напред назад Обратно към: [Деца играят вън][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



Първа част


Нещо ме гъделичкаше по бузата, ама не като че ме гъделичка, ами по-другояче. Отворих си очите, обърнах се на другата страна и съвсем се събудих. Тогава поисках да разбера какво ме гъделичка. Не беше заекът, защото той спеше. Моят заек спи с отворени очи. Казва се Зайо и има много смешни панталони. Зайо не е истински заек. Направен е от плат и вътре в него има зашити сламки. Истинските зайци могат да се ядат, а моят не може.

- Събуди ли се, моето момче?

- Това беше мама. Тя ме погали.

- Нещо ме гъделичкаше - казах й аз.

- Кога? - засмя се мама.

- Ами сега - викам й аз.

Пък мама каза, че сигурно слънцето е било.

Слънцето ме гъделичкало! А то къде е? Чак на небето. Слънце то е едно такова никога не можеш съвсем да го видиш. Щом го погледнеш, и очите ти се затварят. А месецът вечер се вижда целият - и очите му, и устата му, а защо няма уши, не може да се разбере.

Веднъж на улицата видях един човек, който имаше ухо от плат. Едното му ухо беше от ухо, а другото от черен плат. Аз дълго се обръщах след него, пък татко каза, че не е хубаво да се обръщам така. То и татко понякога се обръща, ама аз съм малък и не знам кога бива да се обръщаш и кога не. Аз съм малък, защото не обичам спанак. Дядо, като беше жив - той и сега си е жив, ама когато умря, замина нанякъде, - дядо казваше, че в спанака имало много желязо! Нали беше стар и бъркаше, като говори, затова тъй казваше. Че как в спанака ще има желязо! Спанакът е мек, а ако имаше в него желязо, хората щяха да си счупят зъбите!

Аз съм малък, пък като скочих в една локва, мама каза:

- Не си вече малък. Може ли такива работи?

- А като я попитах какво е това лава, тя вика:

- Малък си още, не мога да ти обясня.

Ето сега тя идва да ме облече, а после ще трябва да се мия. Ставал съм чист и хубав. А веднъж като измих моя приятел Зайо, той стана един смешен - ужас! Има работи, които се мият, и други, които не бива да ги миеш. Ама мене ме мият. Водата тече и

пръска, и е една такава студена, и аз започвам да хленча, и знам, че мама ей сега ще ми се скара, но аз съм един вагабонтин и пак си хленча. Тази дума страшно ми харесва и си я казвам. Веднъж и на един чичко я казах и той много се смя, а татко се разсърди.

- Виж какъв си хубав сега! - каза мама, като ме изми.

Всички викат, че съм хубав. Ужасно съм хубав. Хубав съм като куче. Татко, когато се върне от работа, все казва:

- Уморен съм като куче... Гладен съм като куче... Няма да ми викат като на куче!

А пък аз съм хубав като куче и обичам да се гледам много в огледалото, за да видя колко съм хубав.

После пък се закусва. И ще трябва да пия това мляко. Аз не обичам мляко. Обичам фъстъци, но никой не ти дава това, което обичаш. Като стана голям, ще правя само такива работи, дето обичам. Ще си купя фъстъци, ама цялата вана ще напълня... И най-мразя този каймак, пък той бил най-полезен. Аз скришом го плюя, а той се закачва на чашата и виси като парцал. Ама откъде идва този каймак? Нещо млекарите правят с него, защото някога има много каймаци, а някога хич. Млекарите са едни мош... мош... забравих как се казваха.

- Мамо, как беше това... мош... мош... е, как се казваха млекарите?

А мама се прави, че не чува, а само повтаря:

- Яж! Яж!

Тя все така прави, уж не ме чува, когато я питам нещо важно.Тогава се ядосах и натопих носа на Зайо в млякото. Той нищо не каза. Той винаги си мълчи, ама ние с него много се обичаме. Когато дойде за пръв път у нас, навън имаше сняг. Аз стоях до прозореца и гледах как в снега нещо блещука, святка, ей тъй, много чудно, като звездици, ама съвсем мънички. По обичам снега, защото всичко е бяло и меко, а когато вали дъжд, улицата става черна и лъщи. И конете не обичат дъжда, те стават тъжни и си клатят главите, когато ги намокри, а когато ги навали сняг, се смеят... Гледах си и нещо си мислех, а като се обърнах, на масата стоеше Зайо. Един важен, един такъв, никакво внимание не ми обръща. А каква шапка носеше - ужас! Аз, понеже съм малко лош, го бутнах. Той падна на пода и шапката му се търколи. Тогава Зайо ме погледна много натъжен. На мен ми стана мъчно, прегърнах го и станахме приятели. Вечер той спи при мен. И се чудя, като порасна и като трябва да пътувам по разни важни работи, как ще взимам Зайо със себе си?

Аз си имам и едно куче. Казва се Кучо. Ама с него не ми дават вече да си играя и са го сложили на долапа, защото го подстригах с ножицата. Козината му беше станала много дълга и затова го подстригах. А мама се разсърди и го сложи на долапа. Понякога се покатервам горе, за да видя дали козината му е пораснала пак. Пораснала е, ама мъничко. Скоро съвсем ще му порасне и пак ще си го взема.

Когато се назакусих, мама ми каза да отида да си играя оттатък.

- Няма да си играя, а ще си чета - казах й аз.

- Добре, чети си - каза ми тя.

Взимам книжката с хубавите картинки и започвам да си чета. Аз не знам как се чете, аз си чета ей така. Отворя си книжката и си чета, много чета... И знам всичко, каквото става в тази книга. За лошия великан, за очилатия плъх, за страшната вещица, дето яде деца и се вози на една метла - много хубава приказка. Ама едно нещо си мисля - тази вещица, нали е много стара, сигурно не й дават да яде солени работи, както не даваха на дядо, пък тогава тия деца да вземат да се посолят целите, ама много, и тогава вещицата няма да иска да ги изяде, защото ще я е страх да не й се карат лекарите...

А най-много обичам джуджетата. веднъж видях едно джудже с такава брада и червена шапка, и дървени обуща. То караше велосипед и сигурно отиваше на кино, защото много бързаше... Пък като разказах това на татко, той взе да се смее. Не вярваше, че съм видял джудже. Ама аз го видях, може да не отиваше на кино, може да отиваше на пазар, но го видях... И други разни работи съм видял, дето ги има в приказките. Виждал съм граховото зърно, дето станало на цвете, виждал съм голямата зелена шапка на великана да се подава зад дърветата в гората... А веднъж на улицата видях една обувка, съвсем сама и нищо не е обуто в нея. Кой знае къде беше тръгнала! Спрях се и я гледам - голяма такава и крива, ама съвсем самичка. И много се почудих, а хората си минават край нея и даже не я поглеждат.

И защо, като кажа, че съм видял ей такова нещо, дето мама ми го е разказвала вечерно време, викат, че лъжа. А мама лъже ли ме, като ми разправя тези неща?

Лъже Петьо, моят братовчед, дето казва, че имал едно копче, голямо колкото тава за печене. Ами той като има такова копче, какво ще си закопчава с него? Да има копче голямо, голямо като чиния, може да има. Веднъж видях една жена с такова голямо копче отзад на роклята - за красота. Можеш да си го въртиш като кормило на автомобил... А пък Петьо има един стол, който сам се върти. Той сяда на него, когато свири на пианото... Много хубав стол, но Петьо хич не ми даваше барем малко да се повъртя на него. Тогава казах на татко да ми купи едно пиано. Той много се зарадва и ми обеща, че още малко като порасна, ще ми купи... Има тогава цял ден да се въртя на стола! Нека да види Петьо!

Обичам да си чета тази книга с картинките. Седя и си чета, докато не ми дойде в ума нещо по-интересно. А пък нашите все се чудят, като ме видят така.

- Виж го - казва мама, - пак е взел книгата!

И аз се правя, че още повече чета, а когато не ме гледат, си мисля мои работи.

Мама ми облича палтото и ми връзва шала, онзи, дето е много хубав. Когато е студено, ми завързва и носа с него, ама сега не е. Ще ходим на пазар.

Много обичам да излизам някъде. По улиците е красиво. Има автомобили, има деца, има и хора. А пък ако се качим на трамвай, на мен никак не ми се слиза и като порасна, ще си купя един трамвай и ще се возя по цял ден. В моя трамвай ще се возят всички деца и може някое куче, ако каже, че не хапе. котки няма да се возят. Защото ако се качи никоя котка и ако скочи чак горе и дръпне въженцето, дето звънка, аз няма да знам какво става, кой звъни. Кондукторката или котката?

Има едни деца, дето си играят съвсем самички на улицата. Тичат, викат и никой не им се кара, никой не ги държи за ръка. Момченцето, дето живее отсреща, то не е по -голямо от мене, ама си играе на улицата и на коляното си има рана. Понякога много искам да си имам такава рана, но не мога да си направя. Ама веднъж като паднах и се ударих по челото, ми потече кръв и ми вързаха цялата глава с бинтове. Тогава все стоях на прозореца, за да може онова момченце да види как съм вързан. То ме видя, ядоса се, че не е вързано като мене, и ми се изплези.

Един път, когато мама беше забравила да затвори вратата, аз излязох на улицата и тръгнах. Исках само малко да се поразходя. Вървях направо по тротоара, пък ме е страх, че ей сега някой ще ме улови за ръката и ще викне:

- Ти защо си излязъл от къщи?

Ама никой нищо не ми каза и аз завървях по-бързо. Изведнъж по улицата се зададе един голям милиционер. Ами сега! Ако нещо е разбрал! Какво да му кажа? Ще му кажа, че отивам на работа, и той нищо няма да ми направи. Пък милиционерът мина край мене и даже не ме видя. Стигнах до другата улица - голямата. А там фучат едни автомобили, едни мотоциклети, а братът на Петьо не вика мотоциклет, ами мустиклет.

Мене малко ме достраша, нещо можеше да ме сгази и тогава щяха да ме возят с онази, бялата кола, дето свири като вълк, и разни доктори, и разни инжекции. Затова не пресякох улицата, ами завих надолу. И там видях нещо много интересно - видях един човек си седи в една малка количка и я кара, като си дърпа ръцете. Беше си завил краката, за да не настине. Чудна количка, върви, върви, а човекът бута с ръце, бута... Изведнъж той спря количката и ме погледна право в очите:

- Къде си тръгнало, момченце?

Аз му казах, че се разхождам, и му викам:

- Много хубава количка имаш.

- Хубава е - каза той.

На мене ми се поиска да ме вземе малко и да ме повози, ама нищо не можах да му кажа, само бутах с ръка колелото. Човекът ме погали по главата, завъртя се изведнъж с цялата количка, бързо-бързо замина и съвсем се загуби.

Пък тогава откъде се взе едно черно, голямо, рошаво куче! Тича, тича право срещу мене и го гледам, че се смее, ама откъде да знаеш дали пък не е нещо сърдито и не мисли да ме ухапе! Хем ми се ще да го прегърна, хем ми се ще да бягам. Аз му се засмях силно, то изквича и аз хукнах. Знам, че не иска да ме ухапе, то се вижда, пък бягам колкото имам сила. И хич не ме е страх, пък викам: "Ох, ох, ох!"

Тогава отнякъде изскочи един човек и пипна кучето за каишката. Пък един друг дебел човек започна нещо да се кара. Извадиха една кожена закопчалка и закопчаха устата на кучето и то стана едно куче - много смешно!

После аз се загубих. Гледам много къщи, много хора, като навсякъде, ама нещо няма и не разбирам какво няма, но го няма. Отначало не се изплаших, вървях си нагоре-надолу, уж нищо. Изведнъж ми се поиска да се върна вече вкъщи. Да съм си вкъщи, при нашите. Много ми се поиска. Затичах, но не се връщах. И гледам, много хора, много дървета и магазини, ама всичките едни особени, едни чудни, като че не са истински. Тогава ми се доплака. Пак тичах, ама вече плачех. И ме спираха, и всеки нещо ме пита, всеки нещо ме гали, че като ревнах - голям плач. Дърпам се и се въртя, и на един човек му изцапах дрехите, когато искаше да ме вдигне от земята. Тук ме стисна гърлото и всичко стана объркано и страшно. Изведнъж - някой тича към мене, една жена тича към мене, ама не като другите, щом я видях, и разбрах. Тя ме грабна и ме прегърна силно, много силно. Мама!

Нищо, че като се върнахме, тя ме плесна здраво отзад, после пак ме прегърна и дълго не ме пусна. А на мен ми беше толкова хубаво, че бях послушен, послушен като най-послушното момче!

Преди да тръгнем на пазар, мама брои парите си и нещо смята. Знам аз какво смята. Дали ще има за бонбони. Тя ми купува бонбони и си мисли, че много ги обичам. Аз ги обичам, ама не много-много. Но мама се радва, когато ми купи, и аз затова...

Знам си аз - парите са много важна работа, само че не знам как се печелят пари. Ама то и татко не знае, нали тъй веднъж каза мама. Знаел чичо Стефан - бащата на Петьо. А като знае, защо не каже на татко?

Чичо Стефан хем ходел на работа, хем правел тайно играчки за деца и затова печелел много пари. Веднъж му показах едно мое автомобилче, което много си обичах, а той, като го взе, като го зачовърка, извади му колелетата, развъртя всички бурмички и вика:

- Направили са го, дяволите!

Чуден човек! Вместо да си го покара малко, той го развали и сега си нямам това автомобилче. Ами че ако някой прави играчки и не обича да си играе с тях, тогава за какво ги прави?

Пък татко обича да си играе с моите играчки. Веднъж с един негов приятел пускаха цяла вечер моето влакче и татко викаше:

- У-у-у! - като локомотив.

А другият човек направи истински тунел от кубчета. Мама - и тя гледаше и се смееше. Само на мен не ми даваха много да бутам. Аз се ядосах, че не ми позволяваха да играя с тях, взех една кутия и я хвърлих върху кубчетата. Тунелът се събори, влакчето се обърна. Че като се развикаха и тримата, татко ме хвана за ръката, каза, че съм лошо момче и че не заслужавам никакви играчки. Заведе ме в другата стая и там ме остави... Подир малко той пак си викаше "У-у-у!"... и караха влакчето...

Когато ходим с мама на пазар, тя ми дава да нося някой пакет и всички мислят, че аз съм го купил. А веднъж си взех една чушка, скрих я в джоба и я показах на мама чак когато се върнахме у дома. Тя така се разсърди, че за малко да ме шляпне. Стана ми мъчно, мислех си - мама ще се зарадва, като види чушката, ще вземе да я опече, да я сложи в една чиния и да каже на татко: "Ето тази чушка Юли я донесе." Пък то - какво? Не било хубаво това, което съм направил с чушката. Всичко, което се взимало от магазините, трябвало да се плати. А пък аз й викам:

- Нямам пари!

Тогава тя вика:

- Като нямаш пари, няма да взимаш нищо!

Тогава пък аз започнах да плача. Ама заплаках много жално, като онова дете, дето го видяхме веднъж на улицата. Мама казваше тогава на татко: "Виж как жално плаче, горкото!" Аз много внимавах да запомня как плачеше това дете, за да мога и аз така да плача, а сега плачех също като него. Пък мама вика:

- Я не реви така грозно!

Така си е! Няма да мога да се науча да плача като другите деца. И за да уплаша мама, й казах, че много ме боли стомахът. Тя ме попита къде ме боли, показах й, пък тя се разсърди:

- Това не е стомахът. Защо лъжеш?

Аз се пообърках и й викам, че не ме боли стомахът, а главата. Ама тя никак не повярва. Тогава се направих на сърдит, отидох на прозореца и взех да си гледам навън.

Там минават тролеите и аз много обичам да ги гледам. Те са закачени за жиците с едни пръчки като мустаци и като се откачат пръчките, спират. Тогава тролейджията слиза и започва да дърпа едни въжета и пак закача пръчките, пък понякога изскачат искри и аз малко се стряскам. А веднъж пред нас се сблъскаха две коли - трас! И като излязоха шофьорите, като започнаха да се карат! Единият вика: "Ти ме блъсна!" А другият вика: "Ти ме блъсна!" Пък те и двамата се блъснаха и се смачкаха отпред. Татко, като гледаше, каза:

- Аз затова не си купувам кола.

Ама той не затова, а защото има много приятели. Когато татко купи телевизора, всичките приятели заидваха вкъщи. Ама толкова много приятели, пък и едни баби били на татко приятели, пък и едни деца били на татко приятели. Всички били на татко приятели. И него сигурно го е страх, че като купи кола, идват всичките приятели, сядат около нея и я гледат по цял ден, и татко заникъде няма да може да тръгне, за да не ги сгази.

А Петьо вика. че можел да кара кола. То и аз мога, ама не ми стигат краката до педалите и няма как да ги натискам. Мисля си, ако има някъде една малка кола с малко кормило и другите неща да й са малки. ще седна и ще я карам.

Пък веднъж по улицата мина една жена с една шапка - ужас! Такава рошава, голяма, а мама каза. че била от котка. Тази жена си занесла котката в една шапкарница и направили от нея шапка. И като си ходи по улицата, от време на време шапката вика: "Мяу!" И хората се обръщат да видят какво мяука. Мишките сигурно бягат, като видят тази шапка. А пък мама, като видя веднъж една мишка. така се изплаши:

- Олеле! Мишка! - и избяга от кухнята.

Пък мишката беше много малка и хич не беше някоя опасна мишка и аз тръгнах да видя къде се мушна. В това време се бърна татко и като разбра какво става, застана на вратата на кухнята и започна да вика:

- Къде е мишката, бе? Къде е? - ама не искаше да влезе да види каква мишка беше това. Взе една много дълга пръчка и ръчкаше с нея под долапа. По едно време мишката като изскочи, и хоп - право навън. Татко се дръпна и си удари коляното о масата и много се ядоса, а чак после много се смя.

Пък веднъж по улицата мина един човек, който си свиреше като радио. Ходи си и някъде отзад излизаше от него музика. Много смешен човек! Спря там под голямото дърво и свири ли, свири...

Ама това дърво много си го обичам. То е страшно хубаво дърво и в него живеят толкова врабчета, че даже никой не може да ги преброи.

Един път дойдоха някакви хора с много дълги ножици и заподстригваха дървото. Тогава всички врабчета се разлетяха насам-натам, стана голяма олелия. И изведнъж -хоп, едно, ама съвсем мъничко врабче, влезе през прозореца. Залетя из стаята, блъсна се о стъклото и тупна долу. Пак хвръкна, но май го заболя крилцето и не можа да излезе навън. Аз много му се зарадвах, защото беше мъничко, а много обичам мъничките животни, ама то бяга от мене като лудо и кацна горе на корниза и там си стои - не мърда. Мама каза да го оставим самичко, за да не се плаши и да си излети. Отидохме оттатък. а аз от време на време поглеждах да видя какво прави - стои си горе и не ще да излезе навън... Пък вече се стъмваше и на него сигурно много му се искаше да поспи, защото врабчетата си лягат рано. Ама хубаво ли щеше да му бъде там горе, не знаех. Поисках да му направя едно креватче, за да си легне в него, и извадих малко пера от възглавницата. Сложих ги в едно парцалче, след това се качих на гардероба и полекичка, полекичка оставих креватчето на корниза и му казвам тихо на врабчето да си легне, а то не разбира и седи там на другия край и трепере. Сложих му и малко трохи, за да има какво да вечеря, ама то се прави, че не е гладно, и само си затваря очите.

Дали през нощта си е легнало, не знам, но на сутринта го нямаше. Мама каза, че е излетяло навън. Аз отидох на прозореца и го видях заедно с другите врабчета. Лети, подскача ту на улицата, ту на жицата, оправя си перата и току поглежда към прозореца, за да види дали съм там.

По обичам малките животни. Те са сладки и добри и се радват, когато си играеш с тях. Всички малки животни са хубави, а после вече не са. Големият лъв е един такъв мускурлив и все дреме, дреме, трябва да го чакаш - ехе, цял ден, да стане и да каже нещо. Ама малкото лъвче! Ей! Да си имах едно малко лъвче, щях да бъда най-доволен. Ще го науча на всякакви работи, а като изляза с него на улицата, всичките деца ще тичат да ни гледат... Само че - не може! Докато е малко, ще си стои в банята, ама като порасне и започне да прави разни лъвости! Даже във ваната няма да може да лежи! А и леля Дочка, дето идва да се къпе у нас, ще почне да прави едни фасони, като разбере, че лъвът е вътре...

Хубаво е да си гледаш през прозореца. Виждат се всякакви неща, а пък към обяд минават децата, дето се връщат от училище. Те са големи деца, важни деца! Имат си престилки и чанти и се удрят с чантите по главите... На едно дете като му се отвори веднъж чантата и като се разхвърчаха разни книжки, моливи, че като почна то да плаче! Голямо дете, ходи на училище, пък плаче!

А аз? Кога ли ще ходя на училище? Като взема голямата чанта на татко, като я напълня с всичките си неща, че като се удряме с другите деца по главите, те да падат.

Мама ме вика за обяд. Скоро татко ще си дойде от работа и всички заедно ще седнем на масата. Когато бях малък, не ми даваха да обядвам с големите. Сега вече е друго... Щом татко завърти ключа, аз ще му скоча, той ще ме вдигне нависоко и ще ме нацелува по бузите. Моят татко е чудесен - ужас! И е силен! С една ръка ме вдига до тавана, аз пищя, уж че много ме е страх. Мама все вика:

-Ще го изтървеш! Олеле!

Веднъж на улицата видяхме едно момче, дето за него нашите казваха: "Съвсем са го изтървали това момче баща му и майка му!" Едно такова момче, ходеше си с ръце в джобовете и си свиреше с уста!

Преди да седнем на масата, татко ми вика:

- Ела ние мъжете да се измием!

А в банята правим разни лудории с чешмата. Ние си знаем какви.

След това обядваме. Мама сипва яденето, а татко си мърда носа така и вика: "Мъм-мъм! Много е вкусно!" И яде бързо, като един вълк. Наяде се и почнат с мама - единият каже: "Хайде яж!" После другият каже: "Хайде яж!" А аз дъвча бавно, все се капя и колкото повече дъвча, толкова по не мога да го глътна. Мама пита:

- Глътна ли го?

Аз й викам:

- Глътнах го!

Ама то си стои в устата ми и съвсем не иска да влезе по-навътре. Има едни яденета, дето сами се гълтат, пък други не щат!

Има една зелена супа, в която плуват пържени хлебчета - нея много обичам. Бутам хлебчетата с лъжицата и те плуват като лодчици. А като се намокри някое хлебче, потъва и тогава ми става мъчно за него... А има една друга супа, дето била много полезна, една жълта, с лъскави лекенца. Тя винаги пари и в нея нищо не плува, само едни месца, дето едва се виждат! Глупава супа!...

И пюре много обичам, от него можеш да си направиш цяла планина, а ако има сос, правя си езерце. Веднъж като цапнах с лъжицата в пюрето, стана голяма беля - изпръска се на татко дрехата, покапа се покривката и ме изпъдиха от масата. А аз се бях ядосал на пюрето, че беше едно такова никакво и на нищо не щеше да става, затова го цапнах. Не исках да опръскам татко...

Като се наобядваме, си знам - ще се спи. А хич, ама хич не ми се спи. Но мама ме съблича, слага ме в кревата и казва:

- Скоро да спиш!

И съвсем не разбира, че не знам как да заспя. Някой път заспивам, някой път никак не мога. Искам да заспя, затварям си очите и ги стискам, стискам, да не се отворят, а те - хоп, пак се отворят. Щом мама влезе в стаята, аз веднага се правя на много заспал, пък тя винаги познава, че не спя. Мама не можеш излъга.

Лежа си в кревата, мисля си за нещо, мисля си за нещо и... Ето сега си мисля - къде е дядо? Защо не се връща?

Дядо беше много добър. Никога не ми се караше и когато веднъж го ударих много силно, ама без да искам, по носа, пак не ми се скара. И винаги ми носеше по нещичко. Щом се върне в къщи и аз го питам:

- Дядо, какво ми носиш?

И той ми го даваше. Най-различни неща, ма все хубави. Пък на него не му даваха да яде луканка, защото била солена. Ядеше все едни каши на обед. после си отиваше в стаята и там си ядеше луканка. Аз го видях веднъж, но не казах на мама, защото тя щеше да му се кара, пък той щеше да се ядоса и да викне:

- Я ми се махайте от главата!

Не обичах, когато дядо се ядосваше. Нещо много го заболяваше и той си наливаше едни капки в малката чашка. После дядо се разболя и като заидваха едни доктори, като почнаха да му бият едни инжекции, пък ние и двамата не обичаме инжекциите, и един ден той, като се разсърди, и изпъди всички доктори.

Лежеше си оттатък в стаята, вече не ставаше и беше отслабнал, отслабнал. Една вечер ме повика при себе си и ми каза, че ей сега, като оздравее, ще ми купи велосипед. Аз много се зарадвах - откога исках дядо да ми купи този велосипед. А една сутрин мама ме събуди и ме заведе оттатък при дядо. Той още не беше се събудил. Спеше. И татко беше в стаята. Мама ме държеше за ръката и каза:

- Целуни дядо си по челото!

И аз го целунах полекичка. А той пак си спеше.

После ме заведоха в къщата на другата ми баба. Много се зарадвах, че отиваме при нея, защото там ставаха големи игри. И баба ми позволи да си играя на всичко, каквото си поискам, само че на мен нещо не ми се играеше сам и все се въртях около нея. Тогава тя повика едно момче, с което и друг път сме си играли, пък то ми каза:

- Твоят дядо умрял.

- Не е умрял - казах му аз.

- Умрял е - вика то. - Мама ми каза.

Ама че глупаво момче беше! Нали сутринта аз видях дядо. И тогава казах на това момче, че е един глупак. Пък то каза, че аз съм бил глупак... После си играхме.

У бабини останах целия ден и там спах, и вечерта баба ми разказа приказката за вещицата. Тя само тази приказка знае. Чак на другия ден татко дойде да ме вземе. Когато си отидохме вкъщи, дядо го нямаше. Мама, като ме видя, ме прегърна и изведнъж заплака. Тогава татко ме заведе в другата стая и каза:

- Недей да говориш пред майка си за дядо, защото той замина надалече и на нея й е мъчно.

Отидох при мама и й казах да не плаче, дядо пак ще се върне. А тя още повече заплака. Тогава аз нищо вече не й казах.

Но си знам - дядо ще дойде пак. Той ми е обещал едно малко велосипедче и ще ми го донесе. Моят дядо никога не ме е лъгал.

 

Лежа си в леглото и много се мъча да заспя... А татко днес каза, че като стане неделя, ще отидем на разходка. Ще пътуваме с автобус, после ще слезем и дълго ще ходим пеша. И след това ще седнем на тревата, защото там, където отиваме, има много трева, тя е друга трева и на нея може да се сяда. Там има и едни малки цветенца и пеперуди. И аз ще тичам колкото си искам по тази поляна, и ще се търкалям върху тревата, и никой няма да ми се кара. А може да видя и някоя катеричка...

Мама казва да не късам цветята. Не бивало. Аз знам, че като ги късаш, тях ги боли и после, като държиш едно откъснато цвете, то става тъжно и се свива и не е вече хубаво, и го хвърляш! А.веднъж върху едно цвете беше кацнала една малка синя пеперудка, много красива: цялата синя. Аз я хванах, тя замърда крилете си и малко се поуплаших, но не я изпуснах, исках да я покажа на мама, да види и тя колко беше хубава... Занесох я и като я показах, кой знае какво беше станало с тази пеперуда. Вече не беше синя, боята й беше паднала и беше грозна. А мама каза, че това е прашец и че пеперудите не бива да се ловят с ръка, защото прашецът им пада и вече не са красиви. Тогава я пуснах. Тя едва хвръкна и се скри в едно синьо цвете. Там сигурно ще се боядиса пак. И пак ще стане синя и хубава.

А пък веднъж като се навеждах да помириша едно цвете, от него излезе едно мъничко животно, което си живееше вътре, и поиска да ми ощипе носа. Някои цветя хич не миришат, а пък други много, като напарфюмирани. На мене всички цветя ми харесват, а пък татко не харесва едно голямо синьо и ужасно красиво цвете и ми каза, че то било магарешко цвете.

Ние обядваме там на тревата и татко налива вода от рекичката. Тя е хубава вода, ама е толкова студена, че като я пиеш, гърлото ти се стяга и те заболяват зъбите. Край тази рекичка има хора - рибари, стоят си и държат дълги пръчки. Веднъж на една пръчка се закачи една риба. Кой знае как стана това? А пък този рибар, дето улови рибата, като се зарадва, като почна много да приказва! Беше смешно... И аз потопих една пръчка във водата, риба не се закачи, а една тревица, ама аз си викам, че това е риба и я сложих в чантата на мама.

В гората има едно място, дето като викнеш, и се чува пак! Някой друг вика зад дърветата. Там сигурно има скрити хора и като викнеш, те те чуват и викат като тебе. Но за да те чуят, трябва силно да викаш, като татко. Аз викам ли, викам, нищо не се чува!

Веднъж гледам между тревите - една червена шапчица. Като шапката на джудже. Подава се и се клати и една тревичка като метла се люшка над нея. Чудно нещо! Бързо отидох при мама и й казах къде съм видял тази шапчица. Тя дойде да я търсим. Търсихме, търсихме, нищо не намерихме. А пък аз го видях - не джуджето, само шапката му, дето се подаваше между тревите. Червена, съвсем червена, с пискюл. Но то сигурно се е скрило, като е видяло, че идваме да го търсим. Знаеш ли ги тези джуджета кога се подават отнякъде и кога се скриват!...

Когато се връщаме от разходка, аз заспивам още по пътя и татко ме носи на ръце и ме слагат право в леглото. И искам да си държа очите отворени, искам. пък не мога. Някой ги натиска.

- Събуди ли се, моето момче?

Това е гласът на мама. А аз съм бил заспал. Чудна работа! Кога заспивам, никога не мога да разбера!

 

След като закуся, започват игрите. Аз все обичам да си играя с неща, дето не бива, а от всичко най-много с прахосмукачката. Тя има едни лъскави тръби, едни маркучи - красиво нещо! Щом мама не ме гледа какво правя, и аз право при прахосмукачката. Седна отгоре й и я карам като автомобил, а тя и на мотоциклет може да става, и на самолет, и на ракета - на всичко. Да, ама мама, щом ме види, я прибира и вика:

- Толкова играчки имаш! С това ли намери да си играеш?

Тогава си пускам радиото. Знам как се пуска. Завъртваш едното копче, светва и след малко започва да свири, а като въртиш другото копче, записуква и пращи. И ту свири, ту пее, тогава е чудесно. Въртя това копче насам-натам, вдига се голям шум и на-края мама ме изгонва. Те, големите, хич не го въртят, като го оставят - свири ли, свири. А пък като почне един чичко да говори дебело, дебело, като Кумчо Вълчо, ама не детски работи, ами важни, и нещо все се кара, кара! Пък татко един път като се ядоса, и вика:

- Я му запуши устата!

А нашият телевизор е развален и е много хубав. Лъщи, лъщи! Когато не беше развален, гледахме кино. Ама то не е като същинско кино, а по-друго. Онова кино, голямото, става само на тъмно и е с билети, а това може и на светло и когато не ти е интересно, спираш го. А голямото не можеш да го спреш. Трябва да стоиш мирен и да не приказваш, и да не питаш. Може хич да не ти е интересно, ама ще седиш, че иначе ще ти се карат.

Веднъж мама ме заведе на едно кино, много глупаво кино беше. Една какичка си говореше нещо с един батко, говореха си нещо, говореха си и се гледат в очите, ама дълго. Нищо не може да им се разбере. По едно време какичката ей тъй, както си стоеше самичка, нещо й домъчня и започна да плаче. После пък баткото започна да плаче, ама по мъничко, така само едва се вижда. После какичката тръгна по едни улици и нещо гледа към небето. След това и баткото тича по тези улици и се блъска в хората, и един автомобил щеше да го смаже, ама не можа. По едно бреме се показа пак какичката - стои пред една голяма вода. И чувам как мама тихичко вика: "Ау!" А на какичката очите й стават все по-големи и по-големи, и като чинии вече станаха, и изведнъж - цоп във водата. Аз много се засмях, а мама ми извика: "Млък!"... Добре, ама отнякъде изскочи и другият батко и той, като се засили - цоп във водата. Че като почнаха да се боричкат, да потъват, да се плискат - това беше много хубаво. После и двамата излязоха и хайде, прегърнаха се и киното светна. Нямаше барем една маймуна или мече, пък, гледам, мама си поплакала. А то, нито набиха някого, нито да имаше нещо тъжно!

Аз когато съм на кино, разбирам кога става тъжно по музиката. Тя става една тъничка, тъничка, тихичка, тихичка. А то и музика нямаше на това кино.

Пък веднъж татко ме заведе на мач. Една голяма поляна и наоколо хора, хора, насядали на пейки и си направили шапки от вестници. Свиркат, викат... На поляната излязоха тези футболисти и като почнаха да тичат, тичат, ритат топката, бутат се, падат, стават - ще се скъсат. По едно време нещо стана - като

скочиха всички, като викнаха. И татко - и той скочи и започна да вика, че аз като се уплаших, като ревнах да плача... Другите се смеят, и татко се смее и ми вика:

- Глупчо малък, няма нищо!

Ама мене като ме е страх, че пак ще почнат да крещят хората с шапките от вестник, и си плача. Накрая татко се ядоса и ме изведе навън, и си отидохме вкъщи, а той се скара с мама, и станаха едни разправии...

А мене ме е страх, като се карат мама и татко. Нещо ме стисва ето тука и аз нищо не смея да кажа и се свивам. Страх ме е да не стане като онзи път, когато татко, както си обядваше, изведнъж като скочи от масата. Като бутна чинията, като се разля супата и излезе от стаята и трясна вратата... Пък мама стана цялата бяла. А татко веднага се върна. Взе си цигарите от масата и още по-силно трясна вратата. Тогава пък скочи мама и тя като се развика, излезе навън и пак викаше. После се върна, повъртя се, без нищо да казва, повъртя се и взе да чисти масата. Натрупа чиниите на мивката и почна да ги мие. А аз си мълча и си седя на малкото столче, и се правя на послушен. Мама мие чиниите и водата си тече, и нещо особено ми се чува, пък не мога да разбера. Изведнъж си помислих - мама плаче! Ама пак си мълча. Не, не плаче. Това е от водата, дето тече. Пък тя мие ли, мие. Вземе една чиния, върти я, върти я, остави я настрана, вземе друга. По едно време ме погледна и като видя какъв съм послушен, взе ме на ръце и започна да ме гали, и в устата ми влезе сапун и вода, и аз го изплюх, ама се правя, че не ми е влязло, и я питам:

- Ама ти нали не плачеше?

- Пък тя ме милва и ми вика:

- Я вземи да си поиграеш малко с прахосмукачката! А аз й казвам:

- Не ми се играе.

Стоя си така у нея и след малко тя ме остави и пак започна да нарежда стаята. Тогава се сетих за прахосмукачката, ама си викам, сега вече мама няма да иска да ми я даде. И си извадих моята кутия, дето си държа най-важните неща и шишенцата, и започнах да ги нареждам. Там видях малката чашка, дето мислех, че съм я загубил, и много се зарадвах.

Вечерта татко не се върна. Легнах си, а мама забрави да ми разкаже приказката за великана. На сутринта леглото на татко празно - нито разбъркано. нито нищо. Няма го. А мама не каза, че заминава някъде. Тъкмо тя идва и аз да я попитам, някой звъни на вратата. Викам си, татко идва. Ама не беше той. Никой не беше. Татко не се върна и онази вечер, и другата вечер, и по-другата... И мама нищо не ми казва и аз нищо не я питам!...

Иначе пак си играя, пак ходим на пазар, пак ям спанак, а на татко мястото на масата е празно и мама не слага чиния за него. Няма го и никой не казва кога ще се върне, и не идват да играят карти у дома. Само на чичо Стефан жената идва, тогава, като се затворят с мама в кухнята, и нещо си говорят тихо, и понеже не ме гледат, аз си правя каквото си искам. И даже търся онази, червената кутия, дето веднъж я видях и страшно я харесах и поисках да разбера какво има вътре, но мама каза, че то не било за мене и скри кутията. Аз винаги си мисля, каква ли ще е тази червена кутия? Не е някоя голяма кутия. И май забравих каква беше точно тази кутия и оттогава толкова много кутии като нея съм виждал и съм отварял, а вътре - нищо. Писма, бележки или снимки. Все не е онази кутия, дето тогава я видях. Щом се сетя за нея, все я търся - няма я и няма я. Аз знаех, че в тази кутия има нещо много важно, и даже веднъж сънувах, че съм я намерил и че съм я отворил и като се събудих, пак забравих имаше ли вътре нещо важно. Никога няма да разбера тази работа; като питам мама, тя не си спомня нищо за тази кутия, а татко го няма. Татко не се връща.

Че може ли той да не се върне? Не може. Той винаги се връщаше преди, къде ще обядва, къде ще спи? И креватът му е тука, и пижамата не си е взел, и чехлите му стоят под леглото. Ще си дойде... Че нали е обещал да ме заведе на онези люлки с автомобилчетата, не може да е забравил.

И татко си дойде. Една вечер се позвъни. Мама отвори и мълчи. Гледам - на вратата татко... И той мълчи. После мама каза:

- Влез!

И той влезе, ама ходи бавно. Стигна до неговия си стол и седна. И двамата все мълчат. Пък гледам на татко обувките кални и си помислих: ей сега мама ще му викне да си обуе чехлите. Но тя не видя какви са му обувките... Тогава намерих неговите чехли и му ги донесох. А татко изведнъж се засмя. Гледам, и мама се засмя. И тогава аз веднага им казах:

- Ами кога ще отидем на люлките?

Отидохме на онези люлки и цял следобед ту мама ме качва на кончетата, ту татко се возеше с мен на автомобилчетата. И даже ми купиха от онзи, сладкия памук, дето се хващат болести от него...

 

Ето сега пак трябва да си лягам. Вече е късно. Мама ми измива лицето и ръцете, пък зъбите си ги мия сам. Имам си моя четка и си ги мия. А някой път ще взема и аз да се обръсна, защото брадата ми е станала голяма. Ще взема на татко меката четка и сапуна и ще се мажа по лицето, ще се мажа, после ще взема бръсначката и ако няма вътре ножче, ще се обръсна много хубаво.

Ето го моето легло. Зайо се е разположил, човекът, чак по средата, ама аз ще му дам да разбере... Сега мама ще дойде и ще ми разкаже приказката за лошия великан, дето станал добър. Знам я цялата приказка, ама много обичам мама да ми я разказва. Тя разказва, аз слушам и виждам най-различни неща. И тъй обичам, когато мама каже някоя красива дума, дето не я знам. Повтарям си я много пъти и си мисля, какво ли ще е това? Сигурно нещо много, много хубаво. То може и да не е красиво, ама аз си мисля, че трябва да бъде много хубаво, щом мама ми го казва. Тя веднъж тъй каза - бисер, каза. какво ли ще е това? Светело на тъмно като лампичка, като мъничка звезда, като онези мушици, дето светят нощем - светулките. Те са толкова хубави. А веднъж като видях една такава през деня, беше една мъничка, една грозничка, горката. А нощем как свети! И е съвсем друга - красива. Нощем е красива, а през деня - нищо. Ама нощем тя показва пътя на другите мушици и пеперудите, защото те нямат фарове...

И месецът е горе на небето, само че днес не се показва целият. А татко вика, че скоро ще отидат хора на него. Чудя се, той няма ли да се ядоса, ако му кацнат хора на лицето, и да започне да си мърда носа!... Пък веднъж Петьо разправяше, че месецът не бил месец, ами нещо по-друго и е направен от камъни, земя и лава. Не ми се вярва да е направен от такива работи. Ами защо свети тогава? Ами защо е толкова хубав?

Да, ама си мълча, защото съм малък и като кажа нещо, по-големите деца започват да ми се смеят. Затова най обичам да си говоря на мен, без да си отварям устата, за да не разберат другите какво си казвам. А нали ще порасна, нали ще стана голям, с мустаци. Тогава ще се качвам самичък в тролея и хората ще ми викат:

- Другарю, не се блъскайте!

Мама свърши приказката за великана. Тя ме завива. Сега ще дойде татко и ще ми каже: "Лека нощ!" И на мен ми е много хубаво. И много ги обичам. И ми е топло. Прегръщам заека и се обръщам на една страна и още малко си стоя с отворени очи и някой път виждам онези цветенца и пеперудите... И чувам как се повтарят от гората гласовете на татко и на мама, все по-тихо, все по-тихичко.

 

 

 

Юли е пораснал! И кога стана това?

Юли, който имаше само задължението да ни радва, сега има и толкова други.

- Внимавай, момче, от тебе се иска да станеш това, което ние не успяхме да бъдем! Разбираш ли?

- Разбирам - би отговорил Юли. - Трябва да стана добър човек.

Но, слава богу, той още не се е научил на ирония.

Бъди снизходителен към нас, Юли. Ние искаме да те направим по-съвършен, отколкото сме самите, и честна дума, не знаем как. Не се съмнявай в искреността на доброто ни желание, защото нашите съмнения са достатъчни.

Не беше ли твоето детство по-богато на заложби и чувствителност? Ние ли сме виновни, че то се насочва по едно тясно русло и че в заливчетата на пролетния поток спират и остават безброй цветчета, които не могат да достигнат морето?

На нас ни се струва тъжна раздялата с детството. Но може би само на нас. Твоята гледна точка си остава винаги малко скрита. В това е и нейният чар.

 


напред горе назад Обратно към: [Деца играят вън][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 1970 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2014, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух