напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



17.


Краят на всяко творческо усилие е една малка смърт. Това едновременно чувство на облекчение и изчерпване почти отнема радостта от завършека на захванатото отдавна дело. И аз започвам да се питам дали целият мой труд е нужен някому.

Закъснял си приятелю, да беше се питал, преди да го започнеш. Откъде-накъде? Ами ако човек, докато се кани да се залови с нещо, вземе да си задава прекалено много въпроси, сигурно би се отказал от всичко още отначало. Безкритичността е в основата на всяко творчество. И все пак, струваше ли си да отредя три години от живота си, за да описвам собствените си преживелици. А какво друго можех да правя? Всичко останало, което опитвах, се провали безславно.

И още един закъснял въпрос - доколко имах право да се доверя на паметта си. На няколко пъти се хващах, че съм се заблудил или сгрешил, а това означава, че сигурно някои погрешки са се промъкнали незабелязано. Моля за прошка. Но ако не пишех „Доколкото си спомням“, с какво щеше да бъде запълнен животът ми? С малки радости, малки тревоги, малки предателства, очаквани разочарования, позната музика, многобройни лекарства за всички органи на тялото, едни и същи, вечно повтарящи се разговори с приятелите в кръчмите и многопосочни ругатни.

Една вечер при паметника на Патриарх Евтимий видях Валери Петров да чака трамвая. Обадих му се.Той се изказа умерено ласкаво за онова, което е прочел от книгата ми, отбеляза, разбира се, че има възражения по някои обществени въпроси, и накрая ме попита: „Не си ли още млад, за да пишеш мемоари?“ Поисках да му отговоря, но в това време трамваят пристигна и дребничкият голям поет пъргаво се покатери на стъпалото и отпътува. А аз исках да му кажа, че в действителност всичко, което съм написал досега като проза, е било преразказ на собствените ми преживявания и спомени. Така че тази книга е само по-конкретна и по-обширна. Обстоятелството, че той, осемдесетгодишният, ме намира за млад, беше ободряващо в студената есенна вечер и ме подкани да се отправя бодро към най-близката пивница.

Не искам читателят да си създаде превратна представа за моите пиянства. Не пия много, защото смогвам да се напия бързо. Но самото ми напиване е скучно и безцветно - доспива ми се неустоимо, опитвам се да гледам само с едно око и заспивам обикновено в леглото си. Иначе обичам Омар Хаям:

 

Животът е видение, но все пак радостен бъди.

В страст и вдъхновение ти радостен бъди...

Живял си мигновение и вече няма те

Макар и мигновение - ти радостен бъди.

 

Струва ми се, че бях щастлив човек. Срещнах чудесни хора, живях с чудесни хора и те ме научиха да се радвам на малките неща, научиха ме да обичам музиката, защото Ницше е прав: животът без музика би бил просто грешка. Аз не знам дали и с музиката той не е грешка, но поне е грешка с музикален съпровод.

Обичам природата, въпреки че това, което става в нея, ме изпълва с недоумение. Не мога да си представя, че тази природа е дело на създател, освен ако не се допусне, че той е бил смахнат. Защо му е било да сътворява милиони и милиони животински видове и растения, толкова различни, толкова чудати, понякога красиви, понякога плашещо грозни, хоботи, пипала, челюсти, прешлени, стоножки, хлебарки, бълхи, сепии, анемонии, октоподи и очи, дебнещи в мрака, за да може всичко това да се размножава и старателно изяжда помежду си. Животът е масово взаимно изяждане. Лап - и малката рибка я няма. Хоп - и някакво морско животно, което прилича на гъба, но не е гъба, засмуква жертвата си. Ами тази жива пихтия - медузата, и нейните парещи стъклени пипала, която просто попива в себе си по-малките медузи. И змията, която поглъща заек и устата й се разтваря на 180 градуса. И лъвицата, която в саваната преследва изящната газела и успява да й прегризе врата. Забавление на Твореца ли са били милионите различни начини за убийство в нашата природа? Аз не се наемам да твърдя, че цялата тази гмеж е плод на някакъв предварителен, дълбок и непостижим замисъл. Това би било интелектуално непочтено.

И какво е нашето място във великата неразбория. „ КАК СЪМ СЪЗДАДЕН? ОТКЪДЕ ИДВАМ? С КАКВА ЦЕЛ СЪМ ТУКА НА ЗЕМЯТА? НИМА ЗА ДА УМРА? КАК МОГА ДА УЗНАЯ НЕЩО, КАТО НЕ ЗНАЯ НИЩО? ОТ НИЩОТО ИЗЛЯЗОХ И НЯКОЙ ДЕН В НЕГО ЩЕ СЕ ВЪРНА. ОТ НИЩОТО Е ЦЕЛИЯТ ЧОВЕШКИ РОД ИЗЛЯЗЪЛ И В НЕГО ЩЕ СЕ ВЪРНE.“ Тези думи са били написани преди две хиляди години от анонимен автор и могат да се намерят в Палатинската антология.

Човекът - венецът на творението. Имам известни подозрения за това създание и ще ги споделя. Опасявам се, че задачата на Човека е да сложи край на грешките на Твореца. Как ли? Като унищожи природата и заедно с нея и себе си. Камикадзе. Не съм търсил ефектна фраза, за да стъписам читателите. Подобни мисли отдавна се въртят не само в моята глава, а когато на телевизионния екран видях как два самолета спокойно и точно се забиват в близнаците в Ню Йорк, как стройните сгради се разсипват като пясъчни кули и погребват хиляди нищо неподозиращи хора, съмненията ми станаха още по-големи. Бил съм на покрива на една от тези сгради и там срещу няколко долара ми направиха фотомонтаж как се ръкувам с Клинтън. Но сега това не беше монтаж, телевизионните камери бяха заснели сякаш началото на свършека на света. И аз предполагам, че Апокалипсисът сигурно ще бъде предаван на живо по телевизията.

Тероризмът е зло. Фанатизмът е зло. Но ограничените обяснения, които се дават за тях, са още по-голямо зло.

Когато преди години работех над пиесата „Солунските атентатори“, прекръстена за всеки случай в „Солунските съзаклятници“, аз се опитах да вникна в психологията на тези нашенски момчета или поне да се опитам да ги разбера. Да, те са били обсебени, след като могат три години под ред да копаят тунел под улицата край Отоманската банка в Солун, да изнасят пръстта в джобовете си, да се задушават от липсата на въздух. Те са решили да загинат в атентатите и това решение е било непоколебимо, те са избрали собствената си смърт - да загинат, при това анонимни, неизвестни, защото не желаят и капчица суета да замърси святото дело. За да не остане никакъв спомен за тях, те изгарят дори фотографиите си. Техният идеал е Свободата. Те се посвещават на него и понеже представата за свобода си остава абстракция, учениците от Солунската гимназия са влюбени повече в смъртта, отколкото в свободата. Те се обричат и тази обреченост ги привлича по-силно от идеята за въстание, те са против него, защото знаят, че то ще се провали. Да взривят Отоманската банка, за тях означава да взривят Европа, нейните пари, нейните интереси, защото тя е глуха и сляпа за страданията на Македония и нищо не е в състояние да я разтърси, нищо освен мръсните й пари. Дотук като че ли има аналогия с днешните терористи. Но за разлика от тях момчетата на Орце Попйорданов не желаят човешки жертви, техният тероризъм е идиличен. Сам Орце предупреждава за предстоящата експлозия директора на банката, който живее в същата сграда.

За сто години тероризмът е променил същността си, той успя да прерасне в световен. Човешките жертви станаха средство за постигане на целта, колкото повече, толкова по-добре, жени, деца, старци, няма значение, защото целта е смъртта на цивилизацията. Ако можеха, съвременните терористи биха взривили цялата планета. И никак не е изключено някой ден те да се домогнат и до това.

Албер Камю настояваше, че главният философски проблем е проблемът за самоубийството. Да бъдеш или не? Е добре, днешните терористи камикадзе са го решили в полза на смъртта. Защо? Отговарят ни - причината е религиозният фанатизъм! Но аз си мисля, че той е само първото було, което покрива същността на явлението. Зад него прозират други подбуди. Свещената война в защита на Исляма, раят и неговите блаженства са мотиви, но те се влияят и усилват от пронизващата, непоносима болка от съществуването в един несправедлив, враждебен свят, който е натрапил своята цивилизация и нейните чужди и отблъскващи ценности. В болезненото си отчаяние терористите решават, че тази болка е нелечима, че диагнозата е окончателна - светът няма да се промени към по-добро и в него няма място, отредено за хора като тях. Чудовищно несправедливо е някакъв здравеняк да подскача подир една топка и да получава за това си макар и вълшебно умение, толкова пари, колкото биха наситили за една година хиляди гинещи от глад деца с подутите си кореми, ръчички като пречупени клечки и налети с печал очи. Чудовищно несправедливо е, за да оживее едно дете да са необходими десетки хиляди долара, цената на животоспасяваща операция, непостижима за всички негови близки, и в това същото време една разглезена, глупава, надарена от бога с хубав задник холивудска фльорца да плаща десетки хиляди, за да й се скъси носа. Разкош и разруха, пресита и зарази, престъпления и безнаказаност, самодоволство и отчаяние. И тези надменни, самодоволни, жестоки хора, наричащи се цивилизовани, от които зависим, които ни избиват, поробват, терзаят, тези хора, които някога, когато са изобретили картечницата, са предупреждавали, че тя трябвало да се използва от колониалните армии само срещу туземците, защото да се стреля с нея срещу белите не било спортсменско. Какво да очакваме от тези спортсмени на насилието? Милосърдие? То е безполезно. Тяхното състрадание - то е лицемерно. Тяхната подкрепа - тя е още по-голямо поробване. И понеже няма спасение, няма изход, няма бъдеще за света, ние ще загинем - унищожавайки го. След като рано или късно смъртта ще ни споходи, нека дойде сега и нека знаем, че нашата смърт е край на техния живот.

Тероризмът е първата заплаха, която висне над цивилизацията. А как цивилизованото човечество й се противопоставя? То се опълчва срещу нея и иска изтреблението, унищожението, разгромяването на тероризма и терористите. И решава да използва пак старото и според мен негодно вече средство - насилието. Зъб за зъб, око за око! Защото нашата цивилизация от край време е насилническа, за да реши проблемите си, тя винаги е използвала насилието, превръща го в начин на мислене, в начин на действие, в начин на развлечение, в начин на съществуване. Но насилието е и първопричината за терора. Така че то няма да доведе до избавление, колкото и генералски мозъци да се напрягат, колкото и важни политици да се съюзяват и единодушно да решават, че ще дадат решителен отпор на тероризма.Това ще бъде консенсус на кретенократи. Тероризмът ще се самовъзпроизвежда от останките си като хидрите. И ще го откриваме навред по земното кълбо. Спасение няма. Освен ако човечеството успее да се вразуми и изпревари гибелта си. Ако проумее, че повече време няма, че конникът се задава. Но това са думи, които не знам какво значат. Човечество! Вразумявам! Проумявам! Изпреварвам! Питам се, не сме ли вече закъснели?

И понеже едно зло никога не идва само - днес пророчеството на индианския вожд Сиятъл, изречено преди век и половина, също ни потриса:

„И белите ще изтлеят - може би по-рано, отколкото си мислят. Продължавайте да мърсите утробата си, една нощ ще осъмнете, задушени в собствената си мръсотия. Но запомнете, че при своя залез вие ще бъдете в най-пищния си блясък!“ Това е втората заплаха.

Продължаваме да мърсим утробата си, а блясъкът ни става все по-пищен. Продължаваме да не виждаме пренаселването на планетата и плачем за понижаването на раждаемостта, продължаваме да не виждаме, че недрата на земята се изчерпват, че реките пресъхват, че горите изчезват, че запасите от енергийни суровини заплашително намаляват, а нови източници на енергия не се появяват. Наистина като жителите на Помпей виждаме само грижите и радостите на днешния ден, а не забелязваме Везувий. Човечеството е застрашено и само единението му може да бъде опит за избавление. Само единството между всички хора на света. Вместо това - национализъм и национални интереси, етнически проблеми и етнически вражди.

„Остави грижата за утрешния ден на утрешния ден, малко ли е на днешния злобата!“ - тъй е казано в евангелието. Но това е измамна повеля, заблуда. Когато гърците садят маслиново дърво, те знаят, че плодовете му ще берат едва внуците им... От днешния ден вече зависи дали ще има утре. Третата заплаха...

Стига! Светът ще се свърши и без моите мъдрости. Песимизмът винаги е изглеждал по-мъдър от оптимизма, но той произлиза от натъжения ни разум, а разумът не е всичко, и слава Богу. Остава Надеждата, а тя не е разумна, тя е несломима. Данте се лъже, че на вратата на Ада пише: „Надежда всяка тука оставете!“ Това предупреждение е неизпълнимо. Дори и да пропъдим надеждите си, те ни следват като верните добри кучета.

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2002 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух