напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



2.


Изборите наближаваха, суетнята ставаше все по-голяма, в Изборния щаб на СДС избухваха разправии, препирни, съставяха се списъци, преправяха се списъци, задраскваха се кандидати, добавяха се кандидати. Странно беше, че с тази работа се занимаваха хора като Георги Аврамов и Стефан Гайтанджиев, които впоследствие се оказаха едва ли не заклети врагове на СДС. Внушенията за умишлено внедрени в ръководството на съюза личности ( понятието личност в случая е употребено поради крайна принуда) трудно могат да бъдат опровергани.

И дойде 7 юни, денят на големия митинг на СДС на Орловия мост. Защо на Орлов мост ли? Ами защото комунистите предвидливо и хитро били ангажирали всички големи площади в столицата за същата дата, та дори за всеки случай и площад „Славейков“. Тогава хрумнала идеята за Орлов мост. Оказа се, че тя е прекрасна. За нас обаче имаше затруднение. Трябваше ни подходящо място, където да разположим камерите и останалата техника. Да снимаме и множеството, и трибуната. Тогава на помощ ни се притече самата Миряна Башева.

- Елате в нашия апартамент!

Нищо по-удобно не можеше да ни се предложи - апартаментът на покойния министър на външните работи Иван Башев, на ъгъла на булевард „Цар Освободител“ и „ Евлоги Георгиев“, точно над моста и главната трибуна. Защо талантливата поетеса се реши на този жест, тя си знае. Човек може само да се усмихва, като си припомня как преди да се намъкнем с камери и кабели в дома й, майка й се запъти на митинг на БСП. Той се провеждаше по същото време на площад по-старому „9-ти септември“. Имаше нещо многозначително в тази работа. Дъщерята с нас, майка й с другите. И не го споменавам като парадокс, а като естествено явление за отношенията ни от онова време. Не можеше да се очаква от съпругата на Иван Башев друго, освен да отиде на митинг при своите или по-точно при тези, които тя смята за свои. Но дъщерята беше при нас, значи тя мислеше по-различно, тя разбираше нещата другояче.

- Да, ама тя после...

Знам, че тя после... Не ми обяснявайте. Само че на 7 юни 1990 година безчет хора се чувстваха обединени в името на светли бъднини, вярваха в „синята идея“ (макар че тя не се поддаваше на логично определение). Защо стана така, че в по-късни дни и Миряна, и толкова много като нея се отдръпнаха. Отдръпнаха се или бяха отблъснати? Няма нужда да я питам, тъжното е, че се догаждам за отговора, днес тя има достатъчно аргументи, за да обясни какво е станало с душата й. Аргументи, пред които ще бъда безсилен.

Но митингът беше невиждан, нечуван, невероятен. Някой пресметнал, че по булеварда, който тогава се наричаше „Ленин“, и около него се събрали един милион двеста седемдесет и шест хиляди и петстотин четиридесет и трима души против ленинизма. Анджей Вайда, великият режисьор, беше възкликнал: „Потресаваща, невероятна гледка!“ Но изумяващото не бе в милионното множество, нито в гледката на хората, покатерили се по покривите, настанили се по дърветата, струпани по балконите, заели алеите и страничните улици на булеварда. Неповторимото беше единното могъщо дихание, което България през цялата си история не бе усетила, не бе познавала; като че ли тя цялата си бе поела дълбоко дъх и от гърдите и се изтръгна един зов „Свобода“!

И всичко завърши с титаничния глас на Борис Христов, който призоваваше Бога, преследваше го, диреше го из цялата вселена, за да благослови и съхрани православния български народ.

Хората плачеха от радост, и ние, и аз, не можехме да спрем сълзите. Печелим! Печелим! Няма никакво съмнение.

Загубихме! И не можехме да повярваме на очите си.

Толкова много е изприказвано на тема Защо, че не ми се иска да добавям нищо от себе си. Фалшифицираха изборите! Сигурно. „Не е важно кой за кого гласува, важното е кой брои гласовете“ - беше казал самият Йосиф Висарионович. И все пак възможна ли беше такава чудовищна фалшификация. Аз се съмнявам. Съмнявам се не в това, че е имало фалшификация, насилие, заплахи, а че те са главната причина за загубата.

Уви, в патоса ми за България имаше заблуда, аз направих същите възторжени, непозволени обобщения, против които сам писах в тази книга. По страхлив навик селата и малките градове в скъпата България дадоха своя глас за комунистите. В Шумен, Разград, Добрич -картината бе печална. Над три милиона души, според официалната статистика, бяха гласували с червената бюлетина. Моята проста аритметика като че ли излезе вярна.

Покрусата ни на 11 юни бе по-силна от възторга на 7-ми. И сякаш в изборната нощ нещо се прекърши. Вярната любов народна бе измамена и едва ли някога щеше да пламне със същия пламък. Но все пак, въпреки всичко, огън разгоря на младите в сърцата. И докато водачите на СДС признаха резултатите от изборите, или по-скоро се примириха с тях, студентите отказаха да продължат да живеят в лъжа, искаха истината, искаха да са господари на младостта си и на живота си, и почти спонтанно, в цялата страна, те се надигнаха. Превзеха Софийския университет, завардиха входовете му и обявиха окупационна стачка. Последваха ги във Велико Търново, в Русе и за моя върховна радост в Свищов. Студентите искаха независима телевизия и оставка на Павел Писарев, яснота за изборите, съд над Тодор Живков... Скоро се появи и още едно тяхно искане, причина за което стана нашият телевизионен екип.

На 17 юни трябваше да се проведе вторият тур на мажоритарния избор, той не можеше да промени нищо във Великото народно събрание и поради това потърсих Захари Захариев, ръководителят на студиото на БСП, и му казах: - „Вашата победа е сигурна и затова предлагам в останалите предавания да няма разобличаващи и компрометиращи материали, а да позволим на кандидатите, които отиват на балотаж, да се явят по телевизията с кратки обръщения към своите избиратели“.

Захариев с удоволствие се съгласи. Той изобщо се държеше извънредно учтиво. Не помня дали си стиснахме ръцете, дано да не сме! В следващото предаване нашето студио спази уговорката, но когато дойде ред на БСП, на екрана се заредиха кадри от нацистко сборище, барабанчици, хитлерюгенд, пречупени кръстове, лицето на Емил Кошлуков, и ето че Желю Желев вдигаше ръка за поздрав по хитлеристки. Евтин трик, който се получава, като се „реже“ лентата с движението на ръката, изправяща се за поздрав, така че тя не достига връхната точка, а спира под остър ъгъл. След това полученият кадър се повтаря, потретва...Защо беше всичката тази гадост, защо така вероломно ни излъгаха? Прибрах се у дома, разтреперан от гняв и мъка. Вдигнах телефона и се обадих на Малина Петрова:

- Мисля, че утре трябва да пуснем Младенов.

- И аз мисля така - отвърна твърдо Малина.

- Тогава Евгени... касетата... ще определим дължината на кадрите, за да напишем задкадров текст, ще повикаме Николай Бинев да го прочете.

Малина Петрова каза: „Добре!“ Тя беше извънредно храбра жена.

Така дойде звездният миг на Евгени Михайлов. Той не се поколеба, струва ми се, че отдавна го чакаше с надежда и страх, не знам дали си представяше какви последици може да има за него, пък и за нас, излъчването на този запис. Бяхме претръпнали.

На сутринта заварих в студиото драматурга Христо Бойчев, който вече пишеше текста. Аз настоях да се спомене, че сигурно на 14 декември 1989 година президентът не си е сдържал нервите и че е изтървал израза: „Най-добре е танковете да дойдат!“, без да има намерения да ги повика. Но щом един президент може да изпадне в такова състояние, какво да се очаква от обикновените хора, които бяха обвинени в безкултурие и хулиганство.

Текстът беше готов. Николай Бинев го прочете нежно и изискано.

За да се разберат съвсем ясно думите на Младенов, повторихме кадъра с израза: „Най-добре е танковете да дойдат!“ „Най-добре е танковете да дойдат!“

И го излъчихме.

Когато се прибрах у дома, Йони каза:

- Ще ви съдят!

- Отрича ли?

- Това било монтаж.

Не твърдя, че приех съобщението хладнокръвно.

И оттук започва истински криминален разказ.

Стачкуващите студенти веднага настояха да се знае истината за касетата. Денонощно тълпи обкръжаваха телевизията и скандираха: Писарев, пис-пис-пис! Писарев пис-пис-пис! На „Сан-Стефано“ срещу входа на Телевизията опънаха палатки и там млади хора провеждаха гладна стачка. И какво да видя, в една от палатките лежи дъщерята на брата на моя приятел Спас Топалов - Живко. Боже, Боже, а аз съм му бил учител едно време и помня дъщеря му като бебе, а сега бебето стачкуваше. Майката на Татяна Ваксберг - Капка Пеева, с която се знаехме от киното и Съюза на писателите, дойде при мен много разтревожена: „ Моля ти се, иди в университета и намери Таня, тебе няма да те спрат, кажи й да не прави глупости и да си дойде вкъщи!“Студентите ме допуснаха в ректората. Намерих дребничката и ококорена дъщеричка в една от университетските зали и й предадох молбата на Капка. Тя отговори бойко: „Майка ми да бъде спокойна, нищо няма да ни се случи!“

Вечер тълпи чакаха Павел Писарев да излезе от телевизията, викаха, ругаеха го, той нехаеше и заяви, че ще подаде оставка пред Великото народно събрание.Точно по това време се срещнахме с него на улица „Кракра“ и той изрече едни думи, които намирам за знаменателни: „ Ти ще видиш какво ще стане сега...Ще настъпи още по-голяма криза, още по-голям хаос, а после обществото ще се раздели на много бедни хора и малко много богати!“

Накрая и президенсткото войнство се реши на атака заради касетата с Младенов и танковете. Евгени Михайлов беше извикан в Следствения отдел при следователя Бойко Рашков. Същият Бойко Рашков, който и днес е Бойко Рашков. Заведе се следствено дело. Започнаха разпити. Евгени ми разказваше за тях с притихнал глас, пребледнял, но все пак горд. За него, пък и за нас като съучастници, съществуваше едно сериозно опасение. Ако оригиналният запис попаднеше в ръцете на тайните служби, те можеха да го повредят, унищожат и след това да разтръбят, че наистина има фалшификация. Евгени обаче своевременно и предвидливо беше оставил своята касета на „Раковски“ 134, заключена в огнеупорен сейф.

Рашков искал оригиналната касета да бъде изследвана в лабораторията на МВР.

- А, не! - отвръщал Евгени.

- Защо, нашата лаборатория е най-добрата в цялата държава.

Евгени не можел да допусне такова нещо. Той обяснявал, че ще представи оригиналния запис само на независима експертна комисия, която да го гледа в негово присъствие. Предлагал да бъдат разпитани хора, които са видели въпросния запис още на 14 декември осемдесет и девета година. Рашков обаче не проявил интерес към свидетелските показания.

На 29 юни следствието все пак реши да бъде създадена експертна комисия и за мое изумление бях поканен за неин член! Объркването бе велико. Отначало помислих, че е станала някаква грешка или че това е уловка. Четях списъка и недоумявах. Името ми черно на бяло, друг от екипа - никой. Комисията се състоеше от тридесетина човека и заседаваше в една от залите на телевизията. Имаше хора от киното, сред тях самият председател на Съюза Георги Стоянов, имаше хора от телевизията, оператори, монтажисти, тонрежисьори, та дори една специалистка по логопедия, която трябва да установи дали произнесените думи съответстват на движението на устните. Появи се и Петър Корнажев, който щеше да бъде нещо като наш защитник. Отидох със свито сърце на първото заседание. На него трябваше да бъде показан оригиналният запис - не треперех от страх, но не се и надувах. В наше присъствие от касетата щеше да се направи презапис, копие, което да бъде подложено на изследване. Сейфът пристигна в Телевизията под охрана, едва ли не в бронирана кола. Беше почти като в американски гангстерски филм.Тайнствено и вълнуващо.

Спомням си много добре, че при предварителното обсъждане в присъствие на следователите, аз поисках думата и се изказах нещо в смисъл, че комисията в своята работа трябва да се съобразява с нажежената атмосфера, върховното напрежение, което е накарало президентът да произнесе фаталните думи. Това беше общо взето прекалено глупаво от моя страна. Комисията не можеше да се занимава с настроението на Младенов, а с думите му. На втория ден обаче следователят дойде при мен, спретнат и любезен, и каза, че била допусната грешка, и че аз нямам право да участвам в експертизата. Извини ми се! И аз се извиних и си отидох...

На 3-ти юли в Университета студентите проведоха бурна пресконференция. Кеворк успя да наложи тя да бъде предавана по телевизията. Евгени Михайлов присъстваше на нея и се закле в децата си, че записът на касетата не е подправен.

На следващия ден експертната комисия се произнесе категорично: видеоматериалът е автентичен и върху него не са правени никакви манипулации. Отдъхнах си. А Павел Писарев си подаде оставката. Не дочака Великото народно събрание

Два дни по-късно и президентът Младенов подаде оставка.

И все пак, и все пак, имаше нещо неясно в цялата тази драма. Че президентът на България направи груба грешка, като се опита да отрича произнесените на 14-ти декември думи, спор няма. Той можеше да подмине и да остави без последствие излъчения материал, така както често се прави в подобни случаи. Напълно възможно е някой да му е внушил, че е длъжен да направи опровержение. Да иска следствие, съд, наказание за фалшификаторите. И Младенов лековерно се е съгласил. Той спокойно можеше да избере и друго поведение, да заяви: не си спомням какво точно съм казал, но дойдоха ли танковете, не дойдоха! Тогава защо е този шум? А можеше, чисто и просто, кротко да си признае - казах ги, но не като нареждане, а като възклицание. Всеки човек е в състояние за миг да изпусне нервите си, последваха ли някакви насилнически действия - не! Тогава?

Тогава виновно бе чувството на недосегаемост, което обзема хората, сдобили се с „висша власт“, още повече, че десетки години никой не беше дръзвал да го разколебава. И още една последна хипотеза - имало е подбудители, които са знаели, че президентът е изтървал прословутото изречение, но са го посъветвали да отрича, защото са искали да го злепоставят по причини, известни още от родово-общинния строй.. Та нали ако Следствието бе пожелало, то можеше да измисли хиляди начини да отлага заключението си, можеше да иска втора експертиза, чужди специалисти, можеше да протака, да разпитва очевидци, да суче и маже, докато ни призлее. Но то не пожела, то подозрително бързо приключи, за някаква си седмица. Защо? Това навярно знае Бойко Рашков, а може би и той не знае. С други думи, ние най-вероятно направихме услуга на онези партийни среди, които искаха да бъде отстранен Петър Младенов. Винаги става така. При всеки опит да възтържествува справедливостта, тържествуват нови властолюбци.

Все едно, аз притежавам ксероксно копие от протокола със списъка на хората, които се подписаха под заключението, че видеозаписът е автентичен, и съм длъжен да ги изброя поименно, защото те бяха с различни възгледи и политическа принадлежност, но не позволиха пристрастията да надделеят над добросъвестността им.Свалям им шапка за проявеното мъжество и почтеност:

Георги Стоянов, Николай Корабов, Георги Дюлгеров, Христо Тотев, Емил Христов, Иван Венцеславов, Любомир Минчев, Георги Гетов, Иван Гочев, Захари Харалампиев, Валентин Траянов, Ксения Данаджиева, Галя Попова, Георги Пенков, Бойко Хубавенски, Йордан Искренов, Тома Захов, Валентин Ветов, Людмил Асенов, Орлин Йовев, Захари Миленков, Петър Тризлов, Димитър Василев, Божидар Кръчмаров, Христо Христов, Симеон Лесичков, Людмила Махалнишка...

Пазя този документ като реликва.

Ето, мислех си, не е чак толкова трудно това разбирателство в името на правдата. Какво от това, че едни са били членове на партията, а други не, важното е, че едните и другите могат да бъдат честни и добродетелни. Или пък кой знае, може всяка добродетелност да изисква свое време.Така както има време да се живее и време да се мре, може да има Време да вършиш добро и Време да вършиш зло. Възможно ли е да се добавят и такива слова в Библията? Когато настъпи бедствие, хората се обединяват за добро, отмине ли, всеки си знае своето.

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2002 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух