напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



5.


Толкова се бях заплеснал по събитията, промените, несполуките през изминалите месеци, че почти забравих за театри, сценарии, филми и когато от Москва ми се обади Нора Макарова и ми съобщи, че пиесата ми „ Една калория нежност „ вече пети сезон продължава да се играе все още на пълен салон в театъра „На Малая Бронная“, се засрамих от самия себе си. Това беше най-големият успех, който съм имал като драматург, не само заради петте сезона, но и заради неоспоримия престиж на този московски театър - театърът на Ефрос, заради чудесния спектакъл, който преди години гледах очарован и си спомнях думите на Хамсун по повод една негова пиеса, поставена в Русия: „Ето това е, което исках да напиша, но не можах!“

- Пишете ли нещо? - попита ме Нора.

- Не - казах аз.

- Защо?

И аз не знаех какво да отговоря.

Може би защото у нас се извършваше революция, ако не нежна, то измамна, ако не предизвикана от световното еврейство, то от КГБ. Луди глави опнаха палатки край Народната банка, из Градската градина и въодушевено се заселиха там. Нарекоха селището „Град на истината „ и избраха за кметартиста от театър „Сълза и смях“ Георги Георгиев - това беше най-голямата роля, която той изпълни в живота си. Сега тази проява ми изглежда трогателна и детинска, но тогава беше израз на гражданска упоритост и воля, и аз минавах край палатките и се радвах, когато виждах познати лица. Ето ги филмовите режисьори Ирина Акташева и съпругът й Христо Писков, лежат под палатка край стената на Народната банка, готови да понесат всички несгоди докрай. Ето го и Николай Поляков - фанатично увлечен. Най-различни научни институти бяха опънали палатки, дори и някои писатели решиха да обитават Града на истината, макар и посменно. И изведнъж: ей ти го и Христо Ганев, комунистът, партизанинът, гоненият от партията, грабнал едно детско шмайзерче в изпънатата си дясна ръка и застанал неподвижно пред палатките с присмехулно пламъче в очи. Някои твърдяха, че бил пийнал. Не споря. Слава богу, нямало спречкване, грозно би било, ако някой невеж юнак посегнеше точно на този човек...

...Преди десетки години дворецът „Царска Бистрица“ в Боровец бил предоставен на културните дейци, поети, писатели, артисти и тем подобни люде. В него те отдъхвали, творели, пиели и така нататък. Хубаво място - няма що! Веднъж там се случили доста отбрани хора и малко след вечерята, какво да чуят. По радиоуредбата зазвучали бойни маршове от славното минало и от време на време гласът на говорителя съобщавал: „Внимание, внимание, говори радио София, говори радио София. Ще предадем важно съобщение!“ и пак „Велик е нашият войник“, „Бдинци, лъвове, титани“, и пак говорителят. Посетителите занемели в очакване и най-накрая гласът обявил:

„Братя българи, днес родолюбиви сили извършиха историческо дело за възстановяване справедливостта и свободата в нашето отечество. Бе осъществен държавен преврат. Власт-та, узурпирана от комунистическата партия и нейните марионетни съюзници, бе отнета и в страната е възстановено демократично управление. Запазете пълно спокойствие и очаквайте следващите ни предавания! Да живее България!“ Миг и гръмва „Шуми Марица“.

Гробна тишина, последвана от плах мълвеж, неясен шепот, хората се гледали един друг в очите и не знаели какво да предприемат. Ами сега!? Тогава се чул гласът на писателя Орлин Василев:

- Ами сега, какво толкова, какъв комунист съм аз, никакъв!

Мнозинството приело без всякакво противоречие неговите думи и един-единствен Георги Караславов се затичал навън, яхнал някакъв мотоциклет и се отправил към столицата да спасява загубената власт. А горе от апаратната на двореца, където се помещавала радиоуредбата, се измъкнал висок, снажен човек с присмехулен блясък в очите, който случайно намерил забутани стари плочи с маршове и химни.

За достоверността на тази история има много свидетелства, може да съществуват различни нейни вариации, за текста на съобщението не се заричам, но смисълът му не е променен, а че се е случила и че нейният герой бил Христо Ганев, в това няма капчица съмнение.

Не мисля, че поради тази причина дворецът „Царска Бистрица“ бе отнет от дейците на културата и предоставен на по-висше разпореждане.

Но Христо обичаше да прави шеги и ги правеше най-хладнокръвно. Спомняте ли си номера на мистер Сенко с вратовръзките. Взимаше фокусникът торба, ножица и храс, храс! - режеше вратовръзките на някои от публиката, след това ги поставяше в торбата фокус-мокус-препаратус и връзките се оказваха цели. Е, и Христо една подобна вечер, на някакво развеселено събиране, решил да прави фокуси, появил се с ножица и торба, отрязъл вратовръзките на някои от представителните посетители, пъхнал ги в торбата, разтърсил я и рекъл:

- Дотук съм го научил!

Признавам си, изпитвах някаква горчивина, когато такива хора, които съм ценял, радвал съм се, че съществуват, някакси се отдалечаваха от моя свят. Не съм бил приятел с Христо Ганев, но за мен той винаги е бил достоен човек и може би точно това чувство за достойнство го бе накарало да остане при онези, които го нападаха, уволняваха, изключваха. Те бяха неговите хора, неговите блудни синове и неблагодарни братя. Предполагам, че и той се е терзал от съмнения и неговият разум си е задавал въпроси, на които просто не е желал да си отговори. Предполагам...

По време на студентската стачка напрежението растеше, отношенията се нажежиха, искри прехвърчаха. Една госпожа, наречена Налбантова, Председател на Съюза на ТКЗС-та, и такъв съюз имало, заплаши студентите, че ако не прекратят стачката си, тя ще изпрати ни повече, ни по-малко - 12600 комбайни, трактори и камиони, и ще блокира цялата столица. А да видите вий! На тази смела жена и през ум не и беше минало, колко време щяха да пътуват до София нейните железарии и кой ще плаща горивото - тя бе образцово чадо на социализма. Тракторите не тръгнаха към столицата, изглежда тази войнстваща и тракаща идея не допадна на управниците. Но от прехвръкващите искри стана наистина пожар. И в София се намериха Ван Дер Любевци и туриха огън на партийния дом. Ван Дер Любе бе немедлено обесен, а у нас вече единадесет години не са разбра кого да бесят. Няма и да разберат. Шопът напразно се пита: „ Нема ли кой да палне плевнико на кмето, та да се разпръсне туй пусто темнило проклето?“ И поемата свършва без отговор? Някой пална партийния плевник, но кой беше - няма отговор. Има предположения: хитлеристите си подпалиха райхстага сами, дали пък...Не знам, всеки е невинен до доказване на противното. Но милицията благородно не се намесваше, пожарната команда предвидливо не пристигаше, а пред очите на огромно множество, стражи и министри някакви юнаци вършеха кралимарковски подвизи - изтръгваха железните решетки от прозорците и шетаха из огромната сграда, пуста като Бастилията по време на превземането й. Нямаше нито един арестуван. Мой приятел видял дежурна милиционерска лада, спряла на булевард „Дондуков“ до сам припламващата сграда на Партийния дом, и попитал служителите на реда: „Абе, хора, какво става, защо не се намесите?“ - „Нямаме нареждане“ - бил отговорът. На площада се бе появил и български вариант на Ян Палах: - „Ще се запаля! Ще се запаля, бре!“ - викаше той и не се запали. Какво стана впоследствие с този суисидно настроен момък, не ми е известно.

 

* * *

 

През август 1990 година Петър Берон бе избран за председател на СДС. Аз се възрадвах и жестоко се скарах с двама от най-добрите ми приятели. Те не споделяха възторзите ми, вдигаха рамене, бяха дискретни хора и трябваше дълго да им вадя душата, докато ми казаха:

- Той не е точно това, което ти си мислиш.

- Какво си мисля бе, какво си мисля. Смел ли е? Смел е. Умен ли е? Умен е. Не видяхте ли в Хасково как го замеряха с яйца и едно го удари по челото, а той продължава да върви изправен, без да трепне... Вие тръгнете из джунглите да ловите разни скорпиони и паяци - черни вдовици, и сколопендри... Ама ха!

- Виж какво, никой не спори, че той е един от най-смелите хора, които познаваме, но...

- Какво но? Какво но? Ако вие сте направили ето толкова, колкото той направи за една година...

- Ние го познаваме от много години.

- Вие му завиждате, това е! Първо: той е хубав мъж, второ: народът го обича... трето... вървете на майната си.

Така отначало не давах дума да се каже против Берон и когато се разрази скандалът около неговото досие, бях разстроен и със скършено настроение дни наред. И до днес не съм сигурен, че случаят е изяснен докрай. Желев наредил да му се достави досието на Берон. Защо? Възможно е някой да му е подсказал, че то изобличава председателя на СДС и вероятния бъдещ министър-председател? В цялата история пръст имаше и Тренчев, а както е добре известно, той обичаше да разкрива заговори, предателства, тайни документи, да ги размахва и после те да изчезват като карти в ръцете на фокусник. Желев повикал Берон и му казал, че досието му го уличава, но не му го показал. Защо? Доколкото имам представа, Желев не питаеше особено благоразположение към Берон. Помня как с удоволствие разказваше историята за мухата, която ентомологът ловко уловил под носа на поразения министър на външните работи на Великобритания. Берон се ползваше наистина с голяма популярност и не знам дали не се е обадил гласът на политическата ревност. Истина е, че той беше сприхав, невъздържан, прекалено развълнуван и едва ли пример за добър политик. Защо?

Припомниха ми, че на времето той е настоявал досието му да бъде публикувано, но това не стана. Защо?

През декември 1990 Петър Берон подаде оставка като председател на СДС, но продължи да бъде народен представител и при всеки удобен случай проклинаше Желю Желев, като от силен гняв речниковият му фонд рязко се свеждаше до няколко обидни думи. Желев предпочете да не отвръща на нападките. След тази история поведението на Петър Берон като депутат беше противоречиво, експанзивно и непоследователно. Човекът явно се намираше в стрес и оттогава започна политическият му упадък. Той реши да се кандидатира за президентските избори като вицепрезидент на Жорж Ганчев и това смайващо съчетание беше краят на политическата му кариера.

Не, сигурно наистина съществува хормонът, който аз предположих и нарекох „властостерон“. Започне ли да се увеличава неговото количество, а това става при съответни условия, той уврежда психиката. „От времето на Юлий Цезар до наши дни светът се е управлявал от кретени“, беше писал нобеловият лауреат Алберт Сент Дьорди. А може би е вярно обратното - властта прави хората кретени.

- Е, видя ли, че не беше прав, когато ни ругаеше за Пети.

Така го наричаха приятелите ми.

- Да. Извинявам се. Казано е: не си създавай кумири, но кой ти слуша.

- Просто ние го познаваме много отдавна, още когато ходихме по пещерняшки експедиции и заедно членувахме в „Академик“. Той беше с нас с всичките си хубави и лоши качества, но щом разбра, че в „Планинец“ има по-добри условия и техника, напусна дружеството и отиде там.

- Нормално - казах аз.

-Да, батко, но това дружество беше на МВР.

Не се мина и година от промяната - всичко загрубя. И комай мозъкът ми не иска да приеме командата - спомни си! Като заинатен компютър! Бъркотия в живота, бъркотия и в главата ми. Помня, че след случая Берон у някои мои близки започна да се появява недоверие. Взеха да ни омръзват предаваните по телевизията заседания на Великото народно събрание. Отначало ги гледахме запалено като футболен мач. Сетне всичко започна да се повтаря, чуваха се едни и същи обвинения, едни и същи определения, словоборства, в които, с малко изключения, се говореше лош български език. Винаги съм се дразнел от думата „касая“, този кърлеж, впил се в езика ни, но от Великото народно събрание я възненавидях, черна омраза. И даже написах някъде, че докато проблемите на България не престанат да касаят нашите политици, а започнат да ги засягат, нещата няма да тръгнат на добре. Ама тази руска дума наистина се е загнездила в речта ни от сто години насам. Всички адвокати безсрамно я използват. Изтръпнах, когато видях, че и Симеон Радев я е употребявал. Това обаче не прави думата по-малко грозна и излишна. Симеон Радев твърди, че и Яворов не е никакъв поет, но в този случай неговото мнение не ни касае, нали? Извинявайте, отклоних се, но то е от яд...

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2002 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух