напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



6.


Над входа на Народния театър висяха черни знамена. Беше се случило нещо, което доскоро изглеждаше невероятно: Елисавета Багряна се бе преселила в отвъдното на 97-годишна възраст. Поклонението беше обявено от девет до дванадесет часа, но отвън не се виждаше народ. Влязох смирено във фоайето и там стояха само неколцина: Йордан Василев, Блага Димитрова, Александър Йорданов... Всички бяха раз-строени не толкова от загубата на най-прочутата ни поетеса, колкото от това отчайващо отсъствие на хора. Йордан Василев си гледаше часовника и горчиво каза:

- Ще дойде колата да я вземе, няма с кого да я изнесем. - Позор!

Багряна изглеждаше невъзмутима в последния си грим.

И изведнъж дойде помощ, вратата се отвори и влязоха Александър Лилов, придружен от още двама-трима съпартийци. Мълчанието стана още по-пълно. Те оставиха цветята си и застанаха кротко до ковчега. И тогава пристигна погребалната кола. Нямаше какво да се прави, вдигнахме ковчега - от едната страна Александър Йорданов, Йордан Василев и аз, от другата - Александър Лилов и неговите хора. Беше знаменателно! Врагове в българската политика отнасяха на плещите си българската поезия в гроба.

 

* * *

 

Вихрите вееха и както понякога разсейваха облаците, надвиснали над Витоша, така и в мъглявините на паметта ми започват да се мяркат преградите, паветата, гранитните блокове, младите юначаги, които блокираха движението и искаха Луканов да си подаде оставката, споровете с пешеходци-комунисти, които викаха, че това е дивотия. Ами скандирането на митингите: „Всеки ден ще е така до оставката!“ Ами голямата стачка? Опозицията поиска да се гласува недоверие на правителството. Няма пък! - казаха социалистите и в парламента се сбиха за листовете с текста на искания вот. После се усмириха и гласуваха 159 гласа против правителството и 201 за.“На, да видите!“ - провикна се Чавдар Кюранов. Добре, ама няколко дни по-късно сам Андрей Луканов поиска от парламента да бъде освободен от длъжността министър-председател ведно с целия му кабинет. Пак гласуваха и този път само 43-ма бяха против оставката. За няколко дни сто и петдесет социалисти си бяха променили мнението. Те са рекордьори в това отношение. Улиците се разчистиха, митингите се разпуснаха и дойде коалиционното правителство на Димитър Попов. Изпъчен, наперен, с глас на оперен баритон. В парламента го попитаха, колко смъртни присъди е издал като съдия. Той отвърна, че е изпълнявал законите. И че е осъждал на смърт само тези, които заслужават...

А аз съм заклет противник на смъртното наказание. Най-напред, защото смъртта не е наказание. Обесеният, гилотинираният, обезглавеният, инжектираният престава да съзнава, че изкупва грях. После, ако обществото е приело като висш морален принцип повелята „ Не убивай!“, то не може да я нарушава спрямо индивида, защото стои над него. Третото основание, главното основание, генералната превенция, също е съмнително: престъпникът се убива, за да се всели страх в другите, склонни към убийство. В цивилизования свят обаче не съществува статистическа закономерност, от която да личи, че убийствата стават по-малко там, където съществува смъртно наказание. Дори напротив! В държавата, където всичко е противоречиво по американски, в щатите без смъртно наказание се извършват по-малко убийства, отколкото в щати с подобно жизнено равнище и етнически състав, където все още връзват на електрическия стол или инжектират калиев йодид във вените на осъдения. Последното основание е съдебната грешка. Няма съдия, който да е застрахован срещу нея. И ако по нещастие я допусне, той сам става убиец.

Ама общественото мнение било в полза на смъртната присъда! Само че то се променя много бързо и се влияе от маса обстоятелства. Мнозинството от французите били за гилотината и не искали да се разделят с нейната хубава традиция, но когато показали по телевизията обезглавяването на някакъв престъпник, на другия ден мнозинството рязко намаляло. И, естествено, евангелският пример: Когато Пилат Понтийски попитал народа: „Кого искате да пусна на свобода по случай празника Йсус или разбойника Варава?“, народът отговорил: „Варава, Варава!“ „А какво да правя с Исуса?“ „Разпни го! Разпни го!“. Между другото това е един от парадоксите на пряката демокрация. А що се отнася до нашата държава, повечето от членовете и алинеите на стария наказателен закон, в които се предвиждаше смъртно наказание, допускат и двадесет години затвор. Тъй че съдиите са имали избор. Димитър Попов - също.

- Този човек не ми вдъхва доверие - каза Йони.

- Защо?

- Ами просто защото не ми вдъхва доверие - повтори Йони и добави: - Винаги се оглежда, когато минава край някоя витрина. Не си ли забелязал?

Бях забелязъл, че и аз понякога се оглеждам във витрините, но не й го признах. Оглеждането се лекува с възрастта. Московският професор Михаил Христофорович чертаеше на черната дъска кривата на болцмановото разпределение и казваше, че тя има универсално значение. Той даваше пример с времето, което жените прекарват пред огледалото в зависимост от възрастта им. На абсцисата нанасяте годините, на ординатата - минутите пред огледалото. В началото на координатната система е раждането на бебето, оттук нататък кривата може да си построите сами. Ако не успеете, прощавайте! Исках само да ви смая с познанията си...

- Ти знаеш ли колко струва един хляб от днес - каза жена ми. И аз се почувствах едва ли не виновен за скока на цените.

Тръгнах да обикалям магазините като любопитен зрител в изложба със свободен вход. Усмихвах се на цените, докато не си дадох сметка, че и аз съм купувач.

- Вашата мамица, седесарска, вашите министри направиха това...

- За бога, братя, не купувайте! - драматично изрече министър-председателят, като възлагаше всичките си надежди на закона за търсенето и предлагането.

Но вместо да поевтинеят стоките, се случи нещо, което доста ни озадачи. Полека-лека магазините започнаха да се изпълват със стоки, сякаш някой отприщи вир и рукна поток, взе да прелива по лавици, хладилници, витрини. Суджуци и салами, хлябове и хлебчета, месища и филета, японски телевизори, електронни джунджурии, одеколони, парфюми, дезодорани и сен-лорани. Бре, да му се не види! Хората бъркаха в джобовете си - напразно - там всичко си беше... както в дните предишни!

А в парламента работата по новата конституция се проточи, червените го усукваха, сините нервничеха, хората нарекоха председателя - Ватмана, защото единствената дейност, с която се справяше най-добре, бе да удря с длан по звънеца. Започна скандалът с досиетата. Вестник „Факс „ изпревари всякакви комисии и публикува списък на сътрудниците на Държавна сигурност, измислени ли бяха, верни ли бяха, как се бяха докопали до тях вестникарите или просто са им били подхвърлени, не знам. Имаше и едно подозрително издание, което се наричаше „Ранно утро“, то пък обяви Георги Мишев и Марко Ганчев за бивши агенти. Двамата го дадоха под съд и спечелиха делото, но злата дума вече се бе промъкнала. Клеветата никога не умира съвсем. Ако целта на занятието с досиетата е била да се всели недоверие - тя бе постигната.

Дойде денят, когато 39 разгневени мъже, депутати от опозицията, напуснаха парламента, опънаха палатки край черквата „Света София“ и обявиха гладна стачка като протест срещу мудната работа по конституцията и несъгласие с някои нейни разпореждания.

Изминалото време понякога окарикатурява събитията. Винаги, когато драматичното нявга започва да изглежда комично, нещо в него е било пресилено, преиграно, недостатъчно разумно. Край депутатския стан се струпваше множество народ, гледаше как героично гладуват тези хора, насърчаваше ги: „ Дръжте се! Дръжте се! Не отстъпвайте!“ Изобщо - „ Българи- юнаци!“Аз също се отбивах при палатките, разговарях с някои от познатите и тогава съмненията ми бяха далеч по-малко, отколкото станаха сега. Стачкуващите искаха да се приключи по-бързо с конституцията и да се насрочат нови избори. И имаха право, но дали цялата показност, театралност на поведението им беше целесъобразна?

В парламента останаха „левичарите“ от опозицията. И така всъщност започна разединение, което някои наричат пречистващо, целебно, но за мен то изглежда най-малкото несвоевременно и недалновидно. Депутатите се разделиха на такива, които предпочитат да подпишат новата конституция, и другите, които непреклонно отказваха. Стигна се дотам, че ръководството на СДС реши всички партии и организации, които дръзнат да подпишат основния закон, да напуснат съюза.

„Да изсъхне ръката на този, който подпише конституцията!„ възкликна Блага Димитрова. Това беше метафоричен изблик на гняв. Но той щеше да бъде последван от доста унизителен компромис. Защото много от неподписалите депутати в бъдеще неколкократно щяха да се заклеват в същата тази конституция, която сами бяха проклели. Политиката е изкуство на компромиса, но мярата е доказателство за изкуството!

Както и да е, Великото народно събрание завърши с шампанско, през октомври бяха насрочени избори за обикновено народно събрание. Нямаше много време. Отново се създаде предизборно студио, отново ме поканиха да взема участие в него. Пак се съгласих, но не с някогашното въодушевление. Помня, с Олег Ковачев измислихме един весел клип, намерихме някакъв доста уродлив червен домат и елегантен син патладжан, те символизираха двете съперничещи си политически сили. Имаше и подходящ текст за благородното превъзходство на патладжана над скапания домат. Леле-мале! Като скочиха тия от ръководството на СДС, каква е тази простотия, тук става въпрос за съдбата на отечеството, а те си правят тъпи шеги. Спомням си, че само пристигналият от Щатите Константин Мишев и вече ползващият се с авторитет Евгени Михайлов ни защитили. От някогашния съюз на демократичните сили се бяха обособили вече три направления, три фракции, те се наричаха СДС - център, СДС - либерали, и СДС бих го нарекъл „класик“. От своя страна, земеделците на Милан Дренчев пак искаха „ние да сме най-добря“ и бяха склонни на коалиция при условие, че им се гарантират достатъчно голям брой кандидати за народни представители. В навечерието на изборите обаче те взеха забележително по своята глупост решение да участват на изборите самостоятелно. С други думи, настъпи боричкане, сдърпване, ръфане, политически квик... Това дразнеше обикновените хора, отвръщаше ги, разочароваше ги и изведнъж интересът към бъдещите избори замря. СДС - център, и СДС - либерали, вярваха, че ще съберат голям процент от гласовете, земеделците също, а най-вероятно беше гласовете да се разпилеят, много хора въобще да не гласуват и единните во Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин-Димитров и Живков отново да надделеят.

Тогава написахме едно обръщение до българските граждани, в което ги умолявахме да дадат своя глас на изборите, защото тяхното безразличие може да бъде пагубно за бъдещето. И наистина то щеше да бъде добре дошло само за комунистите (Нека политолозите ме извинят, че използвам определението комунисти в твърде широк и неточен смисъл на думата, но така смятам за по-прегледно и по-простичко, така ще продължавам и докрай). Не по-малко вредно беше, според нас, и разпиляването на гласовете по различните фракции и малки партийки. Самата социалистическа партия имаше интерес от това, поощряваше и подсторваше разединението, както и излюпването на партии лилипути. Обръщението бе подписано от петдесет и пет души всред тях бяха Иван Радоев, Ивайло Петров, Иван Стоянович... Георги Мишев взе че ми се разсърди, но не задълго. Какво да се прави, той бе вече от „другите се-де-се-та“. А Митко Коруджиев остана при правоверните. Така двама добри приятели, двама добри писатели, които бяха кажи речи неразделни, политиката раздели и смрази.

Нашите предположения, че фракциите и малките партии нямат шансове, се сбъднаха. Нито либералите, нито центърът, нито земеделците „Никола Петков“ успяха да минат 4-процентната бариера и се озоваха вън от парламента. За голяма жалост повечето от българите гласуват не според някакви логични убеждения, а според предубежденията си.

Вечерта на изборите. НДК. Суетня. Познати физиономии на важни личности. Никой не бърза да изразява чувствата си, все още няма окончателни данни. Но и никой не се свърта на едно място. Само Стефан Савов - водачът на демократите - се придвижва по-бавно, затова пък царствено. Филип Димитров е напрегнат. Днес е съдбоносният му ден. Целият му живот, цялото му бъдеще зависи от него. Много малко го познавах в ония дни, спомням си веднъж го срещнах по стълбите на „Раковски“ 134, поздравих го, той отвърна на поздрава ми и отмина надолу по стълбите, без да ме погледне. И изведнъж, какво ми бръмна в главата, спрях се няколко стъпала по-горе и го позовах:

- Господин Димитров, извинявайте много, но гледайте хората в очите, когато ги поздравявате. Това е особено важно за един политик!

Нахалник! Е, че какво пък толкоз бях сторил. При малко повече ентусиазъм от моя страна този млад човек би могъл да ми бъде син.

За мое учудване обаче бъдещият министър-председател не се докачи, извърна се и кротко каза:

- Извинявайте!

Продължавах да снова насам-натам из НДК и гледам: политологът Андрей Райчев, рошав, буен, нещо обяснява на събеседника си, буботи разпалено, нещо прогнозира, не можах да доловя за какво става дума. Но не изглеждаше много доволен. Познавах добре баща му Венцел Райчев - извънредно умен и способен човек. Казваха, че бил свързан с... Не, стига с това „казваха“... Аз не пиша история, но това не значи, че трябва да давам ухо на всяка дума, която жужи в пространството.

Комунистите губеха. Разликата отначало беше два процента и половина в полза на СДС, но взе да се стопява. А де! А де!

Стояхме пред един монитор и се опитвахме да хипнотизираме процентите. И тогава към нас се приближи Филип Димитров.

- Какво става?

Той сигурно знаеше, но искаше да го чуе още веднъж, да го види с очите си.

- Печелим - каза някой.

Филип Димитров се взря в монитора, след това събра пръстите на десницата си и широко се прекръсти пред екрана.

Не знам дали според канона бива да се кръстиш пред телевизор, картината бързо се сменя, не съм религиозен, но младият адвокат беше.

Разликата обаче си остана заплашително малка и за да разчита на мнозинство в Народното събрание, СДС трябваше да прибягва до услугите на хората на Доган. Ако архонтите от БЗНС- Никола Петков, предвождани от Милан Дренчев, не бяха измъдрували да участват самостоятелно в изборите, гласовете, които бяха дадени за тях, щяха да бъдат достатъчни да направят победителите независими в парламента, да не говорим за останалите отломки - център и либерали. Да, ама те не били стока, били съглашатели, „перестройкаджии“, широки социалисти, бивши комунисти, добре, да допуснем... само че за съжаление и между революционерите, якобинците се оказаха доста много самолюбиви, славолюбиви, користолюбиви, фукливи и податливи на всяка съблазън хора.

Ние искахме демокрация, но колкото и да се оглеждахме, колкото и да засенчвахме с длан очите си, истински демократи само ни се привиждаха. Ние вярвахме, че хората, които поемаха властта, ще имат една грижа, първа грижа и първа радост - България. Сигурно такива е имало, но те не успяха да повлияят на другите край тях. Не са били достатъчно умни, достатъчно силни, за да удържат властолюбието на съратниците си и да не им позволят да загубят от очи многострадалния, очакващ и мърморещ български народ. И аз оприличавам Властта на кораб, корабът, който се носи леко в морския простор и чезнат в мъгли далеко свидните родни брегове, населени с изоставените българи, които дори вече не му махат с ръка.

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2002 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух