напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



12.


Смъртта понякога напомня за себе си, като оставя едва забележими следи. Тя рисува с тънка четка - едно мъничко петънце като снежинка. Едно мъничко петънце се виждаше на рентгеновата снимка на белите дробове на Йони. Откриха го случайно при един рутинен преглед. Занесохме снимката на Стоян Иванов, някогашният ни съсед в Люлин и завеждащ рентгеновото отделение в Пирогов. Той повтори изследването - петънцето се появи и на неговата снимка. Докторът се намръщи, мисли, и отсече:

- Каквото и да е това, трябва да се махне!

Жена ми не се колеба, тя бе претърпяла две сериозни операции и винаги се решаваше бързо и смело.

Човек не може да разбере страданията на другия, болките на другия, защото болката е като душата, тя е лична и другите не могат да я проумеят дори и по аналогия. И аз се отказвам да говоря за болницата, за операцията, за реанимацията, за измъченото лице на Йони, мисля си, че трябва да спестя това, мисля си нещо налудничаво, че не бива да обяснявам мъките й, за да не ги направя още по-големи.

След няколко месеца тя беше вече на крака и двамата потулвахме дълбоко в себе си опасенията, че проклетите клетки могат да се появят някъде отново.

Беше Виденовото време. Според мен този млад партиен вожд, източен, с тънък врат и аскетична физиономия, блед, неусмихващ се, говорещ като Ленин и като моя милост на р-р, не знаеше какво иска да направи от държавата. Той мъчно прикриваше обсебеността си от един начин на мислене, вкоренен в миналото, беше му верен, въпреки че се опитваше да му изневерява. Според мен Жан чувстваше, че не може да се промени, но разбираше, че трябва да го направи, и понеже не беше наясно със себе си, не беше наясно и как да управлява България. Такива бяха и неговите колеги, не искаха да бъдат наричани комунисти, но ненавиждаха противниците на комунистите. Така заедно с Желю Желев в САЩ на посещение се озовали Румен Гечев - тогава вицепремиер и министър на икономиката, Георги Пирински - министър на външните работи, и министърът на отбраната Павлов. Естествено, всички присъствали на официалните срещи, но и тримата отказали да се появят на вечеря у Джорд Сорос и чакали отвън в колите си. Защо? Защото Сорос бил заклет враг на комунизма. Жан Виденов пък не се появи на вечеря със Збигнев Бжежински в хотел Шератон, защо? Ами отговорете си. Това не ви ли напомня възхвалата на официалния критик на „Правда“ за антисталинисткия филм „Покаяние“ и определението му за Ив Монтан - антисъветска сволоч!

Днес се твърди, че противостоенето комунизъм - антикомунизъм било отминало, било старомодно, било надживяно или изживяно. Естествено, никой не тръгва с пушка в ръка да доказва превъзходството си, но различията в начина на мислене си остават; диктатурата на пролетариата, класовата борба, световната революция са захвърлени в килерите с вехтории, но почитта към другаря Ленин, страхопочитанието към сянката на другаря Сталин, портретите на другаря Димитров са реалност. Аз не виждам защо трябва да се маха паметникът на Альоша от Бунарджика - нямаше ли милиони руски момчета, които загинаха в най-мръсната от всички войни! Да махаш, да събаряш, това също е комунизъм в мисленето, да разрушим стария гнил свят, да срутим църквите, да ги направим конюшни. Така е. Но да издигаш паметник на Тодор Живков, да му отдаваш почит, да стоиш гологлав пред него - това също е комунизъм в мисленето. Да се умиляваш пред закърпените чорапи на един човек, на чиято съвест тежат убийства, изтезания, лагери, милиарди дългове, готовност за предателство, всъщност означава, че ти не си се разделил с миналото, че не си се преродил, че си част от него. Да твърдиш, че си се обновил, че си станал социалист, и същевременно да се прекланяш пред стогодишната си комунистическа история, това се нарича двуличие, политическа шизофрения.

Когато през 1991 година се организира опитът за преврат срещу Горбачов, той бе задържан в Крим и реставраторите атакуваха парламента в Москва, всред реформиралата се наша партия настъпи тиха радост. Никакво официално становище не се появи, сам Александър Лилов заяви пред журналистите: „ Ние сме сериозна партия и не можем да реагираме, преди да получим достоверна информация!“ Цял свят знаеше какво става в Москва, сал сериозната партия не знаеше. А истината беше, че много от старите партийци, че и доста от по-младите, се надяваха превратът да успее, тайно си шушукаха - край с Горбачов, край с Елцин, всичко ще си тръгне по старому - цялата власт на нас! Но не би!

Само че - стоп! Комунизмът в мисленето съвсем не е неприкосновена собственост на днешните социалисти. Той се прояви достатъчно отчетливо и всред тия, които се нарекоха демократи. Страх ме е да подозирам, че всеки от нас е попил малко или повече от него. Иначе как може да се обясни например злият и тъп закон Панев. Тринадесет години съм работил във Висше учебно заведения, напуснах го като главен асистент, имам някаква представа от академичния живот. Че съществуваха хора, които се издигаха в академичното поприще благодарение на партийната си принадлежност - спор няма, че имаше професори, които незаслужено заемаха ръководни длъжности - също. Но да се претвори в закон мисълта: всеки който е бил - не може да бъде е фашизоидно и следователно комунизоидно мислене. Та ние самите уговаряхме и подсторвахме по-свестни хора, членове на партията, да стават партийни секретари, точно защото се надявахме на по-малко комунизъм в катедрите. Това не е парадокс, а нормална действителност. Защо трябваше да бъдат отстранени като завеждащ-катедри хора като Цветан Бончев, същият, който направи господин Панев доцент? Защо трябваше да бъде наскърбен Николай Генчев и да му се отнеме един пост, който му прилягаше, както на никой друг. Демократичното решение на въпроса за завеждащ-катедрите би било - при всеки спорен случай да се проведе конкурс, в който имат право да участва всеки преподавател, независимо от партийна принадлежност, минало, длъжност и прочие.

Моят приятел доктор Ромил Попов - убеден противник на комунизма и народен представител от СДС, отиде да се подложи на тежка операция при комунист, защото бил уверен, че той е най-вещ хирург в съответната специалност. Дори Адолф Хитлер не се е осмелил да посегне по никакъв начин на хирурга професор Фердинанд Зауербрух, който в очите му заявил, че не желае да разговаря със зверове. По логиката на Панев - и Пол Ланжвен, и Робърт Опенхаймър, и Капица, и Лев Ландау би трябвало да попаднат под ударите на неговия закон. А погледнато и от друго гледище, което си е пак същото, и Херберт фон Караян трябваше да не бъде допускан до поста главен диригент на Берлинската филхармония, да не говорим за нацисткия финансист Фон Шахт, който бе освободен от отговорност от Нюрнбергския съд и остана в стопанския живот на Германия и след войната!

Имануил Кант беше рекъл: „ Действай винаги така, че твоята постъпка да послужи за основа на едно всеобщо законодателство!“ Същественото тук е думата всеобщо. Защото, ако законодателството не е справедливо за всеки отделен човек, то не може да бъде всеобщо и не е демократично.

И така, ясно беше, че със своята реставрационно-реформационна, носталгично-патетична политика от правителството на Жан Виденов не можеше да се очаква нищо добро, но то надмина очакванията и във всяко отношение донесе само зло.

Но злото дойде най-напред у дома. Наричат го разсейки или по сложно метастази. Йони си отиваше, но не искаше да се предаде. И решихме, че ще се борим. Бях в добри отношения с професор Черноземски, уважавах този голям лекар и добър човек. Той незабавно призова своите специалисти, решиха да се започне с лъчетерапия, а после с химиотерапия. Николай беше работил в онкологията на бетатрона, лекарите там го познаваха, аз самият някога бях приятел с незабравимия професор Андрей Сахатчиев, така че средата беше дружелюбна и това някак си окрилява. И когато за пръв път пристъпихме в това сиво подземие с насядали по пейките свити хора, и когато проумявахме, че не сме единствени в нещастието си, когато разбирахме, че идват хорица от провинцията и търпеливо чакат реда си, знаехме, че няма да използваме познанствата си, за да се вреди Йони по-бързо от другите. Тя никога не би го допуснала. И се започна едно болно всекидневие, с тягостната медицинска обредност.

- Разбери - казваше ми професор Тодор Шипков, - хората не си дават сметка, че половината от тези, които влизат в тази болница, оздравяват, оздравяват!

Разбирах го, но все пак половината не оздравяваха. И е много лесно да приемеш, че след като всички сме осъдени на смърт, отсрочката, кратката отсрочка, е живот и си струва усилията.

- Това, което е много важно, е да се опитате да осигурите на вашата съпруга качество на живот - казваше пък професор Черноземски.

Словосъчетанието е само по себе си ясно, но у нас трудно изпълнимо. Спокойствие, добра храна, разтуха, хигиена, забавление, занимания, отвличащи от мисълта за болестта...Да, някои от тях можех да изпълня, но Йони оставаше по цял ден самичка и в тази болестна самота тя разбра, че има много по-малко приятели, отколкото е предполагала, за това пък тези, които й останаха верни, бяха скъпоценни. Качество на живот - но ние живеехме на четиринадесетия етаж и проклетият асансьор се разваляше, а посещението в болницата не можеше да се отложи и ние двамата се принуждавахме да се качим на покрива на блока, да се доберем до излаза на съседния вход, да слезем по стълбите и да използваме другия асансьор. Хората обаче си заключваха вратите за покрива заради крадци и наркомани и аз ходех по етажите като събиращ милостиня, за да намеря кой притежава съответния ключ.

Качество на живот. Но важни лекарства все още не се намираха лесно, пък и струваха непредставимо скъпо. Ако болницата ги притежаваше, те щяха да бъдат безплатни, само че Онкологията нямаше пари и не можеше да ги закупи. И тези шведски перли с екстракт от чер дроб на акула, които били целебни дори за рака. И някакъв още по-целебен хрущял от акули- стрит на прах, който имаше гаден вкус. Акулите никога не боледували от рак! В това се криело тайната...

Качество на живот. Но ние живеехме във времето на Жан Виденов.

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2002 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух