напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



3.


През юли на същата тази деветдесета година получих покана да посетя Англия и да участвам в един конгрес по съветология. Не се стряскайте! И такава дума съществуваше в езика. За щастие това беше последният в историята конгрес по тази „дисциплина“, а моята покана бе издействал професорът по „руски науки“ в Лийдс, Майкъл Холмън, с когото отдавна се бяхме сприятелили. Конгресът щеше да се проведе в малкото градче Харогейт, някъде близо до Лийдс, и в него щяха да участват представители от различни страни, свързани по някакъв начин със Съветския съюз. А както е известно, ние бяхме свързани със Съюза по всякакъв начин.

Трябваше да приготвя изказване, което да прочета на една от секциите на този конгрес. На английски? Не, абсурд. Майкъл ми предложи да го напиша на български и някой от неговите сътрудници да го преведе и прочете. Всъщност Майкъл Холмън беше филолог, славист, женен за българка, така че знаеше добре български, и бе ръководител на департамент, в който се включваха славянските филологии.

За моя радост в Харогейт срещнах още българи, там бяха и Николай Генчев, и Владко Мурдаров, и фотографът Иво Хаджимишев, имаше още двама-трима, които не познавах. Естествено, първата ни работа щом се видяхме, беше да отидем в един „пъб“ и да изпием по чаша бира. През това време в София вече заседаваше Великото народно събрание, което ковеше, та искри хвърчаха, новата българска конституция. Още първата вечер Николай предложи да направим наш вариант на конституцията и да я наречем Харогейтска. Тя щяла да съдържа един-единствен член, който гласи: „Този член отменя действието на всички останали!“

Харогейт беше спретнато и приветливо курортно градче с прочути бани и с малки сгради строени в познатата английска архитектура. Самият конгрес се провеждаше в някакъв голям „билдинг“, чието всекидневно предназначение не научих. На заседанията на нашата секция идваха сравнително малко хора, които очевидно проявяваха сдържан интерес към проблемите на България след промените през 1989 година. Темата на моето изказване беше „Защо комунистите спечелиха изборите преди месец.“ То звучеше като опит за извинение и обяснения и започваше така: „Лъвът на българската демокрация излезе през отворената врата на своята клетка, обиколи саваната и се прибра да нощува зад решетките. Колко дълга ще бъде тази нощ, кога ще се зазори отново, не бих искал да предричам...“ Изслушаха ме внимателно и учтиво, но ми се стори без вълнение. Посетителите в залата явно не бяха покрусени от поражението на демократичните сили в нашата родина.

Не обичам такива конференции. Всеки си е приготвил изказването, прочита го, няма разисквания или, ако има, те са формални, след това друг чете какво е измъдрил и така до прощалния коктейл.

Но благодарение на Майкъл аз успях да зърна Англия, разгледах Лондон. Този град внушаваше почит, харесах го, така както се харесва нещо недостижимо; щурах се без посоки по улиците му, като се мъчех да запомня пътя за връщане; занемях пред Уестминстърското абатство, смаях се от Парламента, понрави ми се статуята на Чърчил с бастуна, сърдит и напорист, въртях се по Трафалгарския площад, аз от малък имам слабост, кой знае защо, към адмирал Нелсън, който загинал в жестока морска битка от четиридесет и първата си рана. Нашият юнак с деветте люти рани изглежда любител пред Нелсън, а освен това адмиралът май беше с едно око и въпреки това имал голяма любов с лейди Хамилтън. Бях научил наизуст, при това на английски, наздравицата, която героят произнесъл на един банкет в присъствие на лорд Хамилтън и съпругата му:

„Аз пия за свое здраве и за здравето на някой друг, и нека този друг бъде тя, и нека тя пие за свое здраве и за здравето на някой друг, и нека този друг бъда аз!“ Англичаните са си дипломати и в любовта.

В Лондон за пръв път срещнах и Петър Увалиев. Той ме покани в ателието си в Челси още със самото ми пристигане и през неколкодневния ми престой беше извънредно мил и сърдечен с мен. Бе намислил един каламбур, който повтаряше винаги, когато се срещахме през годините: Аз съм бил фалшивият Георги Данаилов, тъй както и той бил фалшивият Петър Увалиев, защото истинският Георги Данаилов му бил професор по политическа икономия в университета, а истинският Петър Увалиев се подвизавал през деветнайсти век в Цариград.

И тъй двамата фалшиви люде разговаряха на дълго и на широко за България в Челси. Петър Увалиев беше словоохотлив човек, говореше изящен български език, разкрасяваше речта си и се наслаждаваше на нея. Той водеше предаванията за култура на ВВС в емисията на български, винаги намираше как да ги направи занимателни и задълбочени. Беше написал книга за художника Търнър и за нея съм чувал само ласкави думи. Някога е работил и в киното като продуцент с прочутия Карло Понти. Изобщо Увалиев беше разностранна личност, интелектуалец от висока класа. Оказа ми честта да участвам в съвместно предаване по ВВС и радостта да си получа хонорара незабавно.

Когато се върнах в България, написах възторжена статия за него. Междувременно той стана и почетен доктор на Софийския Университет. Доктор Иван Руменов, стар приятел на Увалиев, присъстваше ентусиазиран на промоцията и зададе въпрос: Вярно ли е, че Увалиев е получил Оскар за някакъв филм. Увалиев отвърна, че не е, само е присъствал на церемонията и приел статуетката вместо наградения, който не бил в Щатите. Това разочарова побелелия и, уви, остаряващ хирург, той винаги е вярвал и разказвал, че Увалиев е носител на Оскар.

С годините обаче, както трябва да се предвижда, след големите очарования дойдоха и малките разочарования. Увалиев бе човек с неизяснени политически разбирания: “Вярваш ли ми - беше казал той на Стефан Гечев, - аз в моите предавания никога не съм казал една лоша дума за комунистите!“

Защо? Нима не са заслужавали. Може би по тази причина и заради големия му авторитет, той, някогашният невъзвращенец, беше посрещан в България още през седемдесетте години. Увалиев не умееше да прикрие и неприязненото си отношение към убития в Лондон писател Георги Марков, а то се оказа жалко следствие на история, в която имало намесена жена. „На мене ми се чини, че жените са причина на всичките причини“ - Елин Пелин. Последният удар по обаянието нанесе Иван Оббов, който си припомни, че някога преди войната Петър Увалиев, като възпитаник на италианското училище, по времето на Бенито Мусолини, идвал на тениса, облечен в черна риза, събирал токовете на обувките си и поздравявал с изпъната ръка. Като прибавя към всичко това и някои негови умилкващи се публикации за новите български социалисти, непреодолимата логорея, в която изпадаше през последните си години, в моите представи този човек бавно се спусна от висините и се приземи сред нас обикновените грешни хора. Хубаво е, когато откриваш слабости у тези, които те превъзхождат.

В Харогейт се запознах и с Марин Пундев - историк, бивш преподавател в един от калифорнийските университети. Той беше дошъл със съпругата си в Англия, бяха наели малък автомобил, за да обходят страната. Лявото движение естествено ги притесняваше, но все пак един следобед Пундев покани Николай Генчев и мен на разходка и така посетихме Йорк. В паметта ми е останала огромната старинна катедрала, чийто размери смайват, едва когато пристъпиш преддверието. Тя бе построена във формата на кръст и отвън не изглеждаше така внушителна.Спомням си и някакви крепости от отминали времена, и американския акцент на Марин Пундев, който личеше осезателно в интонацията.

Един от въпросите, който сигурно ще остане без отговор за мен, е как и доколко хората се повлияват от езика на страната, в която живеят. Познавам люде, които са живели десетилетия в чужбина и това не се отразява изобщо на българския им изговор. Познавам такива, които се преструват, но те са малко, има и други, които не могат да се отърват от чуждата интонация. Разбира се, не става дума за една млада българка от Ямбол, живееща в Чикаго, която думаше: Аз всяки следобед си тейквам няп! (To take a nap -дремвам си)

С Марин Пундев влязохме в остър спор, когато по време на едно съвместно интервю аз настоявах, че американската и английската политика по време и след Втората световна война е отстъпила( меко казано) на Сталин цялата източна Европа, близо сто милиона души, и че вината на Чърчил и Рузвелт днес вече не се крие. Историкът от Калифорния явно се дразнеше и твърдеше, че обстоятелствата по онова време са били непреодолими и че СССР е поставил съюзниците си пред свършен факт. Не се съгласявах, защото светът притежава достатъчно доказателства, че свършеният факт е бил уговорен. „Ещe в Ялте мы договорились“ - непрекъснато повтарял съветският представител в ООН, когато се повдигал въпросът за нахлуването в Чехословакия. Но Пундев живееше в Калифорния и от там събитията изглеждат по-други. Той имаше заслуга за издаването в САЩ на „Фашизма“на Желю Желев и това донякъде компенсираше безкритичното му американофилство.

Докато бях в Англия, дойде вестта, че Желю Желев е избран от Великото народно събрание за президент. Зарадвах се и веднага след това здравата се озадачих. Същият този, дето го показваха, че поздравява по хитлеристки, избран за президент в едно народно събрание, в което комунистите имаха абсолютно мнозинство! Компромисът бе очевиден. За Желев бяха гласували 284 депутати, а това означаваше, че около половината комунисти са били за него. Обяснения - много. Първа възможност - подкрепяме Желев, за да направим мили очи пред света, че наистина сме демократи, а то всъщност президентът няма почти никаква пряка власт. Не обичам думата правомощия, защото ми изглежда съчетана от право и мощи. И тъй, втора възможност - от опозицията Желев е най-сговорчив, той не само е неин водач, но е и най-миролюбив, нищо че в нощта на изборите нарече организаторите на избора в Пазарджик: „Престъпници!“. Това го чух с ушите си, миг преди телевизията да прекъсне предаването. Трета възможност - Желев е подставено лице, той си има „комунизма в кръвта“, нищо че бе написал „Фашизма“. Четвърта възможност - комбинацията Желев - президент, Луканов - министър-председател, е най-сполучливата за социалистите. Единият дисидент, другият в основата на заговора срещу Живков и по мое предположение срещу Младенов.

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2002 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух