напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



15.


В страната настъпиха нови и нови събития, ние действително създаваме повече история, отколкото можем да понесем, повече, отколкото можем да погълнем и после ни се повръща от нея.

Виденов си отиде, Добрев върна мандата си, Стефан Софиянски стана министър-председател на временното правителство и една вечер ми се обади по телефона:

- Хайде да си заемеш старото място!

Имаше предвид Агенцията. Не можех да го направя, не исках да го направя, нямаше как да го направя - бях поел ангажимент към Паница във Фондацията и освен това да се върнеш на старата си работа, е като да се ожениш повторно за бившата си жена. Не. Исках да си работя това, за което си мислех че мога, да пиша. Книгата ми „Къща отвъд света“, или моята ковачовска авантюра се посрещна радушно, Тончо Жечев я нарече „културно събитие“, Георги Величков - „архибългарска“, а Стефан Гечев в своята рецензия написа: „Това е най-българската книга от „Чичовци“ насам“. Бях насърчен, окрилен, наградата във Франция още повече ме поласка и аз исках единствено да пиша. Нищо друго не ме влечеше, никаква длъжност, никаква обществена дейност... Знам, разбира се, суета, всичко е суета и гонене на вятър, но по-добре да гониш вятъра и да умреш задъхан, отколкото да си въобразяваш, че задникът ти е завинтен на висок престол и че имаш власт над другите, над себе си, над смъртта, защото в най-добрия случай ще умреш от преяждане.

И така, в това междувластие отново хората съзряха надежди, отново се въодушевиха, отново развяха сини знамена, защото този път, този път чудото ще стане, ще бъдем свободни, доволни, щастливи...

Един след друг оратори възпламеняваха множеството. Иван Костов, човекът на когото всички най-много залагаха, дори се появи със синя лента около челото и за да не изглежда народняшки не носеше някакво дрипаво яке, а хубаво кожухче.

- Ние няма да ви излъжем - изрече той вместо клетва. И аз съм уверен, че в този миг е бил съвсем искрен. Така всеки влюбен младоженец се зарича: „Аз никога няма да ти изневеря!“ и си вярва дори.

Но за изневерите по-нататък.

Това, което не може да се подмине, е, че докато се развяваха знамената, под носа ни и под носа на полицаите все по-често се стреляше, все по-често се убиваше, разбиваха се къщи, ограбваха се вили, хората започнаха да се „блиндират“, слагаха железни врати на апартаментите си, преграждаха с грозни железарии коридорите, като пътувах из страната все по-често виждах изоставени, запуснати големи сгради, останали без прозорци и врати, гледаха ме като черепи. Фабриката, в която някога работех и главният технолог Антони Матеев ми поръчваше доза минималис от неговия аперитив, се порути, посивя, умря...Защо бе всичко това?

Струва ми се най-напред, защото българската държава остана без стопанин. Кучетата, които пазеха двора, измряха, избягаха и подивяха, оградата рухна, покривът протече. Тези, които се захващаха да стопанисват имота, бързо се сменяха или предпочетоха вместо да го пооправят да го доокрадат.

Крадлив ли е българинът по природа. И да, и не. Знам села, в които къщите не се заключваха и денем, и нощем. Но знам села, описани са в литературата, чиито жители, ако няма какво да откраднат през деня, толкова униват, че си хвърлят капата в двора на комшията и пак я задигат. Когато Асен Христофоров заварил един селянин да му сваля ламарината от бараката и задал наивния въпрос: „Защо ми вземаш ламарината бе, човек „, отговорът бил: „Оти ми требе!“ А когато конният полк спрял пред едно село в Софийско, командирът, който знаел, че тука пипат яко, командвал: „През селото в кариер! Напред!“ Запрепускала конницата и когато преминала като вихър отвъд селските мери, на командира му нямало седлото.

Половинвековният опит да се създаде така наречения нов човек, човекът с ново социално съзнание, положителният герой, към когото и аз имам греховце, пропадна, продъни се вдън земя. Това беше едно от най-нагледните доказателства за несъстоятелността на социалистическата идеология. Ами нали един от партийните функционери заяви на всеуслишание, че социализмът не бил успял, защото човешкият материал бил лош. Забележете - човешкият материал, че това да не е вар, пясък и чакъл бе, господине. Аз силно се съмнявам, че някога този „материал“ ще стане по-добър. Следователно трябва да се работи с това, което имаме под ръка. И ако вие, господа функционери, сте започнали да строите социализъм, без да познавате човешкия материал, толкова по-зле за вас.

Така че нов човек няма и тези, които днес убиват, разбиват, взривяват, крадат, трябва да бъдат хванати за гушата.

Някога Петър Първи бил каза: „Артелчик ли е - беси го, той знае защо!„ Артелчикът е човек, който държи военния склад с хранителните припаси.

Да, но ние, на шега или наистина, живеем в демокрация и тя има този недостатък, че не можеш да възкликнеш: „ В БМВ ли се вози, затваряй го, той знае защо!“ Нали един вътрешен министър смая всички ни, когато мъжествено нареди да се приберат няколко десетки съмнителни луксозни коли. Всички се въодушевихме - ето така трябва да се пипа. И какво стана? Нищо. Съмнителните луксозните автомобили станаха още повече и вече никой не ги спира. Застанете на ъгъла на улица „Граф Игнатиев“ и „Раковски“ и ще видите как сребристи мерцедеси, важни беемве-та, могъщи джипове най-спокойно си пресичат улица „Раковски“ и продължават надолу по „Граф Игнатиев“, а там на ъгъла, между букетите на цветопродавниците, стърчи самотен и тъжен знак „Забранено движението и в двете посоки!“ като надгробен паметник на българската законност.

С такива обикновени, на пръв поглед незабележими неща трябваше да започне да се справя новото ни правителство. Трябваше, но не можеше или не искаше. И поради това продължи да позволява чувството за нагла недосегаемост да обсебва една имотна част от обществото. Така обикновените хора продължаваха да се изпълват с недоверие, подозрителност и озлобление, което не можеше да не се насочи срещу властта, въпреки синята лента около челото на министър-председателя.

Знам, разбира се, за да възтържествува справедливостта, демокрацията изисква следствия, доказателства, свидетели, гаранции, обвинителни актове, съдебни заседания, обжалвания... Знам също така, че навсякъде в цивилизования свят тези неща стават бавно, дори мъчително, и обикновено изнемощялата справедливост идва или с патерици, или на инвалидна количка, ако не са я отвлекли някъде по пътя.

Алвин Тофлър описва поучителен пример. Богат бизнесмен му разказал как някакъв недоволен негов служител подпалил компютърното отделение на компанията. За пред съда обаче нямало никакви неоспорими доказателства. „Знаехме - казал бизнесменът, - че докато се предприеме нещо, ще мине цяла вечност.“ И фирмата решила да действа сама. Снабдили друг доверен служител със скрито магнетофонче и го изпратили в бара, който заподозреният редовно посещавал. Почерпили се и с течение на пиенето подпалвачът си признал какво е сторил, дори започнал да се хвали. Записът бил готов и останалата работа свършила охраната. Предупредили вежливо човека, че може случайно да си счупи крака или да му се случат и по лоши неща, ако незабавно не напусне компанията и се измете от града. „Противозаконно ли беше всичко това - сам се попитал бизнесменът и сам си отговорил - Да, естествено. Бих ли постъпил отново така? Без съмнение! Следващият пожар, който този човек подпали, можеше да убие хора. Трябваше ли да чакам полицаите и съдиите да се натуткат, докато се случи непоправимото.“

Забележете, че всичко това става в Съединените щати, държавата, в която при едно телефонно позвъняване, полицията се появява след две минути!

Най-голямата опасност от мудното и лошо действащо правосъдие е възможността всеки да започне да раздава правосъдие, както е направил въпросният бизнесмен. Тогава всъщност правосъдие изобщо няма да има.

Веднъж на едно обсъждане на тема „Демокрация и законност“ се опитах да изложа пред слушателите подобни мисли. Присъстваха дори министри, присъстваха народни представители и като четях, гледах, че те кимат с глава в знак на съгласие. И накрая поисках да прочета едно стихче на Булат Окуджава, ще го прочета на руски, казах, не от панславянски тежнения, а защото не бих могъл да го преведа, както трябва.

Тогава от залата се обади една важна личност:

- Ние руски не знаем!

Исках да отвърна - толкова бързо ли сте го забравили, но се въздържах и прочетох ето това:

 

Вселенский опыт говорить

что погибают царства,

не оттого что труден быт

или страшни митарства,

а погибают от того

и тем болнее, чем дольше,

что люди царство своего

не уважают больше!

 

Колко много мъдрост в това кратко стихче! Когато хората престанат да уважават своето царство, те даже не се интересуват, кой е господарят им. Това трябваше добре да научат нашите политици. А не успяха.

И Булат Окуджава си отиде от света, не издържа сърцето му, то беше прекалено добро и това бе слабостта му.

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2002 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух