напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



10.


Веднъж един френски министър се обърнал към Управата на радиото и телевизията с думите „Господа, пиша ви на английски, защото вие не знаете френски!“

Вопли срещу американизацията! Дойде време и ние да я усетим, да я видим, да ни заслепи, да ни проглуши ушите - лошата американизация. И нашата беда е къде по-голяма от френската. След като заставяхме българските думи да се посвиват и да сторват място на канени и натрапени руски гости, след като позволихме на думи-стръвници да погълнат и прогонят синонимите ни, след като от цялото войнство на нашата словесност започнахме да си служим с няколко оредели дружини от уморени думи, ние решихме, че и в опърпания ни бит, и в езика ни спасението е „американска хуманитарна помощ“. Само дето не проумяхме, че заедно с езика трагично обеднява мисълта ни.

Подражанието е естествена човешка черта. Тя е полезна за вида човечески, но сляпото, трепетно подражание, което надхвърля, раздува и окарикатурява своя първообраз, е белег на дълбок провинциализъм, не в географски, а в духовен смисъл на думата. Ако модата наложи късите облекла, провинциалистът ще намъкне най-късите, ако пожелае дългите, той ще навлече най-дългите. Когато американските хлапетии прокъсаха панталоните на коленете си и това им се видя забавно, нашите момчетии и девойчета решиха да ги раздерат. Но в Щатите продраният панталон бе израз на предизвикателство, прищявка, на безочливо нехайство, у нас той преди всичко е подражание.

Бяхме свикнали да изразяваме одобрението си на концерти с ръкопляскания, подвиквания „браво“, сега момиченцата възторжено подквикват, момченцата подсвирват! Защо? Защото така правят американчетата.

Заслушайте се в рекламите, това необходимо зло, което прекъсва и накъсва предаванията на радио и телевизии.Чуйте с каква интонация се изговарят общо взето безсмислици с български слова, чуйте говорителите на малките радиостанции - колко мъка, за да зазвучи речта им като американската, а това, което в края на краищата се получава, е жалък, противоестествен изговор на български език.

Предприятия, ресторанти, фирми, социологически агенции, търговски дружества започнаха да се наричат с английски названия. Ако минете през Боровец, едва ли ще зърнете надпис на български.

Политолози и социолози, политически журналисти, анализатори, оратори взеха да прикриват мисловната си немощ, като обличат речта си в наукообразен, заразен от нелечима скука, изстискан от последната капчица сочност, език. Те индицират, инициират, полемизират, финализират своя дискурс, минимализират разсъдъчния си потенциал, концептуализират хилавите си възгледи, институционализират глупостта си.

Спомням си - една разпространителска фирма за внос на филми се нарече „ Брайт айдияс „ - вижте как само изглежда написано това словосъчетание, като гъсеница. Не им се щяло на хората техните идеи (айдияс) да бъдат блестящи, нито сияйни, нито светли, нито лъчисти, нито слънчеви, нито щастливи, искат да бъдат „брайт“ и толкоз! Ами какво значи „Алфа рисърч“?

Ами какво значи... Не, няма смисъл да се изброяват примери. Езиковото подлизурство е повсеместно.

В годините, през които бяхме васална държава, подсъзнателно намразихме всичко съветско. И наред с естествения неприязън на подтиснатия към онова, което произлиза от властелина, имаше и нещо друго - бяхме преситени, бяхме наквасени от посредствени, натякващи, нагло проповядващи филми, книги, кантати, песни, маршове. Те бяха безчет и тъй досадни, че отвърнаха българина от великолепни произведения на съвремената руска култура. На нас просто ни се повдигаше, бяхме станали алергични към всичко съветско.

Нещо подобно започна да се извършва и днес. Поддали сме се на лошата американизация. На пръв поглед тя изглежда по-невинна, няма го явното подтисничество, но точно защото е по-естествена, е коварна.

Втурването ни към евтината Америка, към отпадъците на нейната култура, към всичко, което е втора ръка, е обяснимо. Подобно на кутрета, дълго държани вързани, щом ни свалиха каишките, ние хукнахме по ливадата на свободата и сме готови да се отъркаляме във всяка фъшкия, която ни се изпречи пред муцуната. Къде-къде е по-лесно да се пият напитките на американците, отколкото да си свободолюбив и независим, както поне се опитват да бъдат те. По-лесно е да се носят американски работни дрехи, отколкото да се работи като американците. Едно е да обуеш каубойски ботуши, друго е да се задържиш на гърба на мустанга.

Купуваме накуп американски филми и се задоволяваме с това, че ни излизат евтино, а че в пакета има повече талаш, отколкото кино, длъжни сме да го търпим... Крокодили ли не ни хапаха, гърмящи змии ли не тракаха с опашките си, борсови спекулации за милиони не ни ли смайваха, мошеници не ни ли мамеха, милиардери не ни ли потрисаха със своите изневери, отгоре на всичко американците, изглежда, едва след Втората световна война са забелязали, че съществува полов живот, и сега непрекъснато ни занимават с това свое откритие. Побойници дълго и неуморно си разменят пестници, които биха могли да убият вол, каратисти летят във въздуха и ритат смъртоносно противниците си в главите, но те възкръсват, измамници, изверги, садисти, удушвачи и изкормвачи, интелектуалци-канибали ни казват лека нощ от екрана. Американските производители на кино знаят, че насилието е стока, която се продава много добре. Разбити челюсти, размазани мутри, посинено затворено и сълзящо око, кървища, дълги кучешки зъби, изтърбушване, разпаряне, размазване, изнасилване, навред ни се доставя този вид особен наркотик, той не е под възбрана, той е достъпен, хората го поглъщат и потъват в неговата лепкава наслада. Щом аз не мога да разбия муцуната на някоя гадина, която съсипва живота ми, нека поне видя как става това на екрана.

Не мразя американската култура, напротив, обичам я. Нейната най-забележителна особеност е разнообразието на духовни преживявания, които тя може да предложи. Тя не е самобитна, но не е и механична смес от различни национални култури. Тя е синтез. Хората от целия свят са донесли нещо от своята духовност в Америка, но то не е останало непроменено, взаимодействало е, съчетало се е с останалите и така се е получила нова същност. Не се страхувам от „светът се американизира“, защото и Америка се европеизира, поазиатчва, латинизира. И тя губи част от себе си и променя част от себе си. Страхувам се, когато вземаме шарени стъкълца за скъпоценност и предоставяме нашите културни институти за отходни места на западната цивилизация. Страхувам се, че не пазим и не развиваме своята национална култура, та да можем да се надяваме, че при взаимодействието й с други духовни светове, ще се получи подем. За да има интерференция, е необходима срещата на две вълни. Няма ли я нашата, другата ще ни помете, отнесе, обезличи и така ще изчезнем от духовната карта на човечеството.

Страхувам се от това, че тия, които ни управляват, нехаят за просвещението в най-широкия смисъл на думата, и все се питам толкова ли са гламави, та не разбират, че който влага средства в културата, си осигурява бъдещето. Парите, които се отреждат за духовното развитие на нацията, са подигравка, обида, престъпление срещу българите. „Само с хляб не се живее!“, но кой ли го е грижа за словото божие! Оправданието - няма пари, е лъжовно. Няма политика, няма достатъчно разумни начинания, които да доведат приток на средства в изкуството, науката, образованието, защото те заедно са култура и без тях сме загубени. Учителите ни мизерстват и са принудени да правят унизителни компромиси, за да просъществуват. Университетите ни са в непрестанна криза. Науката ни замира. Не е ли обидно ясно, че няма демократично общество без просветени хора, тогава защо е това тъпо пренебрежение към българското учителство и цялата българска академична общност?

Оставете учителите бедни, безрадостни и жалки и те или ще станат подкупни, или ще се комунизират. При нас се случиха и двете неща.

Ако имаше съсловия, на които демокрацията можеше да разчита, това бяха лекарите и учителите, защото те влияят на всички останали хора. Те бяха зле и преди десети ноември, но в продължение на близо дванайсет години нито едно правителство не се погрижи достатъчно за тях, оставиха ги да живуркат в нищета и безнадеждност, така лекарите продължиха да губят морала си, учителите - достойнството си. Хипократовата клетва може да се изпълнява само ако се зачита и още едно изискване на самия Хипократ - обществото да осигури такива условия на живот за лекарите, че те да не се принуждават да търсят средства от болните. Когато принуждаваме тия, на които поверяваме възпитанието и образованието на децата си, да водят жалко съществуване, ние всъщност опорочаваме бъдещето.

Струва ми се, че и още нещо повлия за развалата на българското общество - пресата. Помня с каква трепет се очакваше вестник „Демокрация „, помня опашките в централна поща за предварителния абонамент, помня как осемдесетгодишният Захари Жандов чинно си чакаше реда, за да се запише и той да получава новия вестник

Излезе първият брой. Възторзи, прегръдки, ръкопляскания, радостни сълзи. Сигурен съм, че главният редактор Йордан Василев се раздаде за изданието. Той обаче беше литератор, а не журналист. И скоро въодушевлението започна да спада, „Демокрация“ не задоволяваше прекалените ни очаквания. Твърде много хора започнаха да се бъркат при списването му и налагаха своите груби, едностранчиви възгледи, твърде малко истински журналисти имаше в редакцията. Пък и откъде да се вземат. Чисти души? Всички наши журналисти с що-годе опит бяха работили в надзиравания от партията печат. На съвсем младите не можеше да се разчита изцяло. За капак вестникът беше беден и не можа да си осигури разпространение в цялата страна. Това беше недопустимо и този грях пак е на ръководството на СДС. То не съумя да създаде своя трибуна. Нито „Знаме“ на Демократическата партия, нито „Свободен народ“ на социалдемократите, нито „Земеделско знаме“ на БЗНС - Никола Петков успяха да издържат и загинаха.

Виж „Работническо дело“ се преименува в „Дума“, Стефан Продев обичаше паралелите с ботевите начинания, той беше и извънредно опитен журналист, и този вестник, подпомаган от несвършващите се партийни пари, просъществува.

„Труд“ успя да се опази, имаше своя печатна база, организира няколко издания, прецени изгодата от жълтия печат, не се посвени да направи и такива свои издънки, създаде и издателство, а поведението му в първите години след десети ноември беше политическо шикалкавене.

Но все още машината на печата скърцаше, заяждаше, докато не се намериха двама хитреци, умни, отбиращи си от занаята, прикриващи умело възгледите си, понякога обръщайки им гръб в името на изгодата, честно казано, аз се съмнявам дали изобщо са имали твърди убеждения. Важното е, че те успяха да привлекат средства и създадоха първите български таблоиди, всекидневника „24 часа“ и седмичника „168 часа“. Това беше новаторство в българската медия или по-точно бързо копиране на западната жълтееща преса и нагаждането й към нашенските нрави. Никой не вярва на самохвалната измислица, че Валери Найденов и Петьо Блъсков са започнали своята издателска дейност в едно мазе и с една пишеща машина. И двата вестника бяха финансирани щедро от хора и организации, които прецениха политическата и търговска корист от подобни издания. Откъде тия хора имаха пари, не мога да знам, но едно е сигурно, не бяха събирани чрез волни пожертвования, нито спечелени с пот на челото. Новите вестници трябваше да развличат читателите си и да отвличат вниманието им от същината на проблемите на деня. Те следваха принципите на Ганьо Балкански - „тури си едно перде на очите, па псувай наляво и надясно - тъй се прави то вестник“. И псуваха умело и находчиво, и уверяваха, че и тия, и ония, са маскари, и търсеха злободневното, мълвата, клюката. Не се срамуваха да лъжат и никога да не си признават, не се плашеха от скандали, напротив, търсеха ги упорито. Промениха езика на вестника, поканиха на своите страници уличната реч. Измениха стила на вестникарските заглавия, направиха ги кратки, очебийни, любопитни, а когато не бяха сигурни в оповестеното, използваха извиняващата частица „май“. Разбира се, че отредиха широко място за криминалната хроника, бяха лакоми за престъпленията, за пролетите кърви, за убийствата от ревност - „Мъж насече жена си“,... обесени, накълцани, разпрани, надникваха редовно от страниците. Сензационната лъжа привлича читателя, дори ако е абсурдна - „Луда крава преплува Дунава“!

Всичкото това можеше да се очаква, дори ще кажа нещо ласкателно -„ 24 часа“ спомогна българската журналистика да се отърве от скуковейния си облик, да се убеди, че е свободна, но заедно с това, в своята прикривана същност този вестник беше ретрограден, недемократичен, той беше създаден, за да пречи, а не да помага на плахата ни демократизация, той всяваше недоверие, подклаждаше скептицизма на читателите си, рисуваше живота им в още по-мрачни краски, отколкото хората го виждаха, подлагаше на съмнение всеки опит за промяна и хитро намигаше на объркания и без това българин. Неговото влияние върху останалите вестници беше неоспоримо, те приеха стила му, дори понякога го превъзхождаха по наглост, така „Труд“ си позволи да публикува снимката на убития Андрей Луканов, гол в моргата! Подведоха се и по безименната форма на съобщенията, някой нещо върши. Кой? Не се знае. Впрочем винаги се предполага кой е, но важното е да се разграничава извършител от читател. Тъй пак се подбуждаха съмнения и подозрения, отново се подхранваше комплексът наречен ТЕ. ТЕ - тайнствените, неясните, господарите на съдбините ни. И на читателя постепенно, брой след брой, му се внушаваше, че против него се крои и извършва заговор, срещу който той е безсилен.

Естествено, вината е двустранна. Вестникът се четеше, а това означава, че имаше хора, които искат да го четат, че им допада, има ги по цял свят, тиражът растеше, самоувереността на издателите-също. Плащаха се високи хонорари. Канеха се известни автори, издателите не се страхуваха от възможността редом със злословията и долнопробните публикации да съжителстват и сериозни редове. Те бяха всеядни. Та дори човекът, който написа „Българският великден“, един от духовните ни първенци, започна да публикува цяла поредица от свои статии в „24 часа“. Попитах Тончо Жечев не се ли притеснява, че неговите размисли излизат в този вестник. Той беше вече болнав, имаше големи грижи на главата си, имаше нужда от средства и ми отвърна: „Важно е какво пиша, а не къде излиза!“ И може би беше прав. Но той никога нямаше да избере този вестник, ако у нас съществуваше голямо, истински независимо издание. Казано направо, в България не се създаде сериозен всекидневник, който да осведомява правдиво, а също така и да подкрепя справедливо пътя, по който бяхме избрали да вървим.

По-късно немският тръст ВАЦ, със съмнителна ориентация и още по-съмнителни капитали закупи „Труд“ и „24 часа“ - най-четените у нас издания. Те се продадоха на драго сърце, а новите собственици не пожелаха вестниците да променят нито стила си, нито насоките.Това също беше показателно...

Всичко може да се прости на нашия печат, защото той е такъв, какъвто го искаме, какъвто може би заслужаваме. Едно нещо обаче си остава непростимо - клиничният садизъм, с който изобилстват всекидневниците. Има нещо човеконенавистно в печата ни и го казвам без никакви колебания. Ако някой иска да спори, то трябва да ми отговори най-напред на въпроса, до колко е човеколюбиво заглавието: „Комбайн разпарчедиса селянин“ Разпарчедисвам е глагол, който намира приложение в касапството, но не и при човешкото нещастие...“Помляни“, „Заклани“... и по-нататък може сами да си го римувате!

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2002 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух