Обратно към: [Доколкото си спомням 2][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

Надявах се през пролетта да замина за Щатите, там да купим една кола на старо и да направим дълго пътешествие, да обходим нови места, да събера нови впечатления и да напиша втора част на „До Чикаго и назад - сто години по-късно“. Бях насърчен от интереса към пътеписа и ми се искаше да го продължа и допълня. Америка е неизчерпаема. Йони беше при майка си, Николай учеше антропология, двамата щяха да ме чакат заедно да тръгнем да скитаме. Откъде пари ли? Ами от нашия приятел Шевкет Чападжиев, щях да му искам заем, той да ми даде долари, а аз да ги върна в България на близките му в левове. Известна хватка. Подсъдна, но единственият начин да не се чувстваш в чужбина съвсем като просяк. Имах правото да обменя в България левове на стойност сто и петдесет долара като „заслужил“. Със сто и петдесет долара в Щатите можеш да преспиш три нощи в най-скромен мотел. Ходих при Павел Матев, обясних му, че искам да продължа пътеписа си и че за това моля да ми се разреши да обменя повече пари. Той каза, че ще направи каквото може. Дадоха ми още сто и петдесет долара от банката, като подписах декларация, че следващата година няма да се възползвам от правото си.

Вярвах, че намеренията ми ще се осъществят. Бях подал документите си за паспорт, но когато отидох да получа отговор, чиновничката измъкна една дебела папка с моето име на корицата, прелисти я и каза, че на молбата ми има резолюция да му се издаде паспорт, след като жена му се завърне в България. А така! Това не бях предвидил. Такъв номер на един „Заслужил деятел на културата,“ вече няколко пъти пътувал в чужбина, имал удобни възможности да си остане там и никога не е намислял дори да го стори. Идиоти!

Идиоти, идиоти, но трябваше нещо да се предприеме. Явно прекалено се бях надценил, взимах се за важна особа, на която не може току-така да се отказва, а излезе, че съм най-обикновен фукльо.

- Те ти отмъщават - каза Георги Мишев. - Нямаш ли някой човек...

Имах някой човек, без някой човек не можеше - един добър познат, доктор Петко Диков, кротък и мил мъж, с когото често се събирахме през последните години. Той работеше като лекар към МВР болница и отговаряше за почивките, санаториумите и въобще за здравословния отдих на служащите. Казах му какъв е случая, без особено да се надявам на успех. Той си записа входящия номер на молбата ми и след два дни ми се обади:

- Иди да си вземеш паспорта!

Не повярвах на ушите си и започнах да редя благодарности...

- Да знаеш, че много хора не те обичат - добави докторът.

Винаги се изразяваше сдържано. Напоследък хората, които не ме обичаха, сигурно бяха станали повече. Но нямаше как, това се случва винаги, когато направиш по-ясен избор.

И ако разказвам този случай, то е заради Петко Диков, който го няма вече между нас. Този човек помагаше от все сърце на мнозина и забележителното бе, че успяваше да склони генерали и полковници да го послушат. Изглеждаше необяснимо как един лекар с чин капитан може да влияе на големите началници от МВР, но разгадката бе нашенска, родна. Доктор Диков разпределяше и раздаваше картите за почивка. Това му беше оръжието, с което успяваше да заглуши гласа на принципите - една карта за почивка, на подходящо място и през удобен сезон, подадена в ръката на потомците на железния Феликс.

Побързах да замина, докато тези, дето не ме обичаха, не са взели друго решение. И въпреки че беше осемдесет и девета година, въпреки демократизацията, въпреки че Горбачов започна да говори за нашия общ дом Европа, когато самолетът излетя и Витоша остана под нас, въздъхнах. Тази въздишка на облекчение, която скрито се е изтръгвала от гърдите на много българи. Скрито, защото дори и в самолета не знаеш с кого пътуваш.

В Щатите останах шест месеца, описал съм ги, трудно ми е да добавя нещо ново и интересно. Освен, може би, че към края на престоя ми се прииска да напиша пиеса за четири действащи лица. Идеята отдавна се мяркаше, но решението го взех в Чикаго. И тъй: един диктатор, един актьор, един лекар и една вечна жена. Отначало я озаглавих „Малка пиеса за четири гласа“, по-късно я прекръстих „Почивка преди рая“. Действието се развива в нещо като санаториум. Позната схема. Диктаторът беше наскоро свален от власт, актьорът страдаше от склероза, на хирурга ръцете вече трепереха и бяха негодни да оперират, жената бе загадъчна и все още привлекателна. Но повече за пиесата, като се върна в България! Сега съм още в Америка и освен че пътешестваме, пиша писма на приятели и се радвам, когато получа отговор от тях. Някои от тези писма съм запазил всред картите, проспектите, дипляните, снимките от пребиваването ми и днес с удоволствие и ново любопитство препрочитам.

Вярно е, че всяка кореспонденция представлява лични отношения между двама души и не е прилично да се публикува без взаимното им съгласие. Но аз ще наруша възпитанието и ще цитирам отделни пасажи, които просто не бива да останат заровени в прашните папки и един ден изхвърлени като хартиени отпадъци.

Автор Светла Иванова. Съобщава:

„В телевизията махнаха по неизвестни все още причини четиримата заместници на Любомир Павлов, между които и Марко Семов, на мястото на Коста Ангов - първи заместник, отиде нашият Георги Стоянов. (Председателят на съюза на филмовите дейци. Всички пояснения в скоби са мои.)

На Управителен съвет (на Съюза на кинодейците) за избор на ръководството на Фонда Анжел се самопредложи да го изберем да наблюдава ресторанта, защото менюто било крайно бедно, нямало избор на вина и други напитки, а ленените салфетки безотговорно били заменени с книжни. Този срам той повече не можел да понесе и макар че жена му го предупредила, че няма да го погледне, ако се предложи за този пост, той и това щял да понесе. Избрахме го, както можеш да си представиш, с овации... `(Вагенщайн беше известен с гастрономическите си интереси и претенции. Веднъж в ресторанта на Съюза на журналистите, той повикал келнера бай Иван, който, между другото, по някакво недоразумение преди години бил за половин ден заместник-министър на просветата, и замечтано занареждал: „Бай Иване, много те моля да вземеш едно хубаво парче от филето, да го сложиш на много нагорещен тиган, малко от едната страна, малко от другата. И след това да го поставят на скарата. И ще те моля, за гарнитура да ми сложиш тъй мъничко грах, мъничко пюре, и нищо повече. - Бай Иван кимал, кимал, след това минал покрай шубера и извикал: - „Една пържола!“)

Продължаваме с писмото на Светла:

„Коста Цонев навърши шейсет години и на честването му в театър „София“ най-хубавото беше, като се разтвори завесата и се видя лозунг: „Коста Цонев значи мир!“

Копринка (Червенкова) беше в Париж, а сега се разхожда с форда на Минчо (Минчев) из София - елегантна и възмутена, както си я знаеш.

Дюлгеров снима. Предложи ми актьорски епизод - кратък, но както ми обясни, много съдържателен. (Съвестта все още е измъчвала Георги, „ястреба“, заради това, че никой не смеел да назначи Светла на работа. Иначе нейните актьорски качества могат да бъдат подложени на съмнения)

„По-този повод - продължаваше Светла - си спомних, как Рангел обясняваше на Стоянчо (талисманът и храненикът на Киното), че ролята му е страшно важна, и да не се тревожи, че няма текст, защото истинските артисти нямали нужда от думи!“

Светла Иванова си беше запазила доброто настроение и чувството за хумор, спасителното чувство за хумор.

Знам, знам, мнозина от читателите вече се дразнят, че отреждам на Анжел Вагенщайн толкова място, но моля за прошка. Обстоятелството, че те ненавиждат този човек днес, не означава, че трябва да го залича от спомените си. Той играеше съществена и показателна роля в събитията от дните предишни и според мен няма начин да се проумее неговата личност, загадъчните й метаморфози и самото време, в което живяхме, ако се пренебрегнат фактите. А тия, които изобщо не се интересуват от фактите, по-добре да затворят тази книга. Щом са прочели дотук, берекет версин и на толкоз.

И така, за да Ви ядосам още повече, ще приведа редове и от писмо на Анжел до мен, което се получи в Чикаго.

След като се оплакваше, че жена му има екстрасенски способности и винаги познава кога е получил хонорар, Анжел Вагенщайн пишеше: „Разбира се, в епохата на пълното тържество на маркс-ленинизма над здравия разум може да се даде и материалистическо обяснение на това явление.“Той подозираше, че касиерът се е обаждал у дома му по телефона в негово отсъствие и съобщавал, че има да получава хонорар.

„Бих ти разказал малко за трагедията с „ислямизираните българи“ - до днешна дата около 220 хиляди напуснаха България - и са, както още продължават да пишат някои идиоти у нас, „на екскурзия „в съседна Турция, но случаят е сърцераздирателен, загубвам всяко чувство за хумор и - което не се е случвало често с мен - се разплаквам само при мисълта за тези нещастници, пък и за това, което ги чака в оная ( следваха епитети, които биха могли да се отразят на международните ни отношения) държава. Ужасно! Ужасно! Ужасно! Пусти, напълно пусти села, подивели кучета, мъртви неполети бахчи, необрани ниви, затихнали рудници...

Кой ги прокуди - това днес ми обясни поредният кретен по радио „Хоризонт“ - прокудило ги това, че не били „очевидно“ добри българи.

Разбира се, че не са добри българи, те са турци, но са били добри български граждани, трудолюбиви и почтени...

Питаш как се развиват нещата в България. Ако получиш това писмо, значи нещата вървят на добре. Ако не го получиш, няма дори да узнаеш, че е трябвало нещо да получиш... и ще си помислиш пак, че нещата вървят на добре.“

И наистина в Чикаго, край езерото Мичиган, животът си течеше бързоструйно, но от България не достигаха почти никакви вести.

Нямах достатъчно сведения за събитията у нас. Беше съобщено, че Тодор Живков отворил границата с Турция, нещо подобно, но това не развълнува особено американците. Те се занимаваха с абортите - за или против, терзаеха се от въпроса могат ли лесбийки да служат в армията. Притежавали това право, стига да не декларират тази си наклонност (да речем на вечерна проверка б.м.). Занимаваха се с това, кой от съпрузите следва да наследи при развод замразени ембриони. Дали в знак на протест може да се изгори американското знаме? Защитници на правата на животните нападаха биологични лаборатории и освобождаваха плъховете, които впоследствие поголовно измираха, защото бяха отрасли в изкуствена среда. Заливаха със сярна киселина луксозните дамски кожени палта, вълнуваха се от поредния „гейт“, гледаха по няколко часа на ден телевизия, бейзбол, американски футбол, баскетбол и с това се изчерпваха гражданските им вълнения.

Не знаех за освирепелите националистически тълпи по улиците на София, за „предателите интелектуалци“... не знаех за огромните опашки пред Спестовните каси, на които подгонените турци чакали, за да си изтеглят влоговете. Не знаех за онзи милиционер, който въдворявал ред пред подобно учреждение и при едно сблъскване фуражката му паднала на земята, а от нея се разсипали стотици банкноти, бакшиши. Не знаех, че алчни хора купували турските имоти на безценица. Не бях видял телевизионните коментари на Иван Гарелов и Маргарита Михнева... Не знаех как, откъде избликна този национализъм. Едно разумно обяснение ми се струваше, че дълго стаяваната агресия, натрупвана през десетилетия потисничество, е намерила пукнатина, излаз и съзнателно е била пренасочена към невинните, към ония, за които имало официално разрешение да бъдат мразени. Тази пукнатина е била нарочно използвана от една власт, която предусеща края си и се стреми да се задържи начело на българите. Тя ги подбужда към омраза и се старае да ги обедини чрез омраза.

Долно беше всичко това. И в природата, и в човека насилието се насочва винаги към по-беззащитните, освен при големите революции, когато то се насочва срещу всичко. Слава богу, че ненавистта не облада по-голямата част от българите, че нямаше един истински фюрер, който да обае това, което наричаме народ. Нашите националисти бяха карикатурни, но не достатъчно карикатурни, за да поведат хората след себе си.

Приятелят ми Иван Стоянович ми изпрати дълго писмо, явно пуснато в чужбина, в което жлъчно-веселият Иван казваше:

„Не знам дали ти прави впечатление, че употребявам турцизми. Не е случайно... Турците си отиват. Та сега постепенно отново въвеждаме шестдневна работна седмица - доброволно, отделни бригади доброволно, излезе и Закон за гражданска мобилизация, ако някой случайно не отиде доброволно.

Манифестирахме с патриотични лозунги срещу османлиите в духа на опълченския повик: „живи ни клахте, мъртви ни ебахте!“. Но главно се насочихме срещу интелигенцията, която е истинският паразитен източник на всички клубни и прочее колебания. Сега вече всеки неосъзнат, тоест несъгласен интелигент е изменник, предател и родоотстъпник... “

За сведение старият Иван Стоянович, дядото на нашия Иван, е бил между организаторите и челните поборници за Съединението на България.

По-нататък следваха размисли за Московския кинофестивал:

„В Москва цари голяма политическа гръмогласност, участниците във фестивала имаха срещи, дискусии, конференции с най-видни обществени личности. Митинги под най-различен предлог се редуват в Лужники. Йосиф Висарионович и Леонид Илич са изкормят докрай. Остри нападки валят вече срещу задържащата сила на Михаил Сергеевич; стачки, боища между малцинствата и прочие. Междувременно сапун и клозетна хартия няма, автобусите тръгват все така неточно, пратките се губят, деловите срещи се провалят, магазините са полупразни. Но е по-демократично. В бара на фестивала настана бой между американски арменци и грузинци, а две девойки от най-стария женски занаят се сбиха яко за чуждестранен кавалер. В хода на боя едната девойка удари другата с бутилка по главата и я утрепа на място. Милицията затвори бара.

В Професионалния клуб на кинематографистите влязоха въоръжени рекетьори, разгневени, че са ги уловили да подправят билети и пропуски, и разстреляха киноекрана - надупчиха го, разрушиха киномашините в кабината и си отидоха. Милицията затвори Професионалния клуб.

Затова пък като се прибрах у дома всичко беше спокойно, въпреки че хората се запасяват... “

И накрая Иван завършваше с думите:

„Стеснявам се да ти пиша колко ми липсваш, защото ще вземеш да се върнеш, за да ме успокояваш! Наесен ще ти пиша пак!“

Георги Дюлгеров пък започваше писмото си на арабски, някой негов студент предполагам го беше изписал, след това писмото му трябваше да се чете от ляво на дясно и най-сетне продължаваше нормално. Питаше ме неговият автор дали съм съгласен да променим, всъщност да махнем, една част от филма „Лагерът“:

„Пиши ми, дали такова решение не предизвиква авторското ти негодувание. Отговори по съвест, но гледай: отговорът ти да биде „да“!“

Тези два реда бяха цялата същност на Дюлгеровия характер, добре че останалото бе талант.

После следваха американизми:

„Нашият съюз не го fuck-ат за нищо. Ние се напъваме да си дадем мозъците, но точно от тях никой няма нужда!“

„Ако трябва да избера най-приятната лична вест, то тя е, че си купих нов велосипед. Планински катерач - „maunt-bick“ - лази до киноцентъра сам.“

Милият Георги, той и до днес се движи с велосипед maunt-bick из улиците на София, само че все по-рядко отива до Киноцентъра. От задушница на задушница.

Имаше и Post Scriptum:

„В едно поне съм по-добре от теб - чета свежа съветска преса!“ Думата „свежа“ бе подчертана! Клетият Георги!

Да, свежа съветска преса се търсеше в България - „Литературная газета“, „Комсомольская правда“, „Известия“ изчезваха мигом от вестникопродавниците. Хората четяха остри, разобличаващи строя статии. Кой ги пишеше? Може би дядо Иван! И пак се обаждаше някакво генетично умиление към Русия, която сега пък ще ни освободи от социализма и ще ни поведе за ръчица към демокрацията.

Пристигнах в България в началото на октомври. Летище София било в ремонт. Кацнахме в Пловдив, беше нощ! Оттука щели да ни превозват с автобуси. Знаех от опит какво значи това. Нарамих куфари и чанти и хукнах. Някъде в мрака се мержелееше автобус „Чавдар“, мръсен... мижаво осветен, двигателят му работеше и наоколо вонеше на дим от изгоряла нафта. Валеше.

- По-бързо, по-бързо - настояваше шофьорът. - Няма да чакам цяла нощ!

Докато се наместя, той рязко потегли и аз се стоварих на седалката. Автобусът беше полупразен. Шофьорът загаси осветлението...

Седях и гледах от прозореца в нощта, край нас се редяха някакви ровове, сипеи пръст, сетне планини от празни и изпочупени щайги, завихме по пловдивското околовръстно шосе и се затресохме по него, автобусът дрънчеше и скърцаше жалостиво. Не се виждаше светлинка. И чувството, че страната ни е претърпяла страшно природно бедствие, ме обзе и не ме напускаше...

Отключих вратата на апартамента, запалих лампата в коридора и от устата ми се изтръгна вик на трагична изненада. Целият таван беше подгизнал и от него си валеше дъжд, тапетите в двете ни стаи бяха се подкожушили и смили. Така е, който живее на последния, четиринайстия етаж, в блок, построен по времето на развития социализъм от виетнамски труженици! Обзе ме гневно отчаяние. Мама му!... Мама му!- и още веднъж- Мама му! Как преспах, аз си знам. Разбуждах се от някаква тревога - пукнатините и процеждащите се капки. Бях подложил навсякъде легени, коритца, кофи, капките падаха в тях и отмерваха музиката на безнадеждността. Както във филм на Тарковски.

На сутринта се юрнах към театъра. Разчитах на сценичните работници, те ми бяха приятели и винаги са ми помагали в трудни часове. Но сега работата беше по-тънка. Трябваше да се залива покрива с асфалт, да се лепят листове воалит... Моят пръв помощник Георги, човек оптимист, каза:

- Шеф, не се безпокой! Аз не съм правил покриви, но бай Васо май знае. Ще се оправим!

Опитът ми да помоля и другите живущи във входа да се включат в ремонта бе безрасъден. Те ме изгледаха смаяно и поклатиха глава, а един от тях каза съчувствено:

- Тъжна работа, другарю Данаилов, да имаш апартамент на последния етаж.

Както и да е, на другия ден театралната бригада се появи в бойна готовност, тичаха по етажите, мъкнеха кофи с асфалт, който загряваха на накладено огънче с трески и парчета от щайги.

- Ето от тука тече! - казваше въодушевено Гошо.

- Не е от тука - казваше бай Васо.

Иначе момчетата много се стараха. Но течът не спря, тази дума и преди съм я мразил, но сега ми идеше да я пребия. Бай Васо се отчая, махна с ръка. И повече не се появи, простудил се на моя покрив и излязъл в отпуска по болест. Аз им бях дал пари предварително.

Тогава успях да намеря бригада истински специалисти, те огледаха покрива, казаха колко ще ми струва, аз обезсилен се съгласих. Хората майсторски, естетично замазаха цялата площ. И си отидоха. Течът не спря. Тогава вбесен и решен на всичко, аз, без да си сменям панталоните, се качих на покрива, отворих един голям железен капак, през който се озоваваш в пространството между покривната повърхност и бетонната плоча на нашия етаж. Височината му не е повече от метър и за да се придвижваш, трябва да лазиш. Лазих. И светех с едно фенерче, което отвреме навреме гаснеше. Исках да долазя до местата, от които явно течеше в апартамента. В това пространство си живееха гълъби, стотици гълъби, които нямаха тоалетна. Но, българският крак назад не знае и аз започнах да се промушвам между дебели тръби за отоплението и топлата вода, по-тънки тръби, още тръби, които не отгатвах за какво са, и така пълзейки, забелязах едно пластмасово коляно на дебела водоотводна тръба. Тя имаше предназначение да отвежда събралата се по покрива вода от дъждовете. Видях, че под това коляно се е образувал мъничък вир, изплюх няколко перушинки и осветих с фенерчето подлата пукнатина на коляното. Всичко бе безпощадно ясно.

Съобщих на майсторите за пукнатината. Те веднага отвърнаха, ще сменим коляното. Смениха го. Течът спря. Коляното струваше стотинки, а аз дадох няколко мои заплати на бригадата. После в продължение на две години отказвах да плащам такса за ток по стълбището и асансьора. Съжителите проявиха разбиране. Боядисването и тапетите не им ги включих в сметката. Трябваше да предприема всичко, защото наближаваше Йони да си дойде и ако тя беше видяла дома ни в такъв вид, щеше да й притъмнее пред очите, да седне на един стол и горко да заплаче, че е оставила една спретната, хубава къщица в Чикаго и се е завърнала в тази скапана държава при смахнатия си мъж.

Все пак срещу недружелюбното посрещане в отечеството имах и мъничко утешение - двата ръкописа, които носех от Америка. Пътеписът и пиесата. На бърза ръка свикахме актьорите и художествения съвет на „Сълза и смях“ и аз прочетох новото си съчинение. Хората се смяха, където трябваше, замисляха се, всъщност пиесата бе трагикомедия или комична трагедия. Образите бяха обобщени, темата вечна, но за мое неприятно усещане аналогиите, асоциациите с днешния ден, с днешните управници не можеха да се избегнат. И така Актьора, Управника и Лекаря.

Актьора /към управника/ - Когато аз подражавам Юлий Цезар, хората ми вярват и не го разграничават от мене. А когато ти подражаваш Цезар - никой не ти вярва. Ти си жалкия имитатор... Ти ли имаш собствен живот, дето не можеш да произнесеш едно изречение, без предварително да ти го напишат. Дето не смееш да откъснеш едно цвете, без да го проверят дали не е посипано с отрова...

Влиза Лекаря.

Лекаря - Съвършено правилно. И няма да издам лекарска тайна, ако ви съобщя, че той имаше проблем със сексуалните си общувания.

Управника - Професоре, не ти прилича на побелелите коси.

Лекаря - Казвам самата истина и я съобщавам съчувствено. Проблемът не се състоеше в неговата потентност, а в грижите на разузнаването и охраната. Представете си, умолявам ви, ето това величие, нали така, което сега е облечено в анцуг, защото вярва, че ще живее вечно... Всички вярват, че ще живеят вечно, най-вече тия в анцузите... Всички сутришни гимнастици, диетици, въздържатели, всички, дето дишат през носа си... Какво исках да кажа?

Управника - Нищо! Нищо не искаше да кажеш.

Актьорът (сочи управника) - Споменахте за сексуалните му възможности.

Лекаря - А, да... Аз лично не съм ги проверявал, защото по природа съм хетеросексуален... Искам да кажа, бях някога... Но винаги искрено съм съчувствал на този нещастник. Представяте ли си мъж, на когото под най-строг контрол му измерват кръвното налягане, пулса, правят му кардиогарама, енцефалограма и чак тогава го пускат при дезинфекцираната и щателно проверена партньорка...

Управника - Престани!

Лекаря - Момент... Ами те и по време на копулацията, разбирате за какво става дума, нали така, дистанционно го управляват...

Управника - Говориш дивотии.

Лекаря - Моля, моля! Отдавна са известни уреди за дистанционно измерване на пулса, температурата и кръвното налягане, дори на тия, дето летят в космоса. И щом някои от показателите надхвърли определените граници: „достатъчно Ваше Величество !„

И един многозначителен монолог на Управника:

- Защо, гражданино съдия (Актьора играе ролята на съдия, а Управника на подсъдим), народите винаги си представят, че ние се търкаляме пияни по килимите, че повръщаме чер хайвер, че ръцете ни са непрекъснато под полите на жените, че от устата ни текат лиги...

Актьора - Защото народното въображение е все пак скромно...

Управника - Съдът знае, че аз не си позволявах нито разврат, нито оргии...

Актьора - Ама си го искал.

Управника - Гражданино съдия, предлагали са ми много повече разврат, отколкото бих могъл да поема, канили са ме на много повече трапези, отколкото можех да издържа. Хора далече по-достойни от мен са ми се кланяли доземи. Разберете, диктаторите не се раждат, диктаторите ги правят такива като вас, такива, като хората в тази зала... Това е истината, господин съдия. Научих я още през първия ден на моето управление. Аз бях същият човек, а всички наоколо ми мигом се промениха. Дори най-близките ми... Изведнъж хората отстъпиха крачка назад и започнаха да разговарят от разстояние. Аз ли бях виновен заради това? Не, постепенно проумях, че това преклонение е вродено у човека, то е наследствено заболяване на гръбнака. Питам, аз ли съм виновен за човешката природа.

Актьора - Кого питаш?

Управника - Просто така питам.

Актьора - Нямаш право да задаваш въпроси на съда. Ако си бил толкова проницателен, защо не си се отказал от властта.

Управника - Опитвах, но то е като цигарите. Сутрин ги отказваш, на обед ги пропушваш. Повярвай ми, у всеки човек има някакви хормони, някакви властостерони, докато нямаш власт, се спотайват, но получиш ли я, започват да работят и да се натрупват и се получават незнам какви там субстанции, които замайват мозъка... И изведнъж вече не си същия човек, станал си заклет наркоман, но никой не смее да те лекува... Аз ли съм виновен, че природата е създала човека властолюбив... Ти изпитвал ли си какво велико чувство те обзема, когато се изправиш пред тълпата и усетиш, че тя се вцепенява, само щом те зърне. Сякаш си стиснал всички за гърлото... Вие, господа, да не мислите, че не знам какво си мечтаете вечер, под завивките. Всеки от вас хиляди пъти ме е застрелвал, забивал нож в гърдите ми, взривявал тази зала. Ама ето ви, жалки, притихнали, гласовете ви заседнали в пресъхналото гърло, и аз пак съм недосегаем. Аз ли съм виновен, дето сте толкова безпомощни? Моята власт зависи единствено от вашата склонност да се подчинявате... Когато вие ме поведохте към престола, мене, боязливия, неопитния, аз не подозирах, че целият свят, цялата история са подготвяли този миг и че не ми остава нищо друго, освен непоклатимо да седна на задника си.

Актьора - Твоят съюзник винаги е бил страхът.

Управникът - Разбира се, трябва да снабдиш хората с няколко дози страх, след това те сами започват да се презапасяват. И са натрупали толкова много опасения, предпазливост, боязън, че ще им стигнат за трима като мене.

Актьорът - Твоите съучастници бяха доносниците и ласкателите.

Управника - Да. Мога ли да направя едно изявление: Блюдолизци от цял свят, спете спокойно, вашите качества са благословени от еволюцията.

Актьорът - Не правете театър!

Управника - Всичко в моя живот беше театър,човече! Когато ходех за риба, ходех на театър, защото моите приближени закачаха предварително уловени шарани на господарската ми въдица... Леководолази нещастни. Стражите ми гледаха винаги навъсено и зорко, и за да оправдаят заплатата си, сами устройваха нападения, които героично отбиваха пред смаяния ми взор... Ти играеше театър миличък и народът те гледаше, а около мене всички играят театър и аз съм принуден да бъда единственият зрител.

Актьора - Но ти си играеше със съдбата на народа, а хората искат да бъдат свободни.

Управника - Не им вярвай, хората искат да бъдат без-грижни. Дай им свобода, и те тоз час ще започнат да се оплакват, че не знаят какво да правят с нея. Дай им свобода, и още на другия ден те ще дойдат да ти искат пари!... Водете ме на гилотината!

Прочитът завърши, чуха се одобрителни възгласи, последваха малко боязливи похвали, а Славчо Карабойков съвсем откровено каза:

- Жоро, харесвам пиесата, но няма да я бъде... Поне засега.

Останалите замълчаха. Това се случи в средата на месец октомври, може би двадесет дни преди Тодор Живков да бъде свален. И ако нещо ме разочарова силно, това бе впечатлението, че моят Управник и Тодор Живков са едно и също лице. Обидно! Надявах се, че героят от пиесата е значително по-обобщен образ и несравнимо по-интелигентен от прототипа. Но и аз съм си виновен, защото на места наистина се бях изкушил и допуснал намеци, които можеха да се тълкуват еднозначно. Когато след няколко месеца пиесата бе поставена на сцена, един мой колега драматург ми изпрати писмо:“Защо лъжеш, че си написал тази пиеса преди Десети ноември?“

А през тези дни в Източна Германия недоволството на дисциплинираните немци намираше своя граждански израз, демонстрации, митинги... Горбачов пристига в Източен Берлин. Навред той е посрещан възторжено, ехтят възгласи „Горби! Горби!“ на галено и това дразни стария, болнав и честолюбив Ерих Хонекер. Горби настоява за бързи и решителни промени. Хонекер се цупи и дори не го изпраща на летището. Появява се нова фигура Егон Кренц! Съмнителна, но ослушваща се. Горбачов решава, че това трябва да бъде личността, която руснаците ще подкрепят.

На 16 октомври в Лайпциг сто и двадесет хиляди души манифестират и искат свобода и демокрация. Хонекер не издържа, по своя воля или по внушение свише два дни по-късно той си подава оставката от всички длъжности, които е благоволявал да заема. Не вярвам да е отстъпил драговолно постовете си, казват, че дори се е опитвал да се свърже с руските генерали в ГДР, които били настроени против Горбачов, но явно тяхната дума през тези дни не се чувала в Кремъл, а на самостоятелни действия те не се решавали. По време на Лайпцигските демонстрации Хонекер просто не знаел къде да се дене и какво да стори, а Кренц не искал нищо да стори. Гледали множеството по телевизията, цъкали и се чудели как може такова нещо.

А то можело! Можело в ГДР, защо да не може и у нас. И тук би било полезно малко да поразсъждаваме. Изпатили сме си повече и за това си мълчим повече. Добре. Трудно се убеждаваме в каквото и да било, освен в суеверия. Добре. Чували ли сте израза: „Мани, мани, не е за говорене!“. Толкова е лошо положението, че по-добре за него да не споменаваме. С други думи, злото трябва да се приспива, да си спи под камък, а не да се ръчка. В българските народни умотворения могат да се намерят стотици мъдрости за съхранението. Добре. Но все пак има някакъв праг на търпимост. И ние го измислихме по български, не се разбунтувахме заради отнетата ни свобода, заради десетилетията потисничество и гнет, не го направихме дори в името на демокрацията, а на екологията. Благородна, трудно оспорима тема, чистотата на околната среда. И освен това почти невинна, политическият отенък е едва забележим. Екологията, това беше черешовото топче на нашето недоволство. Гръмнахме с него, въпреки че хората, които застанаха начело на протеста - и Петър Слабаков, и Стефан Гайтанджиев, и малкият Каракачанов, и още други видни личности, нямаха никаква научна подготовка. Единствен Петър Берон беше известен учен, само че в областта на етмологията, която няма много общо с науката за околната среда. Така че аргументацията на протеста сигурно търпеше критика и може би заради това, когато единадесет години по-късно аз заразпитвах близки и познати, причастни към събитията от онова време, почти никой не си спомняше против какво точно се протестираше. На прицел бе попаднал проектът за използване водите на река Места. Според него те трябваше да бъдат пренасочвани, използвани за язовири, помпено-акумулаторни електрически централи и една част от тях прехвърлени в тракийското поле. Това щяло да нанесе непоправими щети на природата ни, да обрече на погибел долината на Места и така нататък. Знам, че въпреки решението на Великото народно събрание и до ден-днешен идеята за оползотворяването водите на Места има сериозни защитници, тя се доразвива, търпи изменения, и кой знае дали някой неин вариант един ден няма да се окаже рационален. Но тогава важното бе да се заставят Партията и Правителството да се вслушат в гласа на обикновените граждани. Журналистът Димитър Езекиев беше съзрял екологичната заплаха, а писателят Димитър Коруджиев реши да се използва тя за масов протест. Започна събиране на подписи. Пишеха се лозунги, окачваха се плакати, подписките се предлагаха на определени, ненатрапващи се места из столицата в Южния парк, в градинката пред Военния клуб и тогавашния кафе-ресторант „Кристал“. Всичко бе съобразено и с обстоятелството, че точно по това време в София заседаваше Световен екологичен форум и това събитие окуражаваше хората. Няма да посмеят да ни направят нещо, поне докато трае форумът...

Посмяха. И тук истината е забулена в мъглица.

На 26 октомври по улица „Раковски“ се отправя група хора, група природозащитници. Очакват ги обаче явни и тайни стражи на обществения ред и се опитват да ги спрат при площад „Славейков“. Там става първият сблъсък, арестуват Каракачанов и заедно с още няколко души го натикват в микробус, който отпрашил към Южния парк. Останалите обаче се добрали до градинката пред „Кристал“, там ги чакали Петър Берон, Едвин Сугарев и Димитрина Петрова - тези имена просто знам, да ме извинят неспоменатите... множат се любопитните, пристигат и еколози-съгледвачи. Струпват се достатъчно граждани. Тогава милицията представя писмена забрана от кмета на София за провеждане на подобно сборище. Хората отказват да се подчинят и влизат в действие изпитани средства. Не съм бил, не съм видял, но със сигурност започва бой, както се изрази един мой приятел, не голям бой, но бой.

Хващат Слабаков, който драматично протестира, и го натикват в кола, влачат други хора от Екогласност, и не щеш ли... край бойното поле се появява артистът Юри Яковлев, който излизал току-що от театър „Сълза и смях“. Той, разбира се, нямаше особени интереси към екологията и водите на Места, но беше свикнал да играе героични роли, и като видял, че се нанася побой над познати и дори колеги, сърцето му трепнало и той се опитал да се намеси с реплики, призоваващи уважение към човека. Грабнали и него и го повлекли към някакъв автобус. Последните думи на Юри били:

- Моля ви се, моля ви се, имайте предвид, че съм шейсетгодишен човек.

После автобусът отпътувал. Настъпило мрачно мълчание, никой не знаел къде ги водят. И ето че вече били извън София, и ето че автобусът спира, последвала заповед: „Слизай!“ „Ех, казал си Юри, настъпи краят на земните ми дни!“

Слезли от колата и докато се свивали в очакване, шофьорът на автобуса дал газ, потеглил заедно с милиционерите и се отдалечил в неизвестна посока.

Подобна съдба сполетяла и останалите арестувани.

Какво беше всичко това? Умерено насилие! Заплаха? Театър? Показ? Не мога да дам еднозначен отговор. Все пак две години по-късно полковникът, който командваше акцията, се самоуби. Трудно човек може да приеме, че насилието пред „Кристал“ е било основен мотив за самоубийство на един полковник от МВР. Вероятно той е разбрал, че са го изиграли, че подло са го употребили. Трудно ми е да приема и че хитрият Тодор Живков ще се реши на назидателна, насилническа мярка пред очите на множество чужди министри, учени и общественици. Заедно с това няма как Държавна сигурност да не е знаела кои са подбудителите и организаторите на протестната акция.

Тогава защо не ги е изловила своевременно? Защо е трябвало демонстративно да се намесва милицията.

Възможен отговор: Защото не са желали да предотвратят събитието, защото някой ги е убедил, че то е полезно за бъдещото развитие на политическата обстановка в България. Кой някой?

Вероятно тези, които са се готвели да искат оставката на Тодор Живков, комунистите Младенов, Джуров, Станишев, Начо Папазов, Луканов... в тяхна услуга се е поставил и вътрешният министър Георги Танев. Целта навярно е била да се злепостави докрай Тодора пред онези хора от Политбюро и Централния комитет, които все още го поддържали.

Не мога да премълча, че цялата кристална история е окаяно жалка. През тези дни вече, по настояване на Михаил Сергеевич, който наскоро бе заявил „Историята наказва този, който закъснява!“, в София съвсем явно се е запретнал за работа Виктор Шарапов, посланикът на Съветския съюз, стар служител на КГБ. На него му е додеяло да се осланя на нашите колебаещи се и боязливи революционери на преустройството и започва сам да се разпорежда със стария човек, наречен Тодор Живков.

И днес остава само един неразрешен въпрос. Всред тези, които организираха подписката и ядоха бой в градинката, имаше ли посветени в мистерията, имаше ли подставени лица? Съществуват съмнения, но те се тълкуват винаги в полза на обвиняемите... Ще мине време и много от героите ще се превъплътят в други роли. Тогава всеки е свободен да си прави заключенията.

Любителските екологични протести, подписките, 26 октомври обаче подготвиха 3 ноември 1989 година и този ден, преживяването му, сбъдването му ми донесе най-дълбокото вълнение, най-чистата радост през последните години. Беше разгласено шествие на Екогласност, което трябваше да връчи в Народното събрание подписката против проекта за река Места. Мирно шествие, както ни уверяваше един боязлив плакат. Проявата бе разрешена официално. Сборният пункт бе при паметната плоча на Св. Климент Охридски, пред сградата на Светия Синод. Денят бе тих, кротък, есенен. Тръгнах към мястото със свито сърце. Ще дойдат ли достатъчно хора? Ще преодолеят ли отлежалия половин век страх. Страхувам ли се аз самият? Страхувах се, не треперех, но се страхувах. Ето там милиционери. Еми, как да няма милиционери... Не бяха дошли много хора, погледнах часовника си, рано беше... Този какво ме гледа? Аз съм, това е положението, аз съм тук... Слава богу, ето едно познато лице, ето колеги от киното, усмихваме се един на друг и това взаимно ни успокоява. Ето го Петър Берон - наперен левент... Ето го битият Слабаков... Ето ги всички редактори от „Филмови новини“, ето приятели, да им се ненадяваш, хората идваха и прииждаха, и вече бяхме хиляда, не, две хиляди, не, три хиляди... “ Били са повече от четири хиляди!“ - казал намръщено Тодор Живков.

Има господ! Има господ! Широката улица се изпълни. От околните сгради, от прозорците започнаха да надничат любопитни. Какво става тука бе? Какво става? Ами гледайте и ще видите!

И бавно и полека тръгнахме, и се докосвахме леко, рамо в рамо, минахме петдесетина метра и тогава някой запя „Хубава си моя горо!“, и песента бе подета от множеството, понесе се над площада и за всеобща изненада пееше се вярно. Изведнъж изтръпнахме, камбаните на „Свети Александър Невски“ забиха. Това беше обикновено съвпадение, нали, но точно това съвпадение бе велико чудо. Кой би посмял инак да удари камбаната, кой от храма Господен би се престрашил да огласи нашето шествие, ако не беше канонът, който повеляваше точно в пет да зазвънят гръмкомедните камбани. И тогава усетих, че се задушавам и че сълзите ми напират да избликнат от очите ми... но ги възпирах, колкото можех.

Придвижихме се до самото Народно събрание и отначало плахо, почти мълвешком, и постепенно все по-ясно и все по-звучно и все по-силно проехтя думата: „Демокрация, де-мо-крация, демокрация... “ Аха! Разбрахте ли? Разбрахте ли, най-сетне, че не става дума нито за Черна, нито за Бяла Места, а за ДЕ-МО-КРА-ЦИЯ!

И ето че прозорците на Народното събрание се отвориха и надникнаха учудени чиновнически лица, мигом след това пак се затвориха, защото това бе непредпазливост от тяхна страна, но после любопитството надделя и пак се отвориха, и крилете им проблясваха, сякаш ни махат за поздрав.

И сега, като си спомня този ден, той буди у мен и радост, и горест. Защото всички, всички, сред нас имаше и достатъчно много членове на партията, не говоря за провокаторите, всички заедно като че ли усетихме полъха на свободата, тя сякаш се яви, докосна сърцата ни, заплени ги, и отлетя. Къде, Господ знае, но ние бяхме повярвали, че все някога, ще я намерим пак. Тръгнахме си, но вече не бяхме тъй самотни, тръгнахме си, а на сърцата ни бе олекнало. И като се огледахме - колко много добри хора имало около нас.

Иска ми се да се върна само няколко дни назад. В усамотената стара къща в Панчерево Коруджиев тръпнеше от събитията, слушаше Свободна Европа: Румяна Узунова, Марко Ганчев, Румен Воденичаров. Наближаваше поредното събрание в кино „Петър Берон“ и аз заварих Митко, когато пишеше едно обръщение... Прочете ми го. Беше пламенно, силно...

- Ще го подпишеш ли?

- Ще го подпиша.

- И Гошо Мишев ще го подпише.

Прочетохме го повторно. И все пак нещо недостигаше в думите, нещо на финала, нещо като последните удари на тимпаните. Трябваше да се иска оставката и на Тодор Живков, и на цялото правителство. Трябваше най-сетне да се каже каква точно е нашата воля, стига с екологичните евфемизми. Редактирахме последните редове. И добавихме: оставка и на вожда, и на велможите!

- Ще го подпишеш ли? - отново попита той.

- Ще го подпиша, дяволите да го вземат!

И Митко се зае да преписва окончателния текст.

Същият следобед аз бях решил да се насладим с приятели на новата ми придобивка, която бях донесъл от Щатите - ето на, мъча се да намеря български думи, но нищо не излиза: компакт диск плеър. Рядкост по онова време у нас. Даже митничарите не бяха наясно какво представлява, та един познат им бе обяснил, че това е грамофон за малки плочи и дори им показал дискове. Те му отвърнали: - Минавай!

Пренесох плеъра у композитора Георги Генков, той имаше иначе отлична възпроизвеждаща уредба. Бяха дошли още Светла Иванова, музикалната критичка Юлияна Алексиева, там беше и Марчето Медникарова. Омотахме се в кабели и щепсели, но включихме всичко, както трябва. Първият диск беше със сонати от Моцарт в изпълнение на един чернокож пианист. Всички, естествено, се очароваха от звучността. Но аз носех още нещо, носех първата симфония на Брамс с берлинската филхармония, под диригентството на Вилхелм Фуртвенглер. Това беше моята изненада, записът бе архивен, но много качествен и се усещаше, че на пулта стои гений... И ето че дойде финалът на четвъртата част. Невъобразима динамика, дяволско темпо, някаква могъща всезавладяваща мъжественост в кулминациите и сега, като пиша тези редове, ми иде да стана на крака и да вдигна ръце в юмруци, и да ги размахам към цялата вселена. А тогава се чух да казвам:

- Няма да подпиша ли? Няма да подпиша ли...

Светла Иванова се засмя, защото само тя знаеше за какво става дума.

Срещнахме се с Коруджиев пред кино „Петър Берон“ в определения час. Отправихме се към страничния вход. Той беше дал обръщението си да го прочетат останалите и който желае, да го подпише. Чакахме нетърпеливо.

По едно време към нас се приближи Йордан Василев и приглушено каза, че още не му е дошло времето да се иска оставката на Живков и правителството. Така били решили. Че така били решили наистина, години по-късно потвърди и Михаил Неделчев. Брамсовата симфония изскърца и прекъсна някъде преди тимпаните на финала. Още не му било дошло времето.

„Мило мое момче, знаеш колко те обичам, знаеш колко те мисля... Искам да ти кажа едно нещо - рано е! Рано е! „

Тъй в отговор на мое разпалено писмо ми писа не друг, а харамията, героят от войните Христо Оббов.

Такава беше истината. Благоразумие. Нещата се нареждаха от само себе си, отгоре, с една дума - от Москва. Една прокламация, един подпис, не можеше да промени нищо, не можеше да прибави нищо. Нищо, освен капчица достойнство върху челата ни.

Десетина дни по-късно диктаторът щеше да се сгромоляса. Но за нас- храбрите - беше още рано!

Помня, че след събранието няколко души отидохме в дома на Светла Иванова. Беше Стефан Продев, беше Петко Симеонов, може би за пръв го виждах отблизо, стаята се изпълни с хора, някои бяха насядали по земята. Тогава аз прочетох обръщението ни. Не мога да преценя дали предизвика някаква по-особена реакция. Вече бяхме свикнали с подобни слова и призиви. По едно време заговори Стефан. Всички го гледахме, ако не с обожание, то с респект. И неочаквано той промени темата и започна да настоява, че най-големият замърсител на атмосферата в света са Съединените щати. Това не можеше да се оспорва, това беше така, най-могъщата индустрия в света замърсява най-силно планетата, но защо Продев реши да ни занимава с полюцията във въздуха на Америка и не искаше да говори за отровената душа на България, това доста ме озадачи. Той ръководеше и самото събрание в „Петър Берон“. Говори дълго, но явно не му се нравеше всякакъв радикализъм. Може би и за него беше още рано или усещаше,че става късно. По-скоро второто. Предусещаше, че става късно за социализма. Защото, както сам той е писал: „Какво е човекът без своята илюзия?“

На 9-ти вечерта падна берлинската стена. Според историците пробивът на тази дата станал почти случайно или поне без никаква подготовка. Ето как: Миналия ден, 8-ми, цялото Политбюро на ГЕСДП подава оставка и Централният комитет избира ново политбюро, а за министър-председател е предложен някой си Ханс Модро. На 9-ти ноември се дава пресконференция за настаналите промени в партията и на нея е изпратен другаря Гюнтер Шабовски, който обаче не е присъствал на самото заседание и разполага само с решенията в писмен вид. По едно време се надига някакъв италиански журналист и пита какво става със свободата на пътуванията на гражданите на ГДР. Шабовски отвръща, че въпросът вече е решен, че всеки може да подаде молба и в най-кратък срок да получи разрешение.

Въпрос: - От кога това решение влиза в сила?

Шабовски разгръща документите, рови в тях, прелиства, прелиства, вдига глава и изрича:

- От днес!

Години по-късно същият този Шабовски признал, че това със срока изобщо не му било ясно, тъй като не е присъствал на заседанието, а в самите документи нямало нищо черно на бяло. В действителност решението на ЦК, както може да се предполага, се отнасяло за някакво неопределено бъдеще.

Но думите излетели. Журналистите ги грабнали и запратили към телеграфните агенции, предполагам без уговорката за разрешенията, и мигом към граничните пунктове на Стената се стича народ. Той се множел с всяка минута, пешеходци, трабанти, вартбурзи. Полицията се видяла в чудо, защото нямало никакъв Орднунг, а без Орднунг един немски полицай е нищо. Хората ставали нападателни, напирали към стената и при пропускателния пункт на Борнхолмер щрасе един капитан проявил нечувана решителност и на своя отговорност наредил изходът да се отвори. Четиридесет и пет минути преди полунощ се отварят и останалите пунктове. Народът се втурнал към Западен Берлин и от двете страни започнали да рушат самата омразна стена.

Началникът на Генералния щаб на Армията извикал:“Вас ист дас?“ и се помъчил да се свърже с министъра на вътрешните работи, с Кренц, с когото и да е от шефовете. Всички телефони не отговаряли. От другата страна на жицата нямало никой, който да посмее да вдигне слушалката. Така цяла една система, която се е крепяла върху желязна дисциплина, заповеди, строго подчинение, послушание, подслушване, за един миг се срутила.

Истината била, че и западните политици били в неведение.

По това време Кол е във Варшава. Звънят му по телефона от Бон: - „Стената падна!“

„Откъде знаете?“

Отговорът бил: „Гледам по телевизията!“

Съветският посланик в Берлин също гледа телевизията. Един от съветниците му предлага да се обадят на Егон Кренц и да му кажат какво става.

- Кренц сам може да си го види! - отвърнал посланикът.

Тогава да се съобщи на Горбачов. Да, но Горбачов не обичал лошите новини. Изобщо, когато не знаеш какво да правиш и ако никой не ти нареди нещо да направиш, най-добре е нищо да не правиш.

Така Горбачов научил вестта чак на другата сутрин и едва ли ненабил секретарката си, че не го е събудила.

А в Западен Берлин хиляди трабанти започнали да се прегръщат с фолксвагените. Всеки гражданин на ГДР, влязъл в Западен Берлин, получил по сто марки - „пари за добре дошъл“ и настанал велик щурм на магазините.

Беше около 11 часа преди обед на 10 ноември. Отивах към театъра и на улица „Раковски,“ почти до „Рачо Димчев“, видях да се задава Иван Стоянович, леко приведен и много побелял. Той се доближи и каза поверително: „Тодор Живков е свален, новият е Младенов“ - не дочака ответа ми и продължи тайнствено по пътя си.

Неведоми са пътищата на информацията в нашата държава. Хората бяха узнали това, което Пленумът на ЦК би трябвало да гласува едва следобед. Наистина Политбюро е поискало оставката на Живков предишната вечер и той се бил съгласил, но кой беше издал намеренията, не знам. Вероятно всеки един!

Вестта не предизвика изненада. Тя бе тъй очаквана, тъй предсказвана, тъй оприказвана, че нямаше как да ни стъписа.

Българското радио разпространи новината в деветнайсет часа вечерта. Аз вдигнах телефона и поръчах разговор с Щатите. Трябваше да съобщя за събитието на моите хора.

- Ние знаем, тате - беше отговорът, който дойде през езера, прерии, океани, планини.

Вечерта, да се ненадяваш, се оказахме в Дома на киното. Сетне една внушителна група се запъти към дома на Джони Пенков, инженерът, тонмайсторът, веселякът, шегобиецът, човекът, без когото трудно можеше да си представиш нашето кино. И там той изрови от магнетофонните си записи, които са цяло историческо богатство, избрани места от речи на Тодор Живков, слушахме ги, смеехме се.

Държавният глава откриваше завода за полупроводници в Ботевград, цитатът е дословен:

„Можем да кажем, че фактически заводът представлява система от лабаратории, където с много умни машини се изработват матриалите за управляващите и регулиращи средства в производството... Има един разказ на... от съветския писател хуморист Зощéнко, в което той описва какво ще представлява, разбира се в хумористичен аспект, какво ще представлява бъдещето комунистическо общество. Казва, ще стои човекът и пожелае, да кажем, да се разходи. Ще натисне копчето и ще дойде колата, ще се качи и ще се разходи. Ще пожелае да хвърчи на самолет, ще натисне копчето, ще дойде колата и така нататък... И да си представим логически, ако продължим по-нататък разказа на Зощeнко, трябва да стигнем до това положение, че ще натисне човек копчето, да кажем, пожелае ботевградска баница,например, ще натисне копчето, бързо баницата ще се разточи, ще се усуче и така нататъка, ще се наложи, ще се опече, ще дойде човекът да се нахрани с ботевградска баница...

Разбира се това е хумористичен разказ... “

Смеехме се. И аз, като Градоначалника на Гогол, ще възкликна: „На кого се смеехме, на себе си се смеехме!“ При това до късно през нощта.

На другия ден ме поканиха за едно предаване в Радио София, бяхме Марко Ганчев, Петър Берон и аз. Стана дума за преустройството в Съветския съюз, за това, че Горбачов всъщност е отпушил бутилката с духа (джина) и сега нещата вече са станали непредсказуеми.Тогава ми хрумна една шега, която не се стърпях да произнеса пред микрофона:

- Михаил Сергеевич отвори бутилката с джина, но руският народ му поиска и тоник.

И започнаха бурни дни. Толкова объркани и наситени със събития и страстти, че паметта ми отказва да ги подреди. Помня, на едно от заседанията на Управителния съвет на Съюза на българските писатели Николай Хайтов съобщи, че е образуван инициативен комитет за свикване на всенароден митинг в защита на преустройството, демокрацията, Петър Младенов и всичко останало в този дух. Той прочете имената на хората, подписали възванието. Веднага няколко души се обадиха, че и те искат да го подпишат. Но според Хайтов това не можело да стане, защото инициативният комитет вече бил образуван. За чудене си беше, че точно той се бе захванал с подобна работа. Напоследък не проявяваше обществената загриженост, с която го знаехме от миналото. Дори и спорът му с Николай Генчев за гроба на Васил Левски бе позаглъхнал... Двамата навремето непрекъснато се заяждаха, докато Николай Генчев заяви, че Николай Хайтов щял да бъде назначен за лесничей в горичката на Апостола, край Карлово. Хайтов пък обяви историята за твърде сериозно нещо, за да се повери в ръцете на историците. После всичко позатихна... И сега изведнъж... Ами... изведнъж... Тогава аз лично не знаех, че Николай Хайтов живее в една и съща къща с Андрей Луканов, че у дома му се е провела среща, на която са присъствали самият Желю Желев, Петър Берон и вездесъщият Анжел, и на нея са взели решение за митинг в подкрепа на Петър Младенов.

Интермецо: Понякога на заседанията на Управителния съвет идваше и самата Елисавета Багряна по неясни за мен подбуди. Великата поетеса бе на деветдесет и пет години и беше съпровождана от някаква кротка и покорна жена. Багряна мълчеше през всичкото време на нашите кавги и спорове, и мълчанието и бе царствено. Наруши го само веднъж. Чух я, като се обърна към придружителката си и попита:

- Аз със шапка ли съм?

От десетки години София не бе виждала такъв спонтанен митинг. 18 ноември 1989 година. Вълнения, възторзи, народ. Развети байраци! Весели лозунги! Народ дори по дървесата. Едва ли някога на този площад се е събирало толкова разнородно множество. Всички искаха промяна, свобода, демокрация, но всеки един разбираше тези неща по свой начин. Това се усещаше и от ораторите. Пламенни речи. Повици. Петър Берон се провиква, че комунизмът е колос на глинени крака, остаряло като метафора, но стъписващо едни и въодушевяващо други. И ето, спомням си, на трибуната се появи Анжел. Беше облечен в шлифер, пристегнат с колан, и изглеждаше много бунтовно. Разбира се, той подкрепяше Младенов, но понеже само това му се видя скучно, се провикна: „Внимавайте, млади хора, да не ви излъжат, тъй както излъгаха нас през петдесет и шеста година!“

Кой да излъже младите хора? Младенов? Беше възможно, но едва ли Анжел искаше да каже точно това.

Стоях в навалицата, надигах се на пръсти и слушах. Георги Мишев поздрави множеството с думите: „Здравейте, граждани!“ и то радостно откликна. По едно време се изтъпанчи на трибуната Петър Гогов, служител в киното, рязък, с дрезгав глас, превъзбуден и заяви нещо за кожите по стените - беше остро, граматически неясно и не се разбра в края на краищата чии кожи има предвид ораторът. Народът не се въодушеви.

Въодушеви го бай Дамян, прочутият строител, популярен с откровените си критични изказвания. За него Христо Ковачев бе направил хубав документален филм, а Кеворк Кеворкян го канеше във „Всяка неделя“. Та този бай Дамян високо се закани на ония в Народното събрание да си опичат акъла, защото ако нямат такова намерение, „сега ще доведа моите хора и ще ги пометем!“

На трибуната застана и Румен Воденичаров, по това време защитник на правата на малцинствата, и призова за въз-връщане на имената на турците. Освиркаха го. Това никак не ми хареса. То означаваше, че на митинга има хора, които не са се отървали от войнствения си национализъм и как възнамеряваха да го съчетават занапред с демокрацията, не ми беше ясно. Но какво толкова се чудя, като впоследствие и Румен Воденичаров започна да изповядва нещо като национал-комунизъм.

И все пак събитието беше знаменито. То не бе така чисто, както шествието на трети ноември, но затова пък бе многолюдно. А в многолюдието винаги има разноречие.

Днес не мога точно да преценя защо постепенно се от-дръпнах от партийно-политическата дейност, която вихрено завладя душите на мнозина приятели и познати. Хората се юрнаха да създават партии, още не бяха се нарадвали на свободата, още не бяха я почувствали дори, нея още я нямаше, а те започнаха да я делят, да я пригаждат към себе си, към въжделенията си и намеренията си. Може би съм се водил от интуицията си и сигурно съм си припомнял думите на дядо ми: „Гледайте си науката, господин Стефанов, не се занимавайте с политика, казвам ви го, защото съм препатил.“ И колкото повече минава времето, толкова повече се убеждавам, че това настървено партотворчество не бе особено полезно, въпреки че отначало и аз се поддадох на подобни вълнение. Анжел Вагенщайн ме заведе веднъж в дома на философа Стефан Гайтанджиев, там холът и антрето се изпълниха с люде, които искаха да се занимават с политика. До мен на земята седеше Петър Берон, протегнал дългите си крака към бъдещето, и влезе в остър спор с някакви „новаци“, които се представяха за незнам какво сдружение. Домакинът Гайтанджиев гледаше всички ни през очилата си и очевидно се стараеше колкото се може по-скоро да се създаде някаква опозиционна формация, която да обединява отделните групи и групички, лелеещи демокрацията. Той говореше на „р“ и ми изглеждаше убедителен.

Митко Коруджиев също се залови с партийно строителство и приемаше в дома си най-различни субекти, които твърдяха, че са пратеници на сериозна обществена и при това демократична сила, но щом ставаше дума за броя на привържениците си, започваха да смотолевят. Признавам си, не очаквах, че Коруджиев ще се заеме с такава всеотдайност за подобна дейност, но хората са непредвидими.

Очевидно Анжел се колебаеше каква линия да избере, или по-точно като какъв да се представи. Една вечер вървяхме заедно по „Цар Освободител“между „6-ти септември“ и площад „Народно събрание“. Зад гърба ни се зададе някаква група млади хора и докато преминаваха край Военния клуб, започнаха да скандират: „Долу БКП!“, „Долу БКП!“ Анжел Вагенщайн се поприведе и изрече: „Това вече е много!“ Струва ми се, че от тези дни той се присъедини окончателно към разбитите редици на неговите някогашни бойни другари. По-късно разказвал как двамата с Христо Ганев размишлявали цяла вечер за бъдещото си поведение и пиели водка. И така с течение на пиенето у тях назряло мнението, че би било непочтено да изоставят партията в този фатален за нея час. Това за водката сигурно е вярно. Останалото може и да е литература. За Христо Ганев съм убеден, че не би могъл да скъса с един идеал, на който бе посветил живота си. При Анжел обаче, човекът, който беше открил,че маркс-ленинизмът тържествува над здравия разум, нещата бяха по-объркани. Говореха, че бил агент на ЩАЗИ, на КГБ, че личният му приятел Маркус Волф дори се е укривал след падането на берлинската стена у тях в София. Това са неща, които не мога да докажа и не искам да обсъждам. Напълно вероятно е, според мен, достоверно е, че през последните години Вагенщайн се опълчи срещу властта, разчитайки на подкрепа от руска страна. Дали лично или опосредствено му е оказвана такава подкрепа, не мога да твърдя. Той е талантлив човек, той е умен човек, той има своята харизма. И умееше да очарова. Признавам, беше очаровал и мен. Но той изненадващо променяше мнението си и поведението си в зависимост от момента и тогава, ако обстоятелствата го изискваха, забравяше какво е говорил, какво е бил, и кои са му били приятели. Нали „умният променя мнението си, а глупакът - никога“. Така, на него му беше добре известно, че Петър Младенов е произнесъл прословутите думи за танковете. Беше му съобщено още начаса. Но месеци по-късно във Великото народно събрание заяви, че лентата е подправена и поиска експертиза чак в Япония. Той, заедно с Нешка Робева. Тя пък се усъмни в подписите на хора, специалисти от киното и телевизията, които бяха посветили много от времето си да правят за нея филми, имаха я за най-близка, не я изоставяха, когато бе в немилост. Тя дори не ги попита за мнението им, защото виждаше заговор, фалшификация... по стар партиен обичай. Но за този случай ще му дойде времето да разкажа най-подробно. По-нататък. Ако сме живи и здрави!

Миналата година Анжел Вагенщайн подписа писмо, с което настояваше да се събори паметната плоча на цар Борис в Израел. Преди няколко години същият Анжел Вагенщайн по време на кръгла маса за спасяването на българските евреи взима думата и заявява, че главната заслуга за този акт има българският цар Борис ІІІ. Свидетелите са живи.

И тъй през онази зимна вечер ние се разделихме, без да се сбогуваме, той повече не ме подири, аз - също.

***

В началото на декември Йони долетя от Чикаго и веднага поиска да я заведа на митинг. Това не можех да й уредя незабавно. Но затова пък на мразовития 14 декември се запътихме към площад Народно събрание, където жена ми преживя първото си кръщение в името на демокрацията. Около паметника на Царя Освободител се бе струпало студентско множество, бяха се изкатерили по постамента, прегръщаха краката на коня и „студ, и мраз, и радостна надежда“, и всички по площада скачаха. Някоя млада и находчива глава бе измислила скандирането „Кой не скача, е ченге!„„Кой не скача, е ченге“ и така сгрявахме и краката, и сърцата. Нямаше никакво значение, че изречението граматически не бе издържано, поезията го допускаше, особено революционната.

Митингите, когато не са задължение, обикновено изразяват привързаност въобще, недоволство изобщо, или възторг най-общо. Този обаче, като че ли имаше ясна и единствена цел: Отмяната от Народното събрание на член 1-ви от Конституцията на Народна Република България. В него се казваше: „Ръководна сила в Обществото и Държавата е Българската Комунистическа Партия... “

Това искаха десетките хиляди пред Парламента, за тях нямаше значение, че всъщност отмяната на един член от конституцията е чисто формален акт. Той съвсем не означава, че в страната ни се отнема властта на комунистическата партия. За това щяхме доста да почакаме. Но все отнякъде трябваше да се започне, нали? Изглежда, че и депутатите в Народното събрание на този паметен 14 декември не усещаха лъжовността, която се крие в няколкото думи, и се инатеха да ги зачеркнат. Някога Наполеон Бонапарт беше казал: „Една конституция трябва да бъде кратка и неясна!“ Кратка, може би, за да я прочетат офицерите, и неясна - за да се тълкува винаги, когато е нужно, в полза на властта.

Колкото повече се бавеха народните представители, толкова повече настръхваше народът отвън Парламента. По едно време на стълбите на Народното събрание се появи Нешка Робева - тя явно разчиташе на всеобщите симпатии, с които се ползваше всред всички нас. С мъченическото си излъчване Нешка призова към търпение, ред, спокойствие и се опита да обясни, че в момента се работи по член Първи. Но мирът трая кратко. Беше ни омръзнало да скачаме. А кинорежисьорът Евгени Михайлов сновеше насам-натам със собствената си видеокамера и снимаше каквото смогне. Едва ли тогава той е подозирал, че тази зимна вечер ще го направи далече по-прочут от филмите му. Площадът отново се разбуни, сега не си спомням имаше ли виелица, или не, но пу ми се иска да е имало. Важното бе, че около сградата на Парламента се виеше жива верига и тя беше достатъчна вихрушка.

И накрая, сякаш в пиеса на Молиер, се появи кралят, тоест Петър Младенов. Той се надяваше да го посрещнат като героя, сразил Живков, но твърде кратка е паметта на нетърпеливите, и те освиркват и дюдюкат, и Младенов се видя в чудо, постара се да овладее площада, това не му се удаде, обърна се да си тръгне и тогава каза нещо на заобикалящите го, и това нещо му струва цялото царство.

Евгени Михайлов го бе издебнал с камерата си и видеолентата запечата едни думи, които впоследствие прослушвах дузина пъти, и те бяха следните: „Най-добре е танковете да дойдат!“

Тъй рече новият държавен глава... Това беше истината. Само хитроумният Павел Писарев, в качеството си на Директор на националната телевизия, след излъчване на касетата от Предизборното студио, започна да ни ругае и рече: - Какво правите вие бе, той е казал: „Най-добре е Станко да дойде!“ Имаше предвид Станко Тодоров, но защо Младенов ще го зове на помощ, това и Павел Писарев не можа да обясни...

Слава богу, не дойдоха никакви танкове. Според мен Петър Младенов беше изтървал тези думи в гнева си, в разочарованието си от неблагодарния народ, и няколко мига след като ги е изрекъл, той самият е разбрал, че не е най-добре да идват танкове. Младенов съвсем наскоро се беше завърнал от Китай и асоциацията с „Тя-нам мън“е била свежа. Но Площад „Народно събрание“ не беше в Пекин и президентът все пак е съобразявал, че ако на китайците никой не посмя да им търси сметка, на него лесно ще му видят сметката.

Танковете не се вестиха, но на терасата на Студентския дом като Розенкранц и Гилденщерн се появиха Ивайло Трифонов и Желю Желев. И се започнаха едни измъчени, объркани по нашенски, опити да се включат някакви микрофони, че осветление, че мегафони. Накрая се разбра, че и хората от третия балкон ни призовават към спокойствие, към въздържаност, въпросът с член Първи е решен и можем тихо и кротко да се разотидем по домовете си...

Години по-късно, когато Желю Желев изпадна в немилост, го обвиниха, че в този ден не е проявил решителност, изобщо поведението на тогавашните водачи на СДС било пораженско, че ако бяхме щурмували парламента, революцията щяла да възтържествува, комунистите прокудени и много бъдещи години на терзания, измамени надежди, комунистически хитрини щели да ни бъдат спестени. Опитвам се да разбера подобно гледище, то привлича с романтичността си, но не мога да се отърва от съмненията, че това са илюзии. Най-напред хората на площада не бяха чак толкова много и не съм сигурен, че съществуваше единна воля за разправа. Колкото и да са били парализирани от почуда и страх, комунистите едва ли щяха да си подвият опашките. Насилието можеше да предизвика ответно насилие и то щеше дори да изглежда оправдана, неизбежна самоотбрана. Нямаше нужда да идват танковете, баретите и милиционерите щяха да пукнат доста глави, поривът да се окървави. Не вярвам някой от младите да е носил оръжие, а за старите съм сигурен. Но... но... но... Да допуснем, че бяха се появили безстрашни предводители, че Народното събрание падне, тъй както падна Зимния дворец с увисналите революционери на грамадната кована желязна врата, да допуснем, че другарите народни представители се разбягват като осветени хлебарки, че предават и власт, и мило, и драго. Армията бие отбой, милицията се умилква. Червените отряди не се притичат на помощ, както не са го направили и при атентата през 1925 година. И след това?

Кой, как и с какво щеше да управлява? Та нали онези от балкона бяха тогавашните всепризнати водачи на опозицията. Нали преди една седмица бяха създали СДС, нали пак Желю, Петко, Ивайло, Петър Берон... Те ли малодушните? Колебливите. Розовите? Или може би паталогоанатомът доктор Тренчев? Трудно мога да си представя едно правителство, съставено от благородни, интелигентни демократи, които априорно знаят да управляват и съумяват да се наложат над генерали и офицери, Държавна сигурност и милиция, прокурори, съдии... администратори... Нека да сложим ръка на сърцето и да си кажем откровено, представяхме ли си през последния месец на осемдесет и девета година, поне за едно обозримо бъдеще, властта и държавата без участието на комунистите. Подигравайте ми се колкото искате, но аз глупакът се възрадвах най-чистосърдечно, когато научих, че Александър Лилов оглавява партията. Ето човека! Ами този Луканов, ми той си кара една стара шкода, ходи си по планините на ски, знае безупречно няколко чужди езика.

И ако в София опозицията вземаше превес, то в провинцията, в малките самотни градчета, тя едва се окопитваше, неназованият страх, страхът въобще, не бе изживян, а освен това към демократите се притъкмиха доста съмнителни типове, които повярваха, че сега им е дошъл часът, сега те ще се осъществят като личности, като политици, а защо не и като държавници. Чух, че моят приятел Иван Генчев от Свищов също взел да развива политическа дейност. Той поне имаше пълното право да се нарече репресиран, но въпросът, който не можеше да се избегне, бе - способни ли са обезателно репресираните, изстрадалите, изселваните да управляват една държава. Да си пострадал от властта, не е достатъчно основание, за да искаш да управляваш.

Разбира се, през онзи декември леден, там на площада при паметника на Царя Освободител, такива мисли не ме спохождаха. Ние скачахме, ние скандирахме, ние бяхме загубили индивидуалността си, превърнали се в множество, което имаше вече друга душа, и от сърце желаехме нещо да се случи, най-сетне нещо да се случи.

Бяхме изпомръзнали, изморени от движения и напрежение и полека зовът на топлия дом, на чашата вино започна да се усеща все по-осезателно. Митингът се умори. Повечето си тръгнахме, останаха само най-буйните глави.

Парламентът не гласува жадуваната промяна тази вечер, а на другата сутрин Станко Тодоров нарече поведението ни пред Народното събрание „политическо безкултурие“. Оказахме се хулигани, лумпени, криминални типове. Обидите, нападките, обвинението във фашизъм допринесоха само за взаимната ненавист. Откъде пък се навъдиха толкова много фашисти след половин век свобода, равенство и братство? Според мен, това беше първият решителен провал на комунистическата партия през тия месеци. Първото u открито разграничаване и заинатено противопоставяне на една голяма част от народа и главно от младите. Политическа култура липсваше на тия, които бяха в парламента.

На другия ден писателят Васил Станилов обяви гладна стачка и заяви в обръщение до президента Младенов, че ще гладува до отпадането на член 1-ви от конституцията. Това романтично решение, по подобие на Махатма Ганди и Сергей Сахаров, имаше своя ефект. Управителният съвет на Съюза на писателите се разтревожи. Минаваха дни, Станилов не се отказваше, посещаваха го колеги, доброжелатели, случаят придоби известност. Докато една вечер няколко души от Управителния съвет бяхме поканени в Народното събрание. Представете си, изпратиха истински мерцедес да ни отведе. За пръв път в живота си се возех на такава кола, но за кратко. Прие ни Александър Лилов. Обясниха му, че положението е тревожно, че този човек, Станилов, не си поплюва, и така нататък. И аз измъдрих нещо. Нещо от рода, че колкото по-бързо бъде отменен фаталния член, толкова повече ще спечели партията пред очите на хората.

- Ама, разбира се, Георги - каза Лилов. - Как може да мислите, че ние ще изпуснем една толкова важна възможност...

Така или иначе, получихме уверение, че на първото редовно заседание на Народното събрание въпросът ще бъде решен, да се предаде това на Васил Станилов и да се помоли да прекрати гладната си стачка.

Мисля, че той това и направи.

Моето лично отношение към гладните стачки е противоречиво. Най-напред човекът, който се подлага на глад, трябва да бъде обществено значима личност, за да му се обърне достатъчно внимание. С други думи, успехът на едно такова начинание зависи твърде много от неговата публичност. Един неизвестен бедняк, а повечето бедняци са такива, трудно може да разчита да постигне успех, ако откаже да се храни. Освен това, вече е доказано, че гладуването има и целебен ефект. И, разбира се, колкото и да звучи цинично, гладуването трябва да бъде под надзор. Човекът трябва да е или в болница, или в затвор, или светец като Ганди. Пиша това, защото има случаи, в които гладната стачка е просто театър със суфльор, който вместо реплики подава залъци.

Междувременно мюсюлманите започнаха да надигат глава и да настояват да им се възвърнат имената. Редом с тях се появиха и наши националисти, които обявиха, че се застрашават националните интереси. Като председател на новото Сдружение на българските литератори (не писателите, а литераторите) написах няколко реда срещу националистическата напаст и ги прочетох по радиото. Затрил съм ги някъде, ако ги намеря, ще ги прибавя... Намерих ги, но ми се сториха прекалено патетични. Може би само тези думи, отнасящи се до турците, заслужават да бъдат споменати:

„Как да живеем с тях? Настръхнали в непрестанно подозрение, стиснали ножовете, със залостени врати, отвързани кучета, без сън и без миг спокойствие за децата ни или да направим един естествен човешки жест на разбирателство и помирение. Защо повече от едно столетие нашите бащи и деди можаха да живеят в съгласие и мир с турските ни съотечественици? Защо великият Йордан Йовков създаде една литература, в която множество от неговите чудесни герои бяха турци и добри хора... “ И така нататък, и така нататък...

На 27 декември пред площада на Народното събрание се беше събрал народ, повечето турци, от различни краища. Вътре старейшините заседаваха и решиха, че старите имена трябва да бъдат възстановени. На площада се появи лицето Иван Ангелов, втурна се към мръзнещите турци и в плачлив възторг се провикна:

- Партията ви връща имената. Партията ви връща имената!

Едва ли не: Бог взел, Бог дал! И пак заслугата бе на любимата партия, която забавя, ала не забравя. След този върховен израз на лицемерие турците се разплакаха, развълнуваха, и по погрешка се хвърлиха към доктор Тренчев, взимайки го, ако не за самия Аллах, то за негов пратеник, грабнаха го и го понесоха на ръце. А докторът просто се бе появил там, където се обираха лаврите. Иван Ангелов продължи да щапъка по площада и да повтаря: Партията, Партията...

През тези последни дни на декември ни се насъбраха и други вълнения. Румъния! Най-накрая и тя. Все пак не бяхме последни.

И Българската телевизия започна да предава великата румънска революция. Чаушеско побягнал със съпругата си. Синът му и той се укривал. А младежта се бори със Секуритате. Ние седяхме пред телевизорите и за пръв път през живота си виждахме как една революция се направлява по телевизията. Това беше електронна революция. Отгоре на всичко с превод в ефир. Пред камерата заставаха задъхани революционери и даваха указания, напътствия или просто коментираха хода на боевете. Някога в една пиеса бях написал репликата: „Революцията е театър, в който героите умират наистина.“

Но тогава ние, или поне аз, не съобразявахме, че гледаме театър. Пак студентите, пак младежта, пак те... И в тази проклета зима, на студа, във виелиците по степите на Трансилвания, всред воя на карпатски вълци - гладни, обосели деца... Не, аз разтворих гардероба си и почнах да измъквам пуловери, якета, ръкавици, чорапи. Йони ме гледаше съсредоточено, аз натъпках един голям полиетиленов чувал с дрехи и го помъкнах към двора на университета, където се събираха помощите и тировете чакаха, за да отпътуват. Това обаче не беше достатъчно, в Браила бе поставена пиесата ми „Крадецът на тролейбуси“, отказах се от хонорарите си, дори призовах всички български творци, които имат да получават авторски права в Румъния, да направят същото. Какво, румънците някога не са ли помагали на нашите хъшове?

Казано чистосърдечно малко се стреснах, когато видях Чаушеско и жена му изправени пред някакъв невидим съд. Свитички, сгушенички едни такива, мускурливички и... Застреляни. Пак пред камерите на телевизията...

Не, вижте, аз не съм толкова умен, колкото ме взимате. Дълбоко в душата си съм един наивен, доверчив човек. И когато по-късно на няколко пъти ми се налагаше да посетя Букурещ, идвайки по шосето от Гюргево, минавах край гробовете на загиналите в декемврийската революция герои. Нямаше значение колко са на брой, гнети ме съмнението, че са могли да бъдат много по-малко. А може би изобщо да ги нямаше.

И още веднъж се връщам с погнуса към кадъра с труповете на застреляните Николае и Елена Чаушеско. И двамата в зимните си палта. Спомняте ли си думите от опелото:“И като надникнах в гробовете, видях там голи кости. И си рекох, може ли някой да познае кой е бил цар и кой обикновен войник“. Николае Чаушеско, човекът, който обрече цял един народ на години глад, за да плаща дълговете си и да строи най-грандоманското каменно чудо в Европа „Палата на Републиката“. Нищо по-безсмислено, по-разточително, по-идиотско от тази огромна сграда в центъра на Букурещ. С персийски килими по хиляда квадратни метра. Няма грешка, хиляда. Тъкани по специална поръчка. Със зали, високи над десет метра. Къде си ти, Петър първи? Къде е Бъкингамския дворец? Съборетини!

Тач Махал е построен в името на една любов.

Свети Петър в Рим в името на една вяра.

Палатул Републикулор в името на една параноя. Той е маниакалната воля на един лилипут да бъде взет за великан. И накрая - проснат в цялото си нищожество на циментовия под.

Тази сграда съществува, вижда се от километри, трябва да се поддържа, да се отоплява, да се охранява, да се мие и чисти, и отгоре на всичко - да служи за нещо. Жалко бе, че хората, които ни развеждаха из този монумент на престъпната суетност, не скриваха гордостта си от него.

Обратно към: [Доколкото си спомням 2][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

© 2001 Георги Данаилов. Всички права запазени!