напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



11.


Към края на 1995 година предстояха нови парламентарни избори. Аз събрах хората от агенцията и им казах, че ако на власт дойдат социалистите, използвам това название от немай-къде, ще си подам оставката. Не си спомням някой да се просълзи.

Няколко месеца преди това Филип Димитров заяви в присъствието на Дими Паница, Стефан Груев и моя милост, че според негови сведения СДС щял да спечели изборите с десет процента повече от социалистите. Това изявление той направи във Вашингтон, в един ресторант на брега на реката Потомак.

Ако някой се интересува, що съм търсил аз в столицата на Съединените щати, отговарям: Съветът на директорите на Американския университет провеждаше свое редовно заседание във Вашингтон. А аз бях член на този съвет. Един път в годината имахме щастие да се озоваваме в американската столица. Веднъж дори бяхме настанени в прочутия „Космос“ клуб. В него са членували сумата нобелисти, че и самият Айнщайн, че и маса президенти. Член на „Космос“ беше и тогавашният председател на съвета посланик Сол Полански и той имаше право да кани свои гости. Гостите бяхме ние. Стара, класическа сграда с английска архитектура, която разполагаше с изискани салони, ресторанти, стаи за гостуващите членове на клуба и стаи за техните кочияши в миналото и шофьори в настоящето. На мен ми се падна стая за кочияшите. Но по-късно бяхме удостоени да преспим една вечер в спалните на благородниците. Красиви, класически елегантни помещения, не си спомням вече имаше ли леглото ми балдахин, или не. Елка Константинова, която по това време беше също член на съвета, развеселяваше всички ни с въодушевлението си. Тази, последната вечер, тя беше канена на вечеря у някакви познати в града. Видяхме я чак на сутринта. Попитахме как мина вечерята, а тя отвърна:

- Не отидох. Толкова ми хареса моята стая, че предпочетох да си стоя в нея.

Елка беше знаменита жена със своята импулсивност и обезоръжаваща наивност. Летяхме за Европа. Този път през деня. Елка седеше от лявата страна на салона, а аз вдясно до прозореца. Отдавна се носехме над Атлантика... По едно време съседът на Елка, който седеше до прозореца u каза:

- Вижте океана!

Елка се надвеси към стъклото и възкликна:

- Ау, да! - сетне се обърна към мене и въодушевено попита: - Гошо, от твоя прозорец вижда ли се океана?

Ами виждаше се, това си е океан.

 

* * *

 

Жан Виденов и неговите хора спечелиха изборите. Томата Гагов щастлив влетя в кръчмата на Ковачевица и извика:

- Победа, победа! Гълъбино, дай една лимонада!

Така дойде нов прилив на комунистически илюзии, който досъсипа страната ни. Поканиха ме от Националното радио да коментирам случилото се, не помня вече какво точно съм изрекъл, но накрая настоях, че е редно ръководството на СДС, което загуби поголовно, да си подаде оставката. По-късно през деня Васил Гоцев, пак по радиото, заяви, че не съм бил прав, не можело така. Естествено, той беше тогава в ръководството на СДС.

Когато се състави новият кабинет, аз написах следното заявление:

 

„Господин Министър-председател,

Моля да бъда освободен от длъжността Председател на Агенцията за българите в чужбина. Намирам, че е естествено Вие да подберете хората, с които ще работите в бъдеще, а аз не мога да бъда от тях.

За улеснение бих желал трудовият ми договор да бъде прекратен по взаимно споразумение.

06.02.1995 г“

 

Имам копие.

Виденов никак не се разстроил от това съобщение и светкавично още на същата дата назначи Гиньо Ганев на моето място. Не знам дали не беше го назначил и преди да получи моето заявление.Разбира се, сигурно нямаше да бъда толкова наперен, ако Дими Паница не ми бе предложил да стана Изпълнителен директор на неговата фондация „Свободна и демократична България“. Думите „свободна“ и „демократична“ не бива да ни сащисват, те имаха пожелателен характер.

Така започна един период от моя живот, в който аз опознах отблизо този потомък на два известни рода - Гешовия и Ябланския. Едър, леко възпълен, близък до фенотипа „пиквик“, дълбок басов глас, панталони с малки маншети, заразяващ, продължителен и гръмък смях, сърдечен и тънко дипломатичен едновременно, човек с невероятно много познанства и приятелства по цял свят. Завършил гимназия в София, семейството му успява да емигрира през 1948 година благодарение на обстоятелството, че баща му Евстати Паница като почетен норвежки консул получил и норвежко поданство. Четиридесет и две години Дими Паница не бе се завръщал в България, научил и овладял няколко езика, започнал да работи като дребен банков служител, но го изгонили, защото в стола на банката стоварил таблата си върху главата на някакъв французин, който се опитал да каже нещо против „мръсните българи“. Заминал за Щатите и там прекрачил прага на редакцията на „ Ридърз дайджест“ - списанието с най-голям тираж в целия свят. Бил приет като завеждащ папка.

На това място винаги се смея - човек завежда папка. Постепенно обаче ми стана ясно какво значение влага Дими в този израз. Да завеждаш папка, ще рече да събираш всякаква документация от определена област на едно място. Изглежда, че оттогава Паница изпитваше голяма почит към документите и папките. Нещо, което затрудняваше моята работа, защото аз затривах всички документи по неподражаем начин, те се оказваха винаги не там, където ги търсех, пилееха се по чекмеджета, полици, чанти и аз изтръпвах, когато шефът казваше - „Дайте ми папката със спина!“ Фондацията имаше и такава програма, провеждаше анкети, които показваха застрашителната неосведоменост на най-младите българи за уж далечната, но бързо приближаваща ни заплаха. Серопозитивният знаменит баскетболист Меджик Джонсън беше написал книга за страшната болест, тя беше преведена, издадена и безплатно разпространена от „Свободна и демократична България“.

Дими Паница е човек с късмет, случаят го среща с един от най-известните американски писатели Джеймс Мичънър и по време на унгарските събития 1956 година двамата се озовават на австро-унгарската граница и започват да анкетират бежанците от Унгария. Записали разказите на стотици души и ги издали в отделна книга. Впоследствие с други съатвори била създадена още една книга по спомени на живи участници в десанта в Нормандия, появила се и трета - за падането на Париж.

Но според мен най-големият успех на Димитър Паница се нарича Ивон Фуркад, неговата любов и брак с една забележителна жена, мила, хубава, добра, умна, не знам каква добродетел да не й припиша. Тя до такава степен стана предана на българската кауза на съпруга си, че вече на възраст се записа в Сорбоната, за да изучава нашия книжовен език. Посещаваше няколко пъти в годината България, обиколи всичките краища, обикнаха я много хора, а тя получи познания за родната география и история, които биха засрамили твърде много родолюбци.

От Ню Йорк Ивон и Дими се преместват в Париж, където се открива европейската редакция на „Ридърз дайджест“.Така Дими Паница, който е завършил само софийската 5-та мъжка гимназия, обикаля света, пътува между Европа и щатите, надзирава десетки редакции и достига до пост заместник-главен редактор на най-голямото списание в света, още едно доказателство, че университетската диплома далеч не е гаранция за успеха. Четиридесет и две години той не забрави езика ни, беше забавен, когато употребяваше жаргона от неговото юношество: „излагаме се като кифладжии“, „ той ми го чопна „ и „мамата си джаса“.

Паница обичаше музиката, операта, балета, свирукаше си с уста една и съща неразгадаема мелодия, водеше десетки телефонни разговори на ден, уреждаше десетки срещи. Винаги бързаше, грабваше такси и разговаряше свойски с шофьорите. Те бяха неговите осведомители за настроенията в страната ни. В главата му се раждаше идея след идея и когато се убедеше, че си струва да се опита, не отстъпваше. Уреждаше конференции с европейски мащаби, доведе в България самия Збигнев Бжежински, прочутите френски политолози Жан Рупник и Пиер Аснер, дългогодишния директор на радио „Свободна Европа“ Джим Браун... Доведе и единствената жена - член на Френската академия - Елен Карер Д’Анкос, една личност, за която бих искал да кажа нещо повече. Тя бе първата политическа писателка, която още през седемдесетте години предсказа в цяла книга изнемогата и разпадането на Съветския съюз.

Много години от живота си Паница беше посветил на задгранична съпротива срещу комунизма. Участваше в дружества, издания, комитети на български емигранти, беше съвсем естествено, че у нас имаше хора, които никак не го обичаха, още повече че в първите години след десети ноември той от все сърце помагаше на СДС, сприятели се с Желю Желев, сближи се с Филип Димитров. В Управителния съвет на Фондацията участваха хора като Татарчев и Васил Гоцев...

Имаше едно знаменателно заседание на този съвет, което се запечата в паметта ми завинаги. Аз бях написал отчетен доклад, той беше раздаден на Иван Татарчев, Михаил Константинов, Христо Маринов и Васил Гоцев. Събрахме се в отделна малка зала, седнахме и тогава видях, че Главният прокурор на републиката носи пистолет на корема си. Защо му беше нужно оръжие на това кротко заседание, не знам. Той прелисти доклада, по едно време се навъси и попита:

- Какъв е този Оббов, дето сте му платили разноските до Париж.

- Това е Иван Оббов - най-добрият български преводач на френски език. Тази година той получи Голямата награда на Френската академия, но нямаше пари да замине за Франция.- обясних аз.

- Да не е от ония?

- Не е от ония, даже е бил на лагер.

Татарчев кимна с глава и се обърна към Паница.

- Тези студентски стипендии, които отпускате, дванайсет на брой, на какви хора ги давате?

Паница не разбра намека.

- Ами на момчета и момичета, показали добър успех -отвърна той.

- А знаеш ли какви са, кои са родителите им?

- Защо? - попита Дими.

- Ами ако са някои комунисти?

- Не разбирам - каза Дими.

- Виж, Дими - започна Васил Гоцев, - все пак не е безразлично, аз, например, ако трябва да избирам между двама души...

- Аз пък питам - обади се Татарчев - бихте ли дали награда в журналистическия конкурс на комунист?

- Стига да е написал добър текст, да! - каза Паница.

Тогава не издържах, обърнах се към Иван Татарчев и изрекох:

- Вижте какво, аз бях изселен заради баща ми, а той заради дядо ми, тринадесет години нямах софийско жителство, заради баща ми и заради дядо ми бях изключен от гимназията, заради баща ми и заради дядо ми не ме допускаха да кандидатствам в университета, кажете ми моля ви, по какво вашата логика се различава от тази на комунистите едно време!

Татарчев почервеня и гръмко заяви:

- Защото е дошло време разделно, господин Данаилов, и не ми говорете глупости, че ми вдигате кръвното.

Паница дипломатично се намеси:

- Ще пием ли долу по едно уиски?

- Ми да пием - рече Татарчев.

Аз казах, че няма да пия никакво уиски и си тръгнах.

На другата сутрин Паница съвсем между другото каза:

- Те вече не са членове на управителния съвет.

Сигурно беше взел това решение трудно, Татарчев му е бил съученик от гимназията и доколкото знам Паница го е подпомогнал за някаква сериозна операция в чужбина. Най-вероятно е, че Дими бе поставил въпроса така, та целият Управителен съвет, и Гоцев, и Татарчев сами да пожелаят освобождаването си.

Някога всички много се надяваха на този главен прокурор, и вярваха, че ще направи нещо в името на справедливост-та. Той сам заявяваше, че ще съди виновниците за лагерите, ще съди Луканов, ще докара Огнян Дойнов в чувал от Австрия... Но други осъдиха Луканов на смърт, почина и Огнян Дойнов, а виновниците за бедите на страната ни бяха оставени на доизживяване. Не знам, доколко тези неща са били и във възможностите на Иван Татарчев, но хората помнят гръмките му изявления. Той се перчеше повече, отколкото мислеше.

Но понеже стана дума за Иван Оббов, който не е точно от ония, и все пак си е Оббов, длъжен съм да кажа още за него. Цялото ми уважение и цялата ми благодарност към този човек го изисква. Иван Евстати Оббов беше най-напред добър човек, защото друг признак за превъзходство и самият Бетовен не е знаел. С вечната си барета, усмихната физиономия, скромен, не съм чул една самохвална дума от устата му, той беше 24 карата интелектуалец, живял двадесет години във Франция, завършил там първокласен лицей, следвал философия, върнал се в България, тук след светлата дата бил подложен на гонения, принудил се да работи като рисувач на филмови реклами, последвал концлагер в Белене, и най-сетне се добрал до преводач в София-прес.

И на това място ще разкажа една история, която се случила през шестдесетте години. Съвсем случайно някъде по Черно море Ванко се срещнал с двама млади французи, които учили в същия лицей - неговия, и за радостна изненада, оказало се, че преподавателят по френска литература все още бил жив и здрав и продължавал да работи там. Ванко Оббов се развълнувал и решил да напише на стария си учител писмо. Запретнал се, писал страници и страници, и изпратил писмото. Не минало много време и се получил отговор, в който се казвало: „ Скъпи господин Оббов, получих Вашето писмо и то ми достави неизказана радост. Възхитих се на Вашия френски език и стил и смея да кажа, че ако Вие бяхте единственият мой ученик, който съм съумял така да изуча, то бих могъл да смятам моята преподавателска мисия за изпълнена!“

Много години по-късно Френската академия два пъти под ред удостои Иван Оббов с най-големите си отличия. Неговият учител навярно не е бил вече между живите, за да му се порадва. Втората си награда Ванко не успя да получи. Живееше самотен, тих и една сутрин, както се бръснел, получил обилен кръвоизлив от язва и издъхнал, без никой да му се притече на помощ. По телевизията не показаха портрета му.

И понеже стана дума за Френската академия - ще ми се да спомена и за тази невероятна жена Елен Карер Д’Анкос, с която, благодарение на Паница, успях да направя кратка разходка из България. Естествено, че беше умна, естествено, че знаеше много, тя бе преподавала и в Сорбоната, и в други най-реномирани френски университети, това, което бе успяла проникновено да разбере, беше нашата тъжна съдба и главно участта на Русия. Тя разбираше и не бързаше да съди. Говореше чист руски език, оказа се, че една от бабите й била рускиня от грузински произход или обратното.Тя имаше нещо, което другите западни политолози не владееха, познаваше народопсихологията на русите, психологията на комунистите и навярно това й е дало сила да направи своето историческо предсказание десетилетия преди краха на Съветския съюз. От многото ни разговори, през които аз слушах, а тя говореше, един ме впечатли особено. Стана дума за множеството граждани в страните от Източна Европа, които са сътрудничели на органите за сигурност, понякога са донасяли и за свои близки, съпруга за мъжа си, син за баща си...Това нещо трудно се преодолява и надживява. Д’Анкос ме изгледа спокойно и стори ми се дори съчувствено:

- Георги - каза френската академичка, - тези неща не бива да се драматизират. Броят на французите, които през време на войната са сътрудничели на нацистите, процентно взето е по-голям от тези, които при вас са били доносници.

Погледнах я малко стреснато.

- Да, така е! - каза тя. - За да има бъдеще Франция, на това минало трябваше да се сложи кръст. И ние така направихме.

Така рече Елен Карер Д’Анкос - днес избрана за постоянен секретар на Френската академия.

Най-честата нападка против Паница беше свързана с прословутата история около атентата срещу Папа Йоан-Павел и така наречената българска следа. Накратко: Терористът Али Агджа заявява, че българските тайни служби са замесени в заговора, че служителят на авиокомпания „Балкан“ - Антонов, и хора от българското посолство в Рим са му помагали, трябвало да организират бягството му и така нататък. Вестниците гръмват, ВВС излъчва специален филм, медийната врява достига своя връх. Естествено, че списанието с най-голям тираж в света не може да не откликне на тази шумотевица и Паница натоварва една от най-опитните американски журналистки, наречена Клеър Стърлинг, да направи съответното разследване. По думите на самата Стърлинг Паница е бил извънредно взискателен, неколкократно я е връщал за още и още факти и обстоятелства. Накрая, година след като се заговорва за българско участие в атентата, в „Ридърз Дайджест“ излиза и разследването на Стърлинг - в него се упоменават обстоятелства, уличаващи българските тайни служби, но няма категоричен извод, че те са били подбудители и по някакъв начин участници в опита за убийство на главата на Римокатолическата църква. Впоследствие Стърлинг издава цяла книга на същата тема. Аз съм я прелиствал и там категоричните твърдения са избегнати. Както е известно, италианският съд се отказа от обвиненията срещу Антонов поради липса на доказателства, но не го оправда. Този нещастен човек се завърна в България с явно разклатено здраве и силна депресия. Знае се, че през последните месеци на процеса той е бил под домашен арест и под грижите на български лекари. Какви точно са били тези грижи - не е известно.

Така години наред Дими Паница беше атакуван, че заедно със Стърлинг са изфабрикували версията за „българската следа“, че те са автори или поне съучастници на антибългарска кампания, че нарочно са искали да опозорят България и тем подобни злоумишлени и непочтени твърдения, които се от-правяха най-вече от бивши висши служители на Държавна сигурност. Паница преживяваше нападките тежко, отговаряше, даваше интервюта, ядосваше се, че всъщност никой от защитниците на българската чест не е чел книгата на Стърлинг. Но въпреки всичко, мине се не мине време, все около годишнината на атентата, някой специалист по разузнаването отпреди осемдесет и девета година или друг озлобен дръскач се захващаше да разобличава този национален предател.

Че Стърлинг и Паница не са „изфабрикували „ българската следа е очевидно, че българската Държавна сигурност и България не са едно и също нещо, е също толкова ясно. Коварното смесване на тези две понятия е непозволен, долен ход на една изнудваческа мисъл. Когато Владо Черноземски извърши атентата в Марсилия и отне живота на крал Александър и Луи Барту, никой не дръзна да обвини народа на България в тероризъм. Да сте чули, че убийството на австрийския престолонаследник в Сараево петни името на хърватите? Че солунските атентатори са срам за Македония? Че дори чудовищните взривове в Ню Йорк позорят арабите?

Аз също допускам, че Сергей Антонов едва ли е замесен пряко в заговора срещу Йоан-Павел. Но все пак има въпроси, които искат своя отговор. Искат, а най-вероятно няма никога да го получат. Бил ли е Агджа в България преди да се отправи към Европа. Да или не? Каква е ролята на бизнесмена Бекир Челенк, който бе предаден на турските власти, озова се в турски затвор и там се изхитри да получи инфаркт и своевремено да почине? Защо заподозряните дипломати Айвазов и Василев се измъкнаха от Италия и избягаха от италианското правосъдие? Какво се крие зад думите на Тодор Живков към видни държавни ръководители, събрали се на официален обяд в чест на Бруно Крайски, цитирам ги по свидетелството на професор Илчо Димитров в книгата му: „Всичко тече“ - 2000 г.: „ В очакване на гостите един от сътрудниците му прошушна нещо. Т. Живков помълча и съобщи: „ Извършен е атентат срещу папата!“, след още кратко мълчание добави: „Жалко! Останал е жив!“ Никой не може да се съмнява в идеологическата преданост на професора към марксизма, но той бе съвестен историк.Тогава?

Днес е вече добре известно, че някогашната, тоталитарната власт в България се е занимавала с незаконен износ и трафик на оръжие и наркотици. Един от пътищата е минавал през Италия. Е, добре, нищо ли не е знаел за това българският представител на „Балкан“ в Рим? Съмнявам се. В неведение ли са били военното аташе и други дипломати от така наречената кариера? Не е възможно. Тогава не е изключено арестуването на Антонов, по показанията на Агджа, да е подплашило останалите действащи лица в нашите афери.Те са се обезпокоили, че неустойчивата психика на представителя на „Балкан“ може да не издържи и той да изтърве сведения, осветляващи една дейност, която много трудно ще бъде наречена дипломатическа. Затова бягат Василев и Айвазов, а не защото са съучастници на терориста Агджа. Затова българските лекари са се грижили за Антонов и може би са се престаравали.

Но, „хипотези не измислям“ - Исак Нютон.

Паница ще трябва да преглъща още и още горчивини заради „българската следа“, мразят го, завиждат на възможностите му, на връзките му, на средствата му и всички добрини, които е направил през последното десетилетие, ще бъдат подценявани, подлагани на съмнение, обругавани...Той създаде приют за безнадзорни деца, учреди журналистически конкурс с утопичната идея, че ще се повлияе на качеството на българската журналистика. Повечето от лауреатите на този конкурс са наистина добри журналисти, но тяхното творчество се дави всред агресивната посредственост на хилядите публикации, които заливат със своя жабуняк периодичния ни печат. От квакането на жабите не се чува песента на птиците. Конференциите, международният журналистически обмен, балканското сътрудничество, издаването на сериозна литература, опитите за квалификация на младите ни политици, подпомагането на ромски общности рядко са посрещани с добра дума. Понякога се чудех защо този човек, Дими Паница, не си вземе шапката и да си прекара старините в чудесната парижка къща, или на океана, или в Лондон, или в Щатите, ами се бъхти, тича запъхтян, обикаля министерства, посолства, лети навред в Европа, открива, че в родината си има все повече и повече братовчеди, знайни и незнайни, които напомнят за себе си, изненадват го, подаряват му бродерийки и павурчета, домашна ракия от потрисащо качество и понякога любимата му пастърма.

Като момче Дими се сприятелил с негов връстник Ицо от Костенец. Играели си заедно и това приятелство оцеляло до ден-днешен. Ицо станал обикновен труженик, железничар, простодушен човек, с когото Паница кажи-речи половин век по-късно възстанови дружбата си. И ето ти го Ицо в Париж! Изкачва Айфеловата кула, пътува с корабче по Сена, обикаля Лувъра, спира се пред старогръцките мраморни статуи и пита:

- Какви ли са им били шмиргелите?

Паница имаше чувство за хумор и то ми помагаше да преодолявам неизбежните търкания, които се появяваха помежду ни. Понякога той започваше да командари, а аз да се опъвам. Но сръднята ни не траеше повече от няколко часа, а ако някой ни слушаше отстрани, можеше да си помисли, че тези двама леко истерични господа, няма да си проговорят до края на живота им.

- Животът е кратък, да не се ядосваме - казваше Паница и след десет минути почервеняваше от яд, че някой нехранимайко, нещо му обещал, пък го изментил!

- Животът е кратък, Дими, не се ядосвай! - успокоявах го аз.

По повод един негов празник написах закачка, озаглавена:

 

Братовчедите на Паница

Трагедия

Действащи лица:

Димитър Паница

1-ви братовчед

2-ри братовчед

1-ва братовчедка

2-ра братовчедка

Секретарка, девица

Сътрудник, ерген.

Георги Данаилов - застаряващ тип, много далечен братовчед.

 

КАРТИНА ПЪРВА

 

Писалище на фондация.

Звъни телефон.

Секретарката: - Ало, кажете, госпожо, да... Господин Паница го няма.

Гласът: - А кога ще дойде?

Секретарката: - Той е в Париж.

Гласът: - Знам, че е в Париж, аз питам, кога ще дойде в България.

Секретарката: - Ами, госпожо, не мога да ви кажа точно... Кой го търси?

Гласът: - Братовчедка му.

Секретарката: - Вашето име?

Гласът: - Братовчедка му от Сливен. Аз пак ще го потърся. (Телефонът се затваря)

Секретарката: - Братовчедката на господин Паница от Сливен.

Сътрудникът:- В Сливен (отбелязва в някакъв списък)... В Сливен няма регистрирана братовчедка.

Секретарката: - Ами сега?

Сътрудникът: - Ще питаме професор Стателова (Тя изследва рода Паница)

Звъни телефон.

Сътрудникът:- Фондация „ Свободна...

Мъжки глас: - Аз търся господин Пaница (ударението е на първата сричка)

Сътрудникът: - Господин Панuца (ударение на втората сричка) не е в България.

Мъжкият глас: - Той ми каза, че през ноември ще бъде тука.

Сътрудникът:- Може би е ставало дума за декември.

Мъжкият глас: - Аз знам имената на месеците! Кажете му, че братовчед му Пешо го е търсил.

Сътрудникът: - Пешо кой?

Мъжкият глас: - Той знае. (Затваря телефона)

Сътрудникът си записва в регистъра.

 

КАРТИНА ВТОРА

 

Господин Паница седи зад писалището си.

Влиза Данаилов.

Данаилов: - Дими, търси те Надка.

Паница вдига рамене.

Данаилов: (също вдига рамене) - Надка!

Паница след колебание плахо вдига слушалката.

Паница: - Кой на телефона? (старинен израз)... А, Златке, здравей! Как си, скъпа? Да... Много се радвам, че се обади (Гледа въпросително към Данаилов) Разбира се, че трябва да се видим... Не, виж какво, ние сега правим една конференция и аз съм малко разбутан (превод от френски). Ти си кажи телефона, че аз някъде съм го... Абе, откраднаха ми тефтера едни катили в Лондон... Щом отида в Лондон, и нещо ми крадат... Ха-ха-ха-ха-ха... Не, не английските роднини. Роднините тефтери не крадат. Кажи ми как си, че сега имам среща с филипинския посланик... Какво правят децата?... О, да бе! Прощавай, абе аз взех съвсем да се обърквам... хайде да не ти се оплаквам... Та кажи, кой беше номерът? Записвам... Златка... Какво!?... Ах, Радка! Радка. (към Данаилов) това била братовчедка ми Радка (пляска се по челото).

Данаилов: - Гешова?

Паница: - Не, Гешова е в Швейцария! Тази се обажда оттук. Моля ви се, вижте в папката коя е тази Радка.

 

КАРТИНА ТРЕТА

 

Влиза Хорът.

Хорът: - маестозо кантабиле -

От планини и долини

Ний на Дими сме роднини -

Гешови, Кърджиеви, Яблански,

Берови, Кефсизови и Странски.

Солист: - Няма нищо голословно.

Виж дървото родословно.

Хорът: - Братовчеди сме безчет,

но си даваме отчет.

Ние нямаме претенции.

Имаме си свои преференции,

ако много искаш да се видим,

само да не те обидим,

може някоя ваканция

Да гостуваме във Франция.

Пък и бива ли Ивон, горкичката

Да се скита сам-самичката

на Булон в горичката.

Ще й правим ний компания,

ако каже и в Бретания.

Припев:

Шер Дими, шер Дими, декларация прати ни!

(По времето на написване на пиесата все още бяхме вън от Шенген.)

Внезапно се появява мъж с мрежа, пълна с прясна млада коприва.

Ицо от Костенец:

- Хайде стига, какво сте му седнали на главата на човека. То бива, бива, ама чак толкова. Намерихте един добър човек и...ама ха! Хайде да ви нема!

Хорът отстъпва към кулисите.

Паница: - Благодаря ти, Ицо.

Ицо: - Нема какво да ми благодариш. Аз тази коприва съм я набрал специално за Ивон, съвсем млада. Заповядай! Да си направите чорбичка!

Паница: - Жалко, Ивон е в Париж.

Ицо: - Така ли... Е, язък, ами ще дадеш да ти я сварят... И да не забравя, ще те помоля, другият път, когато идваш, донес ми от Париж един старогръцки шмиргел, щото тука много трудно се намират...

В това време влиза секретарката с бутилка шампанско, подарена преди година от неизвестна братовчедка.

Секретарката: - ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ГОСПОДИН ПАНИЦА!

Всички взимат чаши.

Телефонът звъни.

Никой не вдига слушалката.

ЗАВЕСА

 

Ех, не е много остроумничко, но затова пък е от сърце.

Една от заслугите на нашата фондация беше съдействието й при издигането на паметника на Борис Христов. Аз се наех с тази работа още когато работех в Агенцията. Няма защо да казвам - богоговея пред този човек. За мен той не само е велик певец, той е един от най-забележителните културни феномени на века. Великолепно е сравнението на Атанас Божков, че ако трябва да се намери аналог на изкуството, което твори Борис, това е „Страшния съд“ на Микеланджело. И жалки, погнусяващи бяха опитите, които се правеха у нас през 60-те години, да се омаловажи стойността му, да се сравнява, да се славословят други за сметка на него. Когато си отиде от този свят, италианските вестници писаха: „Умря Борис Христов - гласът на века!“ А италианците разбират от пеене и пеят знаменито и може би не им е било тъй леко да преодолеят патриотичните си пристрастия, за да отдадат заслуженото на един българин. Но в родната България щатни музикални критици не съумяваха да надмогнат партийните си пристрастия и признаваха Борис Христов със стиснато гърло.

Когато научихме за смъртта му, в деня на погребението, вече не помня как, се промъкнах в телевизията и по време на емисията „По света и у нас“ с говорител Димитър Цонев прочетох няколко реда в памет на гения. Бях ги назовал „Прости ни Борис Христов“. Ето ги:

„Врявата на дните изведнъж замлъкна от една вест - немислима и необяснима. От света си отиде един безсмъртен! Почина Борис Христов. Той беше не само велик певец, най-велик певец на нашето време, не само велик музикант на века, той беше един от върховете на световната култура. Оправдание за рода човешки в най-кървавото от всички столетия.

Помня, когато за пръв път неговият глас накара етера да затрепти отдалеч, отвъд предели, отвъд прегради и прозвуча в старите ни радиоапарати. Помня, когато Радио София с подобаващо срамно закъснение, от немай-къде, излъчи негов запис. Помня брат му - обичния, сърдечния Николай Христов. Знам как тогавашните властници отказаха да го пуснат да се лекува, въпреки молбите на един прославен в цял свят човек. Така злобната, жестока безпросветност на ония, които близо половин век решаваха съдбините ни, стана причина за смърт-та на Николай Христов и за незаличимото огорчение и обида в сърцето на Борис.

Прости ни, Борис Христов, ние бяхме роби, но безмерно те обичахме. Бяхме преклонили глава, но запазили най-чистото кътче от душите си за тебе, и винаги, когато чуехме твоя глас, то се изпълваше с велика радост. Може да е странно, но за нас твоето изкуство, твоето съществуване, твоята личност се превръщаше в символ на упование и духовна съпротива срещу уродството на тогавашния строй.

Когато ти пееше, ние разбирахме на какво е способен българина, оставен на свобода. Когато ти пееше Верди, хората проумяваха и прочувстваха какво всъщност означава Ренесансът. Когато ти пееше Мусоргски, хората състрадаваха и усещаха трагедията на един изтерзан от векове народ. Когато ти пееше православните песнопения, човеците виждаха Бога, защото ти направи за вярата много повече от цялото ни духовенство, за България - много повече от всичките ни съвременни политици.

Сега ни остави. В нашата епоха имаше един-единствен велик българин и днес ние го погребахме. Останалото плаши със своето безличие.

И все пак, нека си спомним думите на Платон:

„Когато беше жив, ти ни светеше като звезда Зорница.

Сега, когато те няма, ще ни светиш като звезда Вечерница“

Няколко години по-късно в голяма италианска книга за Борис, създадена и съставена от музикалните критици и музиковеди Карло Курами и Маурицио Модуньо, видях поместено това кратко есе. Щастлив съм.

Но да се издигне паметник на Борис Христов, се оказа доста трудна работа. Прекрасният наш скулптор Георги Чапкънов прие да направи бюста, търсихме средства за постамента, щяхме да ги намерим, но това, което създаде пречки, беше мястото.Трябваше разрешение от общината. Ние искахме то да бъде видно, обаче всички видни места били вече заети за бъдещи, но неиздигнати паметници! Не можело тук, защото тук щели да се изтъпанчат генерали, не можело там, защото... Най-накрая от кметството ни разрешиха бюстът на Борис Христов да се разположи в Борисовата градина. Мястото беше красиво, но отдалечено от взора на множеството. Отстъпихме. На определеното пространство поставихме плоча, че тук, един ден, ще бъде издигнат паметник на великия Борис Христов. Добре, но там съществуваше опасност бронзовият бюст да изчезне, както изчезна бюстът на Раковски, както измъкнаха бронзовите букви от останалите пиедестали, както отмъкнаха в Южния парк паметника на Боливар...

За щастие през това време ръководството на общината се смени, ходихме при Софиянски, молихме, настоявахме пред Общинския съвет и накрая успяхме. Сега Борис Христов гледа към храма „Александър Невски“ - там, където той увековечи православното ни песнопение и където се извърши неговото опело. Помня, че в този ден хилядното множество, изпълнило храма и площада пред църквата, искаше да съпроводи покойника до гробищата, но уредниците пак се бяха сбъркали и натовариха ковчега му на някаква камионетка, която отпраши. Погребално шествие не било разрешено. Ние с Йони хукнахме към гробищата и едва се добрахме навреме. Гусларите му изпяха любимата песен „Черней горо, черней сестро“ и българската земя го приюти. Когато посещавате Централните ни гробища, съвсем в близост с гроба на Яворов се намира и семейният гроб на Христови. Какво ви струва да оставите едно цвете?

Години по-късно в памет на Борис Христов и по повод издаването на български език на италианската книга се състоя тържествен концерт. Беше в претъпканата зала на Националната опера. Откъде се взе госпожа Леа Коен - посланичката ни в Швейцария, не разбрах. Насоса се. Щяла да произнесе похвално слово. Тя излезе на сцената и заговори за неща, които цялата публика знаеше, оказа се обаче, че тя нещо не знае, и призова в България да се издигне паметник на Борис Христов. Залата зажужа неодобрително. Леа се усети и се опита да замаже нехайната си неосведоменост, имала предвид нещо друго, но не успя да обясни какво. Веднъж и ние българите да се помъчим да направим нещо свястно за пред света, а Леа Коен да не знае.

Великолепната книга с много снимки и илюстрации струваше скъпо. И тъжно беше да видиш как старите приятели на Борис, хористите от „Гусла“, вдъхновените певци, от чиято среда и вдъхновение и той самият е произлязъл, не можеха да си я купят. Те се въртяха кротко зад сцената, облечени в белите си ризи с везмо на гърдите и черни поизтрити панталони, и чакаха да излязат и да изпеят:

Твойте листе, горо сестро, пак ще да покарат,

моята младост, горо сестро, няма да се върне.

Не издържах и подарих една книга на най-възрастния, на Стефан Инджев, който повече от половин век беше в „Гусла“ и в старостта си се принуди да пее в хора на църквата при Централни гробища. Като си помисля за тези беловласи бедняци, които доскоро разнасяха културната слава на България из света, нещо ме стиска за гърлото, задушава ме и ми иде да изкрещя: Абе, хей, вие, дето изоставяте българската духовност, едно нещо ще ви кажа: вашата мама мръсна!

Прощавайте за вулгарността ми, тя несъответства никак на духовността, но аз пак ще повторя: тяхната мама мръсна!

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2002 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух