напред назад Обратно към: [Спомени за градския идиот][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



За Иван Ненов с поклон


Ако се осмелявам да пиша за Иван Ненов, то не е, за да предизвиквам художествените критици с безочливото си невежество. Аз просто изпитвам непреодолима нужда да изразя почитта си и дълбоката си обич към един човек, когото имам щастието отдавна да познавам. В нашето време, когато недостигът на личности се чувства болезнено, неговият образ и неговото дело са упование и достойно оправдание на името българин. Но стане ли дума за личности, ние по навик сме склонни да виждаме мощ, ярко излъчване, замах, та дори властност. Иван Ненов не е такъв. Той е изящен, кротък, деликатен, ненатрапващ се и същевременно непоклатим човек.

Разликата във възрастта ни беше десетилетия, поколения, разделени с цяла епоха, но още първия път, първия ден, когато го срещнах в старата къща на Гиргина всред чемширите досам морето на Созопол, пожелах да се сближа с него и бях радостен, че той ме награди с вниманието си. Оттогава не искам да си представям Созопол, морето и лятото без него. И все го виждам, хванал грижовно подръка безпомощната си, полусляпа съпруга Екатерина, да пристъпват трогателно по каменните плочи на двора. В паметта си не мога да открия по-покъртителен пример за това, което се нарича преданост!

Животът е бил суров, дори коварен към Иван Ненов. По време на войната пламъците от бомбардировката не пожалват повечето от неговите платна и унищожават всичко, нарисувано от жена му. Екатерина, Катя, както с обич я наричаше мъжът й, сама чудесна художничка, се поболява и никога няма да се излекува. След трагичната 1944 година недостойни хора анатемосват изкуството на Иван Ненов, прогонват го от Академията и забравят, че изобщо един от най-големите български живописци съществува. Години по-късно, когато социалистическото ни изкуство се нуждаеше от показ пред света, а нямаше какво да му представи, инквизиторите-естети затвориха очи, спомниха си за Иван Ненов и имаха нахалството, същите те, които го низвергнаха, да изкачат стълбите на дома на улица "Будапеща" чак до тавана, където живее и до днес художникът, и да му искат картини за българската изложба в Париж.

Сетне дойде времето на Светлин Русев, на закъснялата реабилитация, дори на почестите. Само дето Иван Ненов беше вече седемдесетгодишен.

Ако нещо ме е поразявало най-много у този човек, това е благородната сила, с която той понасяше страданието. А то, ведно с вдъхновението, е неотлъчен спътник в живота му. Така единствената дъщеря Елка преждевременно си отиде от този свят. Загубата сломи окончателно майката и остави в дълбока покруса бащата. Години и години Иван Ненов се грижеше за своята Катя, той беше до нея при всяка стъпка, при всяко немощно движение и пак продължаваше да работи, пак успяваше да създава забележителни картини. Накрая жена му получи удар. В болницата, по стар български обичай, не пожелали да я приемат без придружител. И тогава на възраст, в която човек вече сам се нуждае от подкрепа, старият художник се затворил в болничната стая и прекарал денонощия наред на един стол до леглото на жена си. Тя напускала този свят, а той, както винаги, трябвало да бъде до нея, да я придружи, да не я изостави до последното дихание. И цялата тази мъка продължила, докато един партиен ръководител не се смилил и благоразпоредил Екатерина Ненова да бъде настанена в "Пирогов". Там смъртта милосърдно я отнася. Иван Ненов остана съвсем сам със своите картини, своята керамика и със своята старост.

Убеден съм, че съществува някаква многозначителна връзка между жизнеността и стремежа към познание, между любознателност и дълголетие. Иван Ненов е едно от доказателствата за тази зависимост. Да разговаряш с него и до ден днешен означава да се удивляваш на острия му ум, на смайващата памет, на бодрия му дух. Но повече от всичко изненадва широтата на неговия поглед към света. Въпреки дългото странстване през годините, Иван Ненов не е останал при вчерашния ден, не се е спрял в някой от примамливите пристани. Спомням си, понякога в Созопол го посещаваше Атанас Далчев. Беше поразяващо да гледаш как тези толкова скромни и толкова велики хора тихо разговарят, седнали до една от масите в двора край морето, как се стараят да не притесняват никого, сякаш виновни, че заемат място под морското слънце!

Иван Ненов, нежният, дълбокият и заедно с това несломимият човек и творец, е европеец в най-дълбокия смисъл на тази дума. И не заради времето, прекарано в Италия, Франция и Германия, не заради общуването със забележителните майстори на Запада, не и заради непосредственото му участие в творчеството там. Той винаги е носил в себе си универсализма, етично предразположение, таланта. Париж, Флоренция, Мюнхен са шлифовали един скъпоценен камък, но той е от български недра. Може би действително съществуват културни гени, които се предават от поколение на поколение. Тези тайнствени гени могат да не се проявят и столетие, но не умират, не погиват, чакат и когато намерят благодат, са в състояние да създадат личност, за която дълго ще се чудим и маем, откъде се е взела между нас. Изглежда вярно, че веднъж създадена, една култура и нейният дух не чезнат бързо във вековете. Може би Елада е възкръснала, не защото сме я преоткрили, а защото винаги сме я носили в себе си.

И накрая ще ми се да кажа няколко думи към младите. Ако някога срещнете възрастен побелял човек, който иска да сподели с вас две думи, но се притеснява да не ви дотегне, не го подминавайте, стоплете самотата му, защото е много възможно да изтървете един рядък късмет, пред вас може би е едно богатство. Възползвайте се от случая. За приятелството няма възрасти. Не бих се решил на подобно поучение, ако в живота си не съм имал такива срещи и впоследствие не съм благодарил на съдбата, че е била тъй благосклонна. Един от тия хора се нарича Иван Ненов и аз бих помолил да поздравим неговата деветдесетгодишнина със свалени шапки. Вълните на морето му изпращат привет и пясъкът на брега очаква стъпките му, и хиляди малки камъчета, излъскани от бягащите води, очакват да ги поеме в шепите си и да направи с тях още една красива мозайка.

Благодарим му, че го има! Благодарим на Бога, че го е запазил за нас.

 

1992 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Спомени за градския идиот][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 1993 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух