди от 17 фестивала... Пресъхнаха ми устните, това рядко ми се е случва, аз мисля, че мога да надговоря всеки, но много се вълнувам... “

Струва ми се, на това място в очите на Анжел се появиха сълзи.

„Кога съм ви научил на сталинизъм, не знам, ако съм го направил, извинете, наистина всички тогава, особено тези, които бяха по балкани и затвори, и които имахме бомби в джобовете си, се кълняхме в Сталин, защото ние дълбоко бяхме измамени, и затова ни разберете, че сега говорим от дълбината на сърцето си... “

Анжел приключи с думите:

„Извинете, аз се разтреперих, това ми се случва много рядко, благодаря за вниманието, извинете ме, моля ви... “

Сред ръкоплясканията се чу глас от залата:

- А „По московско време“?

- Просто лоша пиеса! Не ни е възпитала в нищо, защото не сме я виждали, а Попандов е бил още в долните отделения. Това просто е била лоша пиеса. Извинете, но тя не е дори сталинистка.

И ето че след малко на трибуната излезе една възрастна жена, която аз не познавах. Казваше се Славка Сантова, тя заговори развълнувано, неподредено, но личеше си, че е искрена и разстроена:

- Отвикнала съм да говоря пред публика, много отдавна, може би още като бях ученичка... Не можах да издържа сълзите на моя приятел, колега и ремсов другар Анжел Вагенщайн. Ние сме съпроцесници с него. Ние сме възпитани по времето на така наречения сталинизъм. Ние бяхме готови в тази най-ранна възраст да умрем с името на Сталин.

- Нас (с Анжел) ни срещнаха пред жестокия Гешев, може би много от вас да не знаят това име, но...

Залата се оживи.

- Знаете. Пред този Гешев ни срещнаха, за да ни направят очна ставка... Това бе изживяване, което не мога да забравя никога... Ние и двамата отричахме, че се познаваме... Като си спомня какво представляваше този Анжел, когото аз страшно обичах, ние бяхме в една ремсова група, стана ми мъчно за него. Аз нито веднъж не видях сълзи в очите му. И сега, като го видях (да плаче), това ме накара да взема думата, не за да се изкажа, а просто да ви кажа...

През задъханата си защита тази жена едва сдържаше плача си, за да изговори това, което й тежеше на душата: и за Сливенския затвор, където са били пратени с Анжел, и за заблудите в името на Сталин. Чистосърдечният й тон някак си укроти хората...

Георги Стоянов произнесе няколко заключителни думи, изрази несъгласието си със Светла Иванова по въпроса за обвързаността с партията.

Най-накрая - победа! С голямо мнозинство конгресът реши: председателят да бъде избиран чрез тайно гласуване от всички членове, а не от Управителен съвет. Нещо, което не беше в съзвучие с партийните директиви, но нямаше какво да се прави.

И оттук започна трагикомедия, ама истинска, ама българска... Настъпи истинска неразбория, един конгрес, който бе започнал бойко, гордо, смело, изведнъж се превърна в дрънканица, надприказване, провиквания, караница, изстрелваха се все нови и нови предложения, предлагаха се кандидати за председател, един, втори, трети, четвърти, те драматично или честолюбиво се отказваха...

И накрая? Накрая остана само един кандидат. Този, който Партията и Правителството всъщност желаеха. Не ни оставаше нищо друго, освен да го изберем. Избрахме го. Георги Стоянов. И той се измъчи, и той изстрада, защото може да страда само добрият и почтеният човек.

И все пак тези два дни ще останат в паметта ми, кинодейците бяха първите, които твърдо, открито се противопоставиха на режима. Макар че в печата почти нищо не намери отглас, конгресът не остана тайна. Стигна се до там, че аудиокасети, на които бяха записани изказванията на Анжел и моето, се появиха на черния пазар. Някаква струна се опъна, звънна и се скъса през тези мартенски дни. И ако се спрях толкова подробно на тях, това е, защото те са важни за същността и развитието на моя разказ, те са встъпление към нова глава и ново време. Хората, които се проявиха тогава, имаха различна участ и тя не е безинтересна за проследяване. Единни тогава, те се оказаха разединени, едва ли не врагове в по-късните години. Но важното бе, че на всички, които не бяха обвързани със властта, им бе дошло до гуша, че на покорството идва край, че страхът може да се преодолее, когато заедно се възправим срещу него.

Тези два дни обаче очертаха и нещо тъжно и обезсърчаващо, ние се напъваме, бунтуваме, обявяваме се за и против, но дойде ли време някой от нас да се нагърби с отговорност, да трябва да пожертва времето си, работата си, творчеството си за някакво общо благо, няма ни, никакви ни няма.

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 2][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2001 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух