напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



7.


На това място разказът ми трябва да придобие малко тайнствен вид. Не ми се ще да спомена имената на двама души по причини, които навярно ще станат ясни след изложеното. Не се притеснявайте, те са си живи и здрави и днес, и мисля, че всичко им е наред.

Звъни телефонът. Те.

- Може ли да се видим?

- Може.

- Днес?

- Добре днес.

- Тогава на обяд в ресторант „Корона“.

Ресторант „Корона“ се намираше на улица „Раковски“, на същото място, където навремето беше благопристойната пивница „Рила“. Грешка, недопустим пропуск, „Рила“ се намираше по-надолу по „Раковски“, а въпросната пивница се наричаше „Видинска среща“. Не знам дали я бяха наели и ремонтирали монархисти, но беше спретнат, чист и скъп. След това фалира.

Отивам, и двамата вече там. Чакат.

Похъмкаха, покашляха и започнаха тихичко:

- Абе, виж какво, кажи някои твои познати, способни хора, наши хора, които да станат министри.

- Какво да станат?

- Говорим най-сериозно.

Аз най-сериозно се вцепених.

- Имай предвид, че Филип ни е дал картбланш.

Не знаех дали да се полаская, или да се разплача.

- Трябва да помисля.

- Нямаме много време.

Знаех, че нямат много време, но какво можех аз да направя, кого да посоча, кого да препоръчам... Най-много някои от моите познати от научните среди като кандидат за министър на просветата.

- Може би някой за министър на просветата... - плахо продумах.

- А ти не искаш ли да станеш? - попита ме единият от тях.

- Какво!?... Сакън! Не.

Кълна се в достоверността на този разговор. Но той означаваше само едно: през есента на 1991 година СДС не беше подготвен за властта. Близо две години тези хора там се бяха помайвали, не бяха помислили как ще управляват България, какви личности да бъдат набелязани и предвидени за високите държавни постове. Не можеше да има съмнение, че рано или късно демократичните сили ще спечелят изборите и това, че не са се замислили за най-ръководните длъжности в една бъдеща демократична държава, тревожеше.

- Познаваш ли някой военен, свестен човек? Офицер.

Сега пък и офицер.

- Всички офицери са били членове на партията - казах аз.

- Това го знаем, важното е да е честен човек.

Замислих се и в главата ми се появи един усмихнат образ.

- Имам един приятел, летец, полковник от реактивната авиация, много мъжко момче.

- Хайде, моля ти се, говори с него дали ще приеме да стане съветник на министър-председателя.

Познавах този мъж от двадесет години - беше влюбен в небето, в самолетите, в полетите и въпреки че бе прехвърлил петдесетте години, правеше-струваше и продължаваше да лети. Беше здрав, силен, с момчешко лице, за да запази тялото си стегнато спортуваше и вкъщи дори вдигаше щанги. Иначе бе с весел нрав, симпатяга, сърдечен и с един белег, който образуваше ъгъл на бузата му. Това му бе характеристиката. Но дали ще се съгласи да стане съветник в правителство на СДС, не посмях да предричам.

Обадих му се по телефона. Срещнахме се при колелото за летището. Там беше неговата служба.Той се появи спретнат и стегнат в синята си униформа.

- Здравейте, господин полковник, така и така...

Полковникът ме изгледа стреснат.

- Чакай бе, ти нали знаеш, че аз...

- Естествено, че знам. Това няма значение.

Полковникът помълча, помълча и отсече:

- Ще ти се обадя. Трябва да си помисля.

- Добре. Кога ще се напием?

- Когато кажеш!

Разделихме се.

Не помня дали същия ден, или на другата сутрин, позвъни. Бил съгласен. Назначиха го. Откровено казано безпокоях се как ще бъде приет. Излишно. След няколко месеца бе произведен генерал.

Струва ми се, че той бе един от най-добрите и верни съветници на Филип Димитров. Навярно и бившият министър-председател ще потвърди това. Когато пенсионираха генерала във Военния клуб се събра маса народ. Генерали, бивши министри, приятели. Днес вече никой не се е загрижил за него, нито военните, нито политиците, а всички в семейството му са без работа.

Върнах се в театъра, надявах се, че най-сетне ще започна да си гледам моята работа, но не би! Президентски избори. И хайде, моля ти се, да станеш завеждащ предизборния пресцентър на Желю Желев и Блага Димитрова. Вече съм си признал, трудно отказвам, особено за начинания, които не са ми много ясни.

По това време СДС подкрепяше Желю. Отношенията още не бяха охладнели, въпреки, че на един коктейл Михаил Неделчев, когото знаех още от дете, своенравният, умният, ерудираният, запаленият Мишо, не знам точно по какъв повод, ми рече:

- Вие, какво си мислите, стига да поискаме и Желю няма да стане президент.

Той тогава се отъждествяваше с ръководството на СДС, беше председател на парламентарната комисия за медиите, често обличаше смокинг, обичаше да държи речи и да се кара с доктор Тренчев. Аз не знаех кои сме тези „вие, дето нещо си мислите“, но ми стана ясно, че има хора, които започват леко да се отдръпват от Желев. Всъщност отношението на Михаил Неделчев към доктор Желев през годините беше доста променливо. Ту пренебрежително, ту почтително, в зависимост от обстановката и настроението. Не можех да се сърдя на Мишо, познавах си го: вегетарианец, навремето дългокос със сложна маскировачна фризура, на която морските вълни създаваха грижи, крайно интелигентен, крайно суетен, речовит, обидчив, с разностранни интереси и амбиции, извършил маса полезни дела главно в областта на литературната критика, политологията, културата и доста безполезни в политиката. Мисля, че въпреки всичките му щуротии той е ценна личност, противоречива, но ярка в общото безличие на времето.

Главният противник на Желю Желев беше господин Велко Вълканов, издигнат от БСП. Този енигматичен човек, сприхав стар ерген, известен като депутат, който понякога страстно защищава справедливи тези, друг път изригва нелепости, имаше дар слово, беше далеч по-темпераментен от Желев, но според мен, поне така си мислех отначало, нямаше големи шансове. Останалите кандидати не представляваха заплаха, те, като изключим Жорж Ганчев и Петър Берон, будеха весело недоумение. Ако телевизията пази кадри от представянията на останалите тогавашни кандидати и ни ги покаже в наши дни, човек може само да въздъхне и да си рече: „Горката България.“

Боян Папазов и Радослав Спасов решиха да се заснеме кратък филмов очерк за Желю с негови коментари по различни политически теми. Къде да се направят основните снимки, къде - ами в Ковачевица! В къщата на Радослав. Пред запалено огнище и стари бакърчета. Какво по-романтично и народно от това. Желю нямаше ранчо като Рейгън или Буш, той живееше в един скапан апартамент. Та, речено-сторено, Ковачевица. Тръгва президентската кавалкада от София, спира, ако се не лъжа в село Огняново, президентът Желев се хваща на хорото, имало някакъв празник, и показва уменията си. Това друскане на българските държавници на народните хора винаги ми е изглеждало фалшивичко и игривичко. То ми беше опротивяло от подрипванията на Тодора, така че и неговите приемници не ме убеждават. Както и да е, президентските коли пристигат в село Ковачевица, пропадат и се тръскат по спомените от асфалта, минават покрай кръчмата - бре, тия пък кои са? - и затрополяват по тесния калдъръм към хубавата Славчова къща. А в Ковачевица от край време, по който и час на денонощието да се появи пришелец, невъзможно е да остане незабелязан и вестта да не се разпространи мигом по загадъчните информационни канали на селото.

- Ама това бил Желю, бе?

- Кой Желю, мари?

- Абе Желю, бре. И гу и! (Което ще рече ей го там)

- Това не може, ако е Желю.

- Как ще дойде тук у Ковачевица?

- Желев никога нема да дойде у Ковачевица. Това е някой маскиран като него, двойник от киното.

Такъв спор се повел в кръчмата.

Тогава Йошката не се стърпял, докуцал до Славчови да види с очите си какво е това чудо. Пуснали го горе на потона като стар познат и макар че иначе си пада малко комунист, той грабнал ръката на Желю в двете си длани и му сторил дълбок поклон. Сетне се върнал в кръчмата и рекъл:

- Желю е!

Работата в пресцентъра не бе особено сложна. Трябваше да се организират пресконференции на кандидат-президентите, публични срещи с журналисти и специалисти в определени области. От това време ми е останал малък неприятен спомен. Едно телевизионно предаване, водено от Диляна Грозданова. Щяхме да се явим в студиото заедно с лицето Христо Смолянов. Виждал бях този смугъл, късобрад човек навремето при обсъжданията на прожекциите на документалните ни филми, които провеждахме в дома на киното. Там Смолянов ораторстваше разпалено в почти дисидентски дух, после и с него настъпиха метаморфози, вятърът на промяната го отвя наляво, и сега участваше в предаването, като явен противник на Желев.Та това същество, като взе думата и като се захласна, няма млъкване. Напразно морно-меланхолната Диляна Грозданова се опитваше да го прекъсне. Аз мълчах, премигвах и в паузите, когато опонентът си поемаше дъх, успявах да промълвя две-три несвързани думи. Той толкова се разпали, че ми взе очилата и започна да ги размахва. Аз успях само да кажа „Извинявайте, но тези очила са мои.“ И така свърши дискусията.

Като излизах от студиото, един от операторите ми каза:

- Защо не му удари един шамар?

Слава богу, че не ми текна такава мисъл през главата. Оказа се, че Христо Смолянов бил треньор по карате на хората от МВР. Бая щях да си опатя!

Подготвяше се и диспут между Желев и Велко Вълканов. И тук ние допуснахме грешка, предложихме за водещ Димитри Иванов, интелигентен човек, възпитан човек, който да внася ред и спокойствие в диспута. Разузнаването донесе, че Велко Вълканов се подготвял за срещата като за боксов мач. Пиел някакви тонизиращи чайове, редял скороговорки, за него се грижил лекар и това, последното, може и да е вярно, защото в телевизията, няколко минути преди началото на диспута, в стаята, която беше определена за нас, влезе някакъв възрастен мъж с лекарска престилка и наметната върху нея връхна дреха. Той държеше малък термос в ръката си, навярно с вълшебния чай. Стресна се, като ни видя, и рече:

- Аз съм сбъркал вратата!

Още от самото начало, въпреки точно определеното време, с което разполагаше всеки един от кандидатите, Велко Вълканов взе инициативата, възбуди се, настръхна, нахвърли се срещу Желев и нямаше намерение да си затвори устата. Опитите на Димитри да го прекъсне бяха плахи и жалки: „Господа, господа…напомням ви…регламента“

Желев се опитваше да говори в познатия си стил, бавничко, кротичко, разумно, но за времето, с което разполагаше, Вълканов изговаряше два пъти повече думи. Няма значение какво бе качеството на мисълта, която се криеше зад тях. По едно време той почти истеризира и зададе въпроса, станал класически със своята гръмотевична глупост:

- Вие, доктор Желев, турчин с фес ли сте?

Както и да е, диспутът свърши, аз лично не останах доволен от протичането му, яд ме хвана на Димитри, който не можа да наложи порядък, а кой го знае, може и да не искаше. Но ние си бяхме виновни. Ние настоявахме - той та той. Мисля, че и Желев не беше доволен от себе си, и вероятно, за да го успокои, младият политолог Иван Кръстев каза, че всичко минало много добре.

В навечерието на първия тур на президентските избори в пресцентъра напрежението нарасна, появяваха се различни доброжелатели, които искаха да помагат, споделяха страховете си и подозренията си, дори Георги Спасов ни бе препратил едно писмо, адресирано до него, с идеята, че може да ни свърши работа. То започваше така:

„От много години в София се пробиват тунели... Тогава още си помислих, че „другаря Янко“ и кликата около него строи тези тунели, за да си осигурява път за бягство... Усилено продължава да се копае и сега и аз искам да ви запозная с дългогодишни мои наблюдения, които, струва ми се, ще открият още една тъмна страница от дейността на комунистическия режим.“ Следваше подробно, осем страници, почти топографско описание на всички възможни тунели, които се копаели в София с точни определения на улици, посоки, направления. Накрая авторът пишеше: „За прегледност Ви предоставям и една карта. С плътна линия са отбелязани сигурните трасета, а с пунктир - предположенията. С кръгче са означени местата на сега действащи или закрити шахти за изкопни работи.

Понеже не съм сигурен, че в СДС няма внедрени хора на ДС или МВР, моля Ви, да не давате името и телефона ми на никой друг...“

На това място Георги Спасов акуратно бе откъснал края от последната страница на писмото.

Доброжелатели ни предупреждаваха за тайни срещи между Велко Вълканов и руския посланик, дори знаеха точното им място и ни съветваха да изпратим хора с камера, да заснемат заговорниците.

Ако на първия тур никой от кандидатите не достигнеше петдесетте процента, щеше да се проведе втори - между двамата, получили най-голям брой гласове.

В деня на изборите цялото Желюво войнство се събра в помещението на пресцентъра, което се намираше в НДК. Само Желю го нямаше, беше предпочел да си остане вкъщи... Някъде в късния следобед извъня телефонът и се чу познат глас, който каза само две думи: - Не минава!

Гласът на Миро Севлиевски. Той тогава беше нашият информатор в „Честните избори“. Сега вече е за почтеност в политиката.

Настъпи униние. Желев водеше, но всичко щеше да се реши на втория тур. Резултатът наскърби нашия кандидат за президент и за да бъде истината по-пълна, в един миг той се почувства толкова унизен, че беше на път да се откаже. Отидоха хора да го утешават, да го увещават, докато той най-сетне склони да дойде в пресцентъра и нещата си тръгнаха по реда.

Жорж Ганчев заемаше почетното трето място с осемнайсет процента. Предполагах, че кандидатът с китарата, песните на Боб Дилън и не особено духовитите остроти, ще има своите поддръжници, но чак толкова много гласове приех като лична обида. Някъде писах, че Жорж въпреки феноменалната си памет, енциклопедия от цитати, възторжени приумици, си остава лош български превод на Барон Мюнхаузен. Неговите последователи, които с годините един по един го изоставиха, написаха изложение срещу мен, но то нямаше последици. И все пак осемнайсетте процента на Жорж и Берон са според мен тема за размисъл върху народопсихологията и въздействието на харизматичната психопатия.

Спомням си, ден преди втория тур, в пресцентъра бяха дошли Михаил Неделчев и Георги Марков - младият депутат, който обичаше да се държи нахакано в парламента, а попръжните му по адрес на комунистите забавляваха митингите. Двамата разговаряха, а аз трябваше да споделя някаква новина с Михаил Неделчев, приближих до тях и рекох:

- Мишо, искам да ти кажа нещо...

Георги Марков ме изгледа надменно, мустачките му щръкнаха и той изръмжа:

- Защо ни прекъсвате разговора?

Аз смотолевих, че съм от пресцентъра, но той не ме изслуша:

- Откъдето и да сте, оставете ни, тука двама депутати разговорят, а вие ни прекъсвате.

Идеше ми да кажа нещо за майките на двамата депутати, но чинно се оттеглих.

- Не му обръщай внимание - каза после Мишо Неделчев.

Само че точно това не биваше да става. Трябваше да се обръща внимание на хората, които се самозабравят, на които им поникват крила, пърхат и се издигат над простосмъртните, започват да кръжат над главите им, докато се залепят на някоя мухоловка за ангели.

След два дни празнувахме победата на Желев. Георги Марков дойде при мен, извини ми се най-искрено, онзи ден не ме познал, а иначе много ме уважавал. Все така ми се случва.

В полунощ след победата на Желев и Блага Димитрова беше обявена пресконференция. Тя се предаваше по Националната телевизия, а моя милост се мъдреше между Желю и Блага. Този път и двамата бяха във форма, отговаряха убедително на въпросите на журналистите, но по едно време един млад човек с хитро изражение реши, че трябва да зададе въпрос-убиец, и то на мен.

- Господин Данаилов, в една ваша статия вие пишете, че от времето на Юлий Цезар светът се е управлявал от кретени. Какво ще кажете по този въпрос тази вечер?

А сега де, господин Данаилов. Какво ще кажеш за твое оправдание. Измъквай се по-бързо!

И нещо ми просветна.

- Най-напред, това не са мои думи, а принадлежат на прочутия учен Алберт Сент-Дьорди, откривател на синтезата на витамин С и родоначалник на биоелектрониката, той ги пише в книгата си „Полудялата маймуна“, която излиза през 1963 година. Ако беше я написал по-късно и беше взел предвид хората, които нас ни управляваха, сигурно щеше да използва значително по-остро определение.

Залата започна да ръкопляска. Хитрият журналист кимаше доволно.

Естествено имаше празненства. И на тях присъстваха всички „сини“ лидери, че и Филип, че и Венци Димитров, че и Стоян Ганев, че и Митко Луджев, Йордан Василев, че и вече не помня кой, но като си помисля как съвсем скоро тези мъже, които радостно се чукаха с чаши вино, ще се разединят, ще се противопоставят, ще се ненавиждат и ще положат всички усилия нещата в отечеството да тръгнат от развала към провала, направо ми призлява.

Може би седмица по-късно президентът Желев покани всички, които бяха работили за неговото избиране в един от салоните на ресторант „България“. Събраха се много хора от София и от провинцията. „ Наздраве! Наздраве! На добър час!“ И с течение на пиенето, според природните закони, започнаха да се обособяват групички, в които хората разговаряха помежду си, без да се слушат какво си казват. Сам президентът бе повел спор с един млад човек от Демократическата партия. Жельо се бе позачервил, опонентът му също и аз се присламчих, за да чуя за какво по-точно става дума.

-Борис Трети е един военнопрестъпник - казваше Желю. Казваше го убедено. За пръв път чувах такива думи от него. Бях смутен, неприятно изненадан, защото подобно твърдение идваше направо от някогашните наръчници на агитаторите.

Младият демократ му възрази и каза, че думата монархофашизъм е комунистическа измислица.

- Извинявайте, но вие говорите глупости! - заинати се Желю.

По нататък спорът губеше смисъл, нямаше аргументи, всеки настояваше, без да доказва. Но това за монархофашизма и военнопрестъпника Борис Трети продължаваше да звучи в остър дисонанс с либералните възгледи на човека, който беше написал „Фашизмът“. Да се сравнява цар Борис с Хитлер, Химлер, Гьобелс и на свой ред със Сталин и Берия, е точно толкова справедливо, колкото да се нарече Борис Трети - демократ. А за терминологичното недоразумение монархофашизъм не си струва да се говори.

Желю Желев при всичката си скромност, състрадателност, логичност не можеше да се отърве от някои калцирани язви в мисълта си, които беха се образували още на млади години и понякога неочаквано напомняха за себе си.

След изборите най-после успях да се оттегля от тези официални среди, опитах се да пиша нещо, не ми вървеше. Ските, щеките, скиорските обувки, прашни и натъжени, се подаваха зад едно перде. Рила и Пирин сякаш бяха побягнали далеч. Не! Повече така не може да продължава. Слава богу, месеци наред никой от политиците не ме потърси, оставиха ме на мира, въпреки че аз вече бях дамгосан. Срещнеше ли ме някой полупознат или непознат и първата му работа беше да каже:

- Ти нали си съветник на Желю Желев!

- Ти нали си на Желев, такъв...

Отначало се мъчех да внеса яснота, да обяснявам, че съм завеждал предизборния пресцентър, но вече не изпълнявам никаква политическа длъжност, вече не съм такъв. Напусто... само дето настъпи промяна в глаголните времена: “Ти нали беше на Желю...“, и толкоз.

А когато отношенията на Желев с Филип Димитров и СДС се обтегнаха и скъсаха, имаше намръщени жени, те са по-смели от мъжете, които минаваха покрай мен и процеждаха:

- Желю Желев, а? Желю Желев. Пу!

По улиците на София все още броди бързо и целенасочено към никъде един сравнително млад човек, брадясал, облечен в овехтели дрехи, изразът на лицето му е странен - хлътнали скули, в очите му пламти леко налуден пламък. Та той е нещо като политически барометър, нещо като Мунчо на нежната революция, щом ме видеше, казваше: „Да живее господин Желев!“ и отминаваше. По-късно възгласът му бе само: „Желю Желев! „ и накрая: „Долу Желю Желев!“

Март на 1992 година. Грабнах ските и раницата и реших: ще бягам, ще бягам от политика, от демокрация, от избори, на свобода в девствените снегове на планината. Качих се на кабинковия лифт за Ястребец, стигнахме върха, влязох в заведението към самата станция и първото нещо, което видяха очите ми, зад бара окачен голям стар календар с ликовете на Негово величество Борис Трети, съпругата му Йоанна, Мария Луиза и малкия Симеончо с косица, вчесана на път. На друг плакат, от наши дни, ликът на големия Симеон, вече без косица. Появява се съдържателят симпатичен къдрокос самоковец, продава печени пилета на грил, сандвичи, пържени картофи, на космически цени, но чужденците купуват, без да им мигне окото.

- Айн бир, бите! Цвай незнам си какво, бите! Чикън плийз!

Съдържателят ме гледа дружелюбно и казва:

- Вие нали бяхте на Желю... Данаилов, Георги, писател.

- Бях - казвам аз - бях! Откъде сте намерили този календар.

- Намират се, има хора са ги крили и запазили, държа ги тука да ядосвам комунистите.

- Толкова високо идват ли комунисти?

- А, има и високопланинска порода.

Сприятелихме се с този Ицо и в бъдеще, когато го посещавах, той ми правеше голяма отстъпка в цената на пържените картофи, а понякога получавах и някоя порция даром. Лошото беше само едно, че Ицо винаги искаше да разговаряме за политика. Той гледаше нещата от високо и те изглеждаха доста по-различни от две хиляди и петстотин метра над морското равнище. Дотук бяха достигнали вече мъглици на недоволство, разочарования и несправедливости, а Ицо ги виждаше безпогрешно.

Вярвах, че ще избягам от политиката във високата Рила, но това се оказа напразна надежда. Спускам се със ските към пистите и гледам една хубава жена лети надолу по склона, прибрани ски, добра стойка, Надежда Михайлова! Ай да му се невиди. Тогава тя едва ли е мечтала, че някога ще стане външен министър на България, но стана, понесе се високо над всички земни върхове, само че със самолет, а на планината идваше все по-рядко, и то с охрана, която гледаше мрачно.

Оказа се, че и Димитър Луджев бил скиор. Хората от лифта разказваха една поучителна история за него. Луджев като коджа ми ти военен министър пристига в Боровец, разбира се, хич не му се чака на опашка за кабинката и се запътва да мине през изхода на сградата. Насреща му едно момче от лифта:

- Къде? - пита то.

- Какво, не може ли - казал военният министър и в гласа му прозвучала насмешка.

- Може - рекло момчето, - но преди оттук минаваше Луканов.

Самоковските момчета понякога са много мръсни. А министърът вместо да рече „Прощавай бе, братче, но имам само един час свободно време, виж каква опашка се е проточила“ - взел, че отишъл при другите хора, обслужващи лифта, и им се оплакал: „Там една маймуна не ще да ме пусне!“ А пък хората от лифта не обичат да ги наричат маймуни. Те имат непрестанна телефонна връзка помежду си и със скорост триста хиляди километра в секунда министър Луджев погубил завинаги авторитета си по станции, влекове и клекове.

Реших аз да оставя тази населена с политици ски-писта и хайде на Пирина. От Ковачевица до Банско е един час път с автомобил и там още половин час до пистата. Пристигам, качвам се на столчетата за Тодорка, спускам се надолу, завивам по левия ръкав, по-стръмния, и гледам Иван Костов се трепе по склона. Ама пада, ама става, ама упорит като муле. Учил се. То точно тази писта не е за учене, но смел човек. Когато стана министър-председател си казах, този сега, ако започне да се учи да управлява, както се учеше да кара ски... Но това е друга тема.

През късната есен на деветдесет и втора година, изненадващо получих покана да присъствам на бал в Ню Йорк. Звучи като от мюзикъл, нали. Бал в Манхатън. Фондацията на господин Августин Пейчинов урежда среща на български и американски интелектуалци в салоните на неговия хотел на същата улица в Ню Йорк, на която живее великата Кетрин Хепбърн. И аз съм бил един от избранниците. Цялото пътуване, целият престой е за сметка на господин Пейчинов! Само че, който няма смокинг, трябва да си ушие при шивач, препоръчан пак от господин Пейчинов. Без смокинг - никакъв бал. Платът ще бъде от фондацията, а ние ще трябва да платим по хиляда лева за шев. Еми изкуших се, Ню Йорк бях виждал само на кино и изобщо всичко изглеждаше примамливо. Димитър Коруджиев ми се обади, че и той щял да пътува. Може ли да разчита на моята помощ по време на пътя? Естествено. Болестта му, между другото, се бе влошила и той малко се страхуваше от това прелитане над океана.

Нямаше как, отидох при шивача на смокингите, който се намираше в един подземен етаж на стара къща на булевард „Васил Левски“, и там - отбрана клиентела: господин Кюранов, господин Александър Томов, господин не си спомням кой беше, все си шият смокинги... Шивачът ми взе мярка и изведнъж през главата ми мина спасителна мисъл.

- Вижте какво - казах му, - аз този смокинг ще го облеча най-много два пъти. Веднъж в Ню Йорк и втори път евентуално на погребението ми, което би било прекалено снобско от моя страна, не е ли възможно да направите същата кройка, но без тези лъскави ревери.

- Може, разбира се, - каза шивачът, - а пояс ще искате ли? Сега се носят пояси. Ето господин Томов си поръча червен пояс и червена папийонка.

- Не, не, никакъв пояс, още повече червен.

- А папийонка?

През живота си не бях слагал папийонка и силно се притеснявах, че с моята чевръстост по никакъв начин няма да успея да я вържа на врата си.

Шивачът обаче ме успокои. Вече имало автоматични папийонки, които само се закачали с кукички под яката на ризата.

И тъкмо черният ми костюм беше готов, тъкмо си купих две автоматични папийонки, едната от които се оказа много широка за врата ми и увисваше печално на гърдите ми, а другата от дърпане и опъване се прокъса при кукичката, та тъкмо вече се настройвах за пътешествие Париж, Ню Йорк, Метрополитен... Извикаха ме в президентството. И Блага Димитрова благо, но настойчиво ме помоли да стана председател на Агенцията за българите в чужбина, която тепърва се основавала. Правителството било взело решение за учредяването й, но трябвало да се бърза, защото положението на Филип Димитров било критично. В Парламента му бяха гласували недоверие.

- Георги - каза ми Блага, - приеми поне временно, трябва да създадем тази Агенция, знаеш ли колко българите в Украйна, Молдова настояват за такава организация... Да не говорим за другите.

Напразно се опитах да обясня, че на колкото обществени организации са ме избирали за председател, всичките са се проваляли. Блага продължи да настоява. Приех. Приех, но при едно условие, че ще осъществя пътуването до Америка.

И ето ме с нов кожен куфар с висяща калъфчица, в която беше пъхнато картонче с името ми. Вътре в куфара фалшивият смокинг, папийонки и разни други неща. А на летището се събрали един куп познати лица. Стефан Цанев, писателят Петър Константинов, Митко Коруджиев, Анахит Тачева и мъжът й, Кръстю Петков, имаше и духовници от двата пола в черни одежди, моля не ми задавайте въпроса „Защо“, тъй като отговорът ми е: „Не знам“. После се присъединиха и Very Important Persons- извънредно важните личности - депутатите Михаил Неделчев, Елена Поптодорова, Чавдар Кюранов, Александър Томов, Георги Пирински, кметът Янчулев...

Пристигнахме в Париж по тъмно, настанихме се в някакъв хотел и всички вкупом бяхме откарани в Ньои, където живееше пиянистът Юри Буков. Искал да го посетим човекът. Само Митко Коруджиев не ни придружи, предпочете да си отдъхне в хотела и да потърси по телефона Жак Ив Кусто - знаменития мореплавател.

Юри Буков живееше във великолепна къща, грамаден висок до покрива хол, имаше малко куче с висяща до земята козинка и съпруга, представителна жена, която явно беше стресната от такова българско нашествие в дома й. Бях слушал Юри още на младини, когато гостуваше в България и ни доставяше радост с музиката си. Не беше се много променил, висок, все още строен, елегантен. Той заедно със жена си и неотлъчното куче щяха да се присъединят към нас на другия ден, за да участват и те в пейчиновия прием. Чаша вино, някакви соленки, Юри седна на рояла и изсвири две пиеси. Мисля, че бяха Бах и Скрябин. Кучето се настани под рояла и тактуваше.

Върнахме се в хотела. Гладни бяхме, но всяка коза за свой крак. Израз, чиято логика трудно съм схващал. Митко не искаше да вечеря, не се чувствал добре. И тогава видях, че Мишо Неделчев ми прави някакви тайнствени знаци. „Ела - вика - ще отидем в едно заведение за морски деликатеси!“ Тъкмо исках да възразя, когато той поясни: „На наши разноски!“, и аз отстъпих. По-късно разбрах, кои са тези наши - все Very important persons - Господин Кюранов, госпожа Поптодорова, господин Томов. Трима комунисти, един радикалдемократ и един безпартиен. Когато се оказахме около една маса, си викам, абе това не пада ли малко съглашенско, но като видях какво единодушие се възцари при поръчването на няколко общи блюда от разните му морски ястия, как другите взимаха от тях, без да политизират вкусовете си, предателски си замълчах.

Вечерта Коруджиев се почувства още по-зле. Струва ми се, че той прекалено се притесняваше дали ще понесе пътуването над океана. Повикахме доктор Петър Константинов, той го прегледа и също се разтревожи. Имало риск. И тогава Митко уплашено поиска да се върне в България. Опитах се да го разубедя, в края на краищата има риск и самолетът да падне в океана, но това не го успокои. На другата сутрин натоварихме нашия приятел на една инвалидна количка и Ер Франс пое грижата да го върне обратно.

А ние литнахме към Новия свят.

Още от София се заговори най-напред като предположение, а после със сигурност, че на тази среща в Ню Йорк ще присъства и сам цар Симеон Втори със семейството си. Точно затова бяха отпътували предварително една група актьори, сред тях Невена Коканова, Николай Калчев, и режисьорът Павел Павлов. Те вече цяла година играеха пиесата „ Последните 13 дни на цар Борис„, която бе написана по книгата на Стефан Груев „Корона от тръни“ и се посещаваше от много публика. Явно тримата се готвеха да я покажат в Ню Йорк.

Кацнахме на летището в Ню Арк. То се използвало от самолетите на Ер Франс. Там ни чакаше автобус, за да ни откара до Ню Йорк. Всъщност от Ню Арк, щата Ню Джърси, до Ню Йорк, щата Ню Йорк, се пътува по-кратко, отколкото от летищата Кенеди и Ла Гуардия. Ето го, извисява се и блести Манхатън - има нещо величаво, могъщо красиво в тази част от безбрежния град. Манхатън те замайва, но не омайва всеки. Според мен това зависи от типа на нервната система. Накрая стигнахме до „Чемширът“- хотела на господин Пейчинов. Това беше старинна сграда, по-скоро някогашна богата американска къща. Не особено забележителна отвън, но вътре пищна като опашка на паун. Веднага се разбра, че хотелът е малък, за да поеме една рота българи. Той разполагаше само с няколко стаи, които бяха предопределени за царското семейство и за предварително пристигналата група начело с нашата гранд дама Невена. Останалите бяхме настанени по различни хотели в съседство. В Манхатън има доста хотели, е, не са толкова, колкото в Банско, но все пак са на често. Моят се оказа доста вехт, а стаята ми беше направо тясна и мизерничка. При това тоалетната бе обща и преходна със съседната стая. Така че трябва да дебнеш и подслушваш дали съседът ти не се е разположил върху клозета и е забравил да заключи отвътре вратата към твоята стая. Примирих се. Нямах намерение да прекарвам много време в стаята си, но Мишо Неделчев, който за беда се случи в същия хотел, дигна скандал на домакините ни как е възможно един депутат да бъде настанен в такава бърлога. Хората се видяха в чудо и веднага го преместиха в друг по-изискан хотел. Прав беше, въпросът за накърненото достойнство е въпрос на себепреценка.

Първата вечер щеше да бъде посветена на опознаване, тържествена вечеря и след това барът беше достъпен и безплатен. Според мен това беше непредпазлив жест от страна на господин Пейчинов. Тогава го видях за пръв път, стегнат, показно елегантен и вежлив, вежлив... За любопитния българин, какъвто съм аз например, благосъстоянието му предизвикваше дълбок размисъл. Освен хотелските стаи в „Чемширът“ с луксозния си ресторант на втория етаж и нещо като елегантна бирария в приземния, Пейчинов беше собственик и на едно заведение извън града, притежаваше няколко автомобила и един ролс-ройс. Заведението му се обслужваше от дузина млади левенти. Пейчинов беше напуснал България през шестдесетте години, като преди това, както сам твърдеше, е работил в Комсомола, но се разочаровал от Хрушчов (странно!) и по някакъв начин се озовал на Запад. Толкова знаех. Впоследствие се оказа, че и баща му живее в Ню Йорк и че и двамата дълбоко почитат Симеон и изобщо царския род. Някои допускаха, че цялата среща е организирана, за да може Негово величество да се запознае с, не ми приляга да кажа, по-видни българи. А някои от по-видните българи шушукаха, че разноските за срещата са били поети от височайше място. Не знам. Мненията бяха противоречиви. Като си помисли човек, триста хиляди долара харчове ни изглеждат страшно много пари. Вярно е, но за нас сиромасите. А за един Шефкет Чападжиев от Чикаго, който печелеше близо десет милиона на година, сумата не е непредставима.

Смокингът! Обличам си черния костюм, с триста зора закачам папийонката, оглеждам се в огледалото. Хубаво момче. И тръгвам. Пеша, естествено. Много добре, че в Ню Йорк повечето от улиците са номерирани и успоредните една на друга следват строг порядък. Така, с малки лутания, се озовах на 49-тата улица в хотела на господин Пейчинов. Отварят ти вратите, поклони, гардероб, абе беше вече кажи-речи зима, а не си спомням, каква връхна дреха носех, не вярвам да е бил някой от любимите ми шушляци. И се озовавам в компания от познати ухилени лица. Всеки гледа другия и се смее, толкова много предрешени видни българи, с лъскави ревери, папийонки и добре че някои бяха навили модерните пояси, за да си припомняме все пак откъде сме се пръкнали. А Стефан Цанев пък беше със смокинг и шарена риза, бялата му се оказала тясна. Но затова пък Елена Поптодорова носеше дълга, чисто бяла, непорочна рокля, красота... и изведнъж един огромен изпъчен гръден кош - червени бузи и закачливи мустаци - Жорж Ганчев.

По едно време към мен се приближи млад човек и ми казва поверително:

- Негово Величество иска да се види с вас! Ако обичате елате.

С мен? Може би някаква грешка. Не, никаква грешка.

Симеон Втори стоеше в отделна стая до една маса, елегантен, изтънчен и приветливо ми подаде ръка. Разменихме съответните любезности и аз, може би направих съдбоносна грешка, днес осъзнавам това безпощадно ясно, усмихнах се и казах:

- Ваше величество, аз съм ваш началник.

Той примига няколко пъти, недоумявайки.

- Аз съм председател на българите в чужбина, а вие сте българин в чужбина.

Сега съзнавам, че един монарх не може да приеме, дори на шега, някой, изтъпанчил се пред него в смокинг без лъскави ревери, да се представя като негов началник.

Нямаше що да сторя, не се засмя човекът и аз, за да разведря настроението, му разказах, че като дете съм виждал баща му да посещава детския му лекар доктор Балабанов. Помните ли доктор Балабанов.

- Как не?

- И тогава татко ви приклекна, подаде ми ръка и ме попита: „знаеш ли, кой съм аз“, а аз му отговорих: „Знам, ти си чичо царя!“

Навремето Борис се засмя, но сега Симеон само рече:

- Колко мило!

Явно не схвана и тази шега. Имаше две обяснения: или нямаше достатъчно чувство за хумор, или българският му език, който беше много добър за човек преживял половин век в странство, не проумява чисто нашенските съвременни смисли, таящи се зад познатите му думи.

Той искаше да ме попита за намеренията ми за Агенцията за българите в чужбина, но в този миг в стаята нахлу Стефан Цанев и разговорът ни секна, след това навлязоха и другите гости, а най-развълнуван от срещата беше доктор Петър Константинов.

Знаех Петър Константинов като способен писател на исторически теми, пламенен родолюбец, добряк, който обича да държи дълги възторжени слова, но че тъй задъхан от вълнение ще преживява срещата със царя и неговото семейство, не предполагах.

Да обожествяваш, изглежда, е генетично заложено качество у човека. И не смятам, че това качество е за хвалене. Като оставим настрана щатните богове, обожествявали са се животни, змейове, мечки, скали, каменни фалоси, крале, императори, диктатори. Някои от религиите и великите идеологии претърпяха упадък, но обожествяването си остана необходимост и ето новите заместители на боговете: рокпевци, китаристи, киноартисти, футболисти. Кумирите удовлетворяват нуждата от всеобщо преклонение, от единството при всеобщото преклонение. Напразно Моисей си мърмори: „Да нямаш други богове освен мене, никой не го чува“... Виж Мохамед е по-гласовит, звучи като старшина в казарма. Днес ислямът се изопачава, в негово име се плоди ненавист, леят кървища, самовзривяват се млади хора, колят се деца...срина се пред очите на света центърът на Манхатън.

Но ние пристъпихме към официалната вечеря. Хубаво, ама заведението на господин Пейчинов не можеше да побере в един салон толкова много гърла. И по старата идея на алековия Гочоолу трактирът беше разделен на две помещения - „дворянско“ и „мужицко“. Дворянското беше на първия етаж, където се бяха разположили царските хора и някои звани, а в мужицкото - ние останалите. Седяхме край дълги дървени маси, успоредно наредени, така че половината бяхме с гръб едни към други. Виж, вечерята бе за всички еднаква, богата и питателна, напитките също, а освен това ние приземните имахме и едно стратегическо преимущество - барът с алкохола беше при нас. Спомням си, че до мен седеше Атанас Папаризов, бивш министър в кабинета на Димитър Попов, държеше се скромно и вежливо.

Обслужването бе отлично, сервитьорите летяха с подносите и полека-лека ние се задълбочихме в изисканите гозби. Не щеш ли, изведнъж от едно малко високоговорителче над главата ни се понесе химнът на Негово Величество царя. Почудих се, това пък защо по никое време, оглеждам се - всичко около нас се изправя на крака, а Негово Величество го няма, той си е някъде там горе и как се появи у мене този инат, не знам, нещо ме притисна към стола и не се надигнах от мястото си, гледам и Папаризов също седи.. Сега, той си е комунист и спазва партийната дисциплина, но аз знам „Всемогъщи прави боже“ наизуст и мога даже да го изпея, и не съм комунист, тогава защо не ставах? Ами от яд. От несъгласие с такива изблици на раболепие, на показно верноподаничество. Да бяха изсвирили по-напред „Мила Родино“, както си му е реда, разбирам, но не би.

Всички рипнали - и Кюранов, и Поптодорова, хайде те бяха на горния етаж, неудобно е някакси да правиш демонстрации... По-късно след вечерята към нас се приближава Александър Томов с червения си пояс и червената папийонка и аз го питам:

- Кажи, господин Томов, ти стана ли, като се свири химнът на царя?

Той леко се смути, усмихна се весело и отговори:

- Абе аз нещо се бях замислил и по едно време гледам, всички станали на крака...

- И ти се оказа прав! - подсказах му аз.

- Ами да - каза той.

Така или иначе моето поведение прибави още мрачни краски към образа ми в очите на монархистите.

Между другото се изложих и пред представителите на православната църква. Гледам - хапват си здравата свинско печено, особено една игуменка, на която апетитът и личеше яко под черните одежди. И понеже съм си драка, приближих към тях и попитах: „Сега не сме ли в коледни пости?“ Те ме погледнаха снизходително и отвърнаха: „Когато човек е на път, може да блажи!“ Така пишело в канона.

Но скоро алкохолът замъгли противоречията и смея да предположа, че никога до сега барманите в заведенията на Августин Пейчинов не са изпадали в по-затруднено положение. Стройните запаси от уиски и джин по рафтовете бяха нападнати, разгромени и унищожени. Сервитьорите подтичваха отчаяни да обслужват по масите, но авангардът от българските интелектуалци направо атакува бара. И го превзе!

- Уйски, плийз! Джин, плийз!

- Йес, сър!

- Анд тоник, плийз

- Йес, сър-р!

По-късно думата „плийз“ се употребяваше все по-рядко, докато накрая, чашата се поставяше направо на бара, барманът учтиво питаше:

- Уиски, сър?

И отговорът бе:

- Йес.

Разтревожените бармани проводиха пратеници при господин Пейчинов, които дискретно му съобщиха, че уискито свършило. Той обаче не свали широката си усмивка от лицето и нареди да се прибегне към неприкосновените запаси. Царят и семейството му своевременно се оттеглиха в покоите си, навярно, за да спазят добрия тон и да не са преки свидетели на развоя на събитията. А сраженията продължиха до късно през нощта или до рано сутринта. Аз обаче най-честно заявявам: опасенията, че няма да уцеля хотела си, надделяха и с вдигната, макар и мътна глава напуснах бойното поле.

На другия ден вярвах, че ще намеря „Чемширът“, като след битката при Ватерло. Нищо подобно. Всичко бе разчистено, нямаше следи от бедствието, загиналите и ранените бяха прибрани, имаше и няколко оцелели войни, които навъсено пиеха кафе. Мартина Вачкова се опитваше да говори по телефон с Австралия за сметка на господин Пейчинов, но никой не знаеше, колко е часът сега в Сидней.

Вечерта се състоя представлението на пиесата. Помещението, предопределено за него, не беше достатъчно да побере присъстващите, за хората от царското семейство бяха запазени предни места, това бе единственият случай, в който те ползваха някаква привилегия. Самият Стефан Груев, развълнуван, леко пребледнял, седеше скромно сред публиката. Не бях гледал спектакъла на софийска сцена, но нюйоркската беше импровизирана, неудобна, малка и сигурно пречеше на актьорите. Предполагам, че бяха и притеснени от присъствието на високите гости. Всичко беше драматично, постановчикът Павел Павлов бе използвал класическото оръжие на режисурата - запалените свещи, които актьорите разнасяха бавно и внимателно насам-натам, за да не подпалят някое кадифе. Само малцина от присъстващите приеха представлението хладно, повечето възторжено, като се стараеха това да бъде забелязано, а Симеон бе действително трогнат, казваха, че видели сълзи в очите му. Това беше напълно разбираемо.

След спектакъла отново вечеря, която вече се сервираше на самообслужване, всеки се редеше на опашка с приборите си, царят също. С падането на нощта последва нова атака на бара, но през деня резервите бяха възстановени, барманите рехабилитирани, така че не успяха да бъдат изненадани. И все пак, колкото и да са били хладнокръвни тези люде, сигурно след нас са тръгнали сказания и балади.

Не знам дали в „Чемширът“ стана ясно доколко българските интелектуалци са интелигентни, но че умеят да ядат и пият гороломно на чужда сметка и че в това отношение проявяват завидно единство, в което всяка разлика в политическите възгледи изчезваше, ще се запомни, докато свят светува. Не знам дали тогава и Симеон Втори се очарова тъй много от своите някогашни поданици, че се зарече рано или късно отново да ги управлява.

Господин Пейчинов бе уредил посещение в Метрополитен. „Евгений Онегин“ с Мирела Френи и Николай Гяуров, със Сейджи Озава на пулта и още прекрасни солисти. Билетите струваха по осемдесет долара на трети балкон. Когато пристигнах в Операта, домакинът ни чинно чакаше на опашка пред касата, защото се оказало, че българските му гости, си довели и свои приятели от града и околностите на опера и той, естествено, трябваше да им купи билети. Жорж Ганчев например бе придружен от двете си дъщери, дошли от далечна Калифорния.

Представлението бе чудесно. Оркестърът фантастичен, Мирела Френи пожъна овации, Николай Гяуров изпя „Любви все возрасти покорни“ по начин, в който се усещаше, че вече не всички възрасти са покорни на гласа му, но публиката бе великодушна. Цар Симеон, заедно със семейството си, седеше скромно на същия този трети балкон, където бяхме и всички ние. Тези неща се забелязват, те не се учат, те се предават по наследство от векове.

Посетихме и един мюзикъл на Бродуей по Гершуин в „Шуберт тиътър“. Мюзикълите не са моя стихия, но това, което ме шашардиса, бяха актьорите. Те можеха всичко. Пееха, свиреха, танцуваха, бяха акробати, бяха фокусници, бяха знаменити. Халба бира се хвърля по дългия десетина метра плот на бара, плъзга се като ракета по него, актьорът плонжира във въздуха и хваща халбата миг, след като тя е вече излетяла от плота. Една капка не се разлива. И това представление тия хора играят години наред, понякога цял живот...

А над Бродуей висеше огромна пълна жълта луна. Точно над един небостъргач. И изгърбена черна котка на покрива.

Дойде денят, предназначен за посещение на извънградското заведение на Пейчинов. Там щяхме да ядем пуйка. Празникът на благодарността беше минал, но нашият домакин искаше да напомни и за него. Някога преди векове изпаднали преселници на крайбрежието на Атлантика били спасени и нахранени от индианците с пуйки. И оттогава на този ден всички американци пекат това пернато. Както е известно, в пристъп на благодарност, те някога изклаха и индианците. И днес, всеки последен четвъртък от ноември, ядат пуйка, пълнена с угризения.

Пътувахме повече от час и накрая стигнахме един крайпътен хан с големи зали и навред препълнени блюда с печено пуешко месо. Настанихме се на отделни маси и се подготвихме за тържеството, но по едно време Петър Константинов разтревожено попита:

- А къде е Негово величество?

Нямаше го Негово величество. Странно. Никой от нас не бе го виждал.

И тогава един от хората на домакина съобщи, че Негово величество заедно със семейството си рано сутринта си е заминал. Петър Константинов залитна:

- Как...

Ами така.

И тогава писателят с най-трагичния патос, на който бе способен, изрече:

- Но той не може да ни изостави така!

Ние, изоставените, се почудихме, почудихме, сетне плахо вкусихме от пуйката. Съобразихме, че това е последната ни вечер в Ню Йорк и може би напомнянето за благодарността подсказва , че някой от нас трябва да рече две думи за голямото гостоприемство. С това се нае профсъюзният деец Кръстю Петков - сетне микрофона грабна Петър Константинов и незнам дали все още е свършил речта си.

Когато се завърнахме в родината, научих, че Стефан Цанев изказал пред телевизията недоволство от срещата в Ню Йорк. Очакванията му да се срещне с повече американски интелектуалци от висока проба, не се оправдали. Е, наистина, Джеръм Селинджър не дойде да ни посети. Пък и да беше се сбъркал да дойде, дали щяхме да го познаем.

А Петър Константинов се оказа прав. Царят не можеше да ни изостави така. Десет години по-късно това стана печално ясно.

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2002 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух