напред назад Обратно към: [Деца играят вън][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



Втора част


Вече съм ученик. Мога да чета. да пиша, много неща разбирам и съвсем не съм малък, и даже на училище не ми се ходи много-много. Знам да свиря с два пръста, ама силно. Веднъж изпуших, скришом де, една цигара и даже не се разкашлях, но не ми хареса и малко ми се зави свят. Не съм много силен, ама съм жилав и тичам адски бързо. Иначе съм дребен, в нашия клас само едно момче е по-ниско от мен. Изведнъж ще израста аз. Не ме е страх.

Имам си двама най-добри приятели. И с другите момчета съм приятел, но тези - Румен и Христо - са най-добрите ми приятели. Румен е цяла глава по-висок от мен и може да набие всекиго. Даже веднъж подгони едно момче от четвърти клас и то избяга ужасено. А пък Христо е най-добрият ученик, освен по смятане, защото аз съм по-добър по смятане. Той може да рисува параходи като бог: кръстосвачи, самолетоносачи и атомни подводници дори... Ние сме трима приятели, като тримата мускетари. Имаме си сигнал, аз го измислих. Отначало Румен не можеше да го свири и казваше, че това е глупав сигнал, но после свикна. А един път пък той каза, че трябва да си имаме парола, много тайна, за да не стане някое предателство. Христо не беше съгласен, защото ние се познавахме много добре и не можеше да се заблудим, но Румен искаше да си имаме парола и се разсърди, и каза, че няма да играе вече с нас, щом сме толкова тъпи. Щял да отиде при другите момчета, дето са от пети и шести клас и дето откога го викали.... Тогава се съгласихме и сега нашата парола е "Тайфун". Ако някой има да съобщи някаква опасна тайна, казва първо "Тайфун" и след това тайната.

Един път тича Христо и ни вика:

- Тайфун! Стефан са го оперирали от апандисит с пълна упойка.

- Лъжеш! - обади се Румен. - Нали го видях онзи ден!

- Оперирали са го, честна дума! Майка му ми каза. Истинска операция.

Много се смутихме, защото никой от нас не е опериран от нещо. По едно време на Румен щяха да му режат сливиците, но нищо не излезе... Решихме, че когато Стефан излезе от болницата, ще го приемем в нашата банда. Това не е истинска банда, защото не правим някакви бандитски неща, но така си казваме - банда.

И на училище седим заедно. Христо и аз на един чин, а пък Румен - зад нас. Най-напред него го бяха сложили до едно момиче - Росица. - голям срам! Но веднъж той й надраска тетрадката, а тя се разрева и взе, че го обади на учителя. Никой не вярваше, че ще излезе такава предателка. Решихме да й отмъстим. Причакахме я след училище, скрити зад един камион, и Румен й извика:

- Горе ръцете, жабо шпионска!

Росица хукна да бяга, а ние подире й. Христо стреляше с автомата си:

- Та-та-та-та-ат! - на ужким де! И изведнъж Росица се спъна и - плъосна на тротоара. Разквича се, стана и докато се усетим - цап на Румен един шамар. След това си тръгна. А пък Румен се хвана за бузата и само гледа и нищо не смее да й направи, ами каза:

- Видяхте ли я какъв е подлец!

Росица си отиде, а като беше стигнала до ъгъла, се обърна и извика:

- Фашисти такива!

След тази история и двамата не искаха да стоят на един чин. Че идва при учителя и майката на Росица, една с кок като шлема на хан Крум. Разправяха се нещо и ги разместиха...

Нашата банда се разпадна, когато стана онази опасна работа с плочките. Мене татко ме наказа да не излизам цял месец да играя с другите деца. Румен яде голям бой! А пък на Христо баща му даже беше казал, че ние сме хулигани. Той все такива ги говори. Ама нали са били съученици с моя баща и татко веднъж разправи

как на Христо бащата разпрал с нож препарирания глиган в тяхното училище и щели да го изключат.

Пък за плочките беше виновен Кирчо. Той беше едно по-голямо момче и насила поиска да го приемем в нашата банда. Ние не искахме, ама той ни изплаши, че ще ни набие, и даже изби много лошо ръката на Христо. Направихме се, че уж го приемаме, а когато си отиде, веднага променихме паролата. Румен казваше, че сигурно Кирчо е някакъв провокатор.

Този Кирчо ни научи да играем на топчета с плочки. Малки такива плочки от мозайка. Нареждахме ги на едно място и ги целим с топчетата; колкото плочки събориш, взимаш си ги. Има си и други правила. А пък всяка плочка струва по една стотинка и можеш да ги продаваш на другите деца. Аз не умеех да целя хубаво с топчето и все ми взимаха плочките, но нали си имах стотинки в касичката, пък и като останеше нещо от пазар, купувах си. Всички деца от нашата улица започнаха да играят на тези плочки и страшно се запалихме. Беше ни ужасно интересно и все гледахме да се съберем повече, че да започнем.

Мама, като разбра каква е играта, се намръщи и викна:

- Това е чист комар! Забранявам ти да играеш! Ясно ли е!

Да, ама на другите деца не им забраняваха и аз се въртя около тях и нещо ми се свива в стомаха, като ги гледам. викам си - може да е комар, ама е много интересно и космите ти настръхват, като събориш повече плочки! И ето, присегна се и си купя само две, почна играта, вземат ми ги, пак си купя две, пак ми ги вземат и аз като се разгорещя, и давай...

Веднъж при нас дойде едно момче с цяла торба плочки. То не живееше на нашата улица и ние не го познавахме много. Това момче имаше най-малко сто плочки, а да речеш, че може да играе, не може! Все му обираха плочките. А то - прави се, че не го е еня, и разправяше, че знае едно място, където има цял милион плочки, че и повече...

- Значи ти ги крадеш! - викнахме ние.

- Не - каза то, - тях никой не ги пази. Те са в новата поща, дето я строят. Има цели сандъци.

- Кражба! Кражба! - развика се Христо. - Те са на пощата.

- Тогава момчето се обърка и си отиде. Добре, ама след малко Кирчо се обади:

- Следобед и аз ще отида.

- Ама чакай бе!

- Какво ще чакам? Сто плочки - един лев. Хиляда плочки... А?

Ние млъкнахме. Сто плочки - един лев, а хиляда плочки - страшна работа!

- Някой иска ли да дойде с мен? - изведнъж попита Кирчо. Ние пак си мълчахме. Тогава той ни изгледа съжалително и се развика, че сме страхливи хлапенца, че никакви бандити не ставало от нас и че той ще ни покаже какво се казва истински касоразбивач!

На другия ден и Кирчо дойде с пълна торба с плочки. Все я тръскаше, все ни я навираше под носовете. Отначало не му обръщахме никакво внимание, ама Румен не се стърпя:

- Не е ли опасно? Ако те пипне някой пазач?

Кирчо го плесна по главата и каза, че него никой не може да го хване, защото знаел как да се замаскира и разни други такива работи.

- Ако искате следобед - отиваме! Може да си вземем колкото си искаме. Само ще си носите по една отвертка, защото плочките са вече наредени по пода и трябва да се избиват...

Вкъщи имаше една голяма отвертка. Ама грамадна! Толкова грамадна, че престо да се чудиш каква ще е тази бурма, дето ще завиеш с нея! Взех я и я скрих в джоба. Тя обаче се подаваше навън. Тогава пробих дъното на джоба и намуших отвертката, сега само мъничко се подаваше от крачолите.

Следобеда видях Кирчо и му казах:

- Гледай каква отвертка имам! Ще свърши ли работа?

Той хлъцна, като я видя:

- Акъла! Акъла! Откъде си я свил?

- Ех - викам му. - Баща ми нали работи в съда и там един опасен касоразбивач му я е дал, когато го затворили.

Татко не работи в съда, ама Кирчо откъде ще знае. Да не се перчи толкова.

Скоро се събрахме всички деца и всяко носи по една отвертка. Имаше едно двайсет момчета, пък на Румен братчето, Сашко, още не ходеше на училище, носи си едни ножици, защото нямали две отвертки.

И тръгваме. Наредихме се един по един, за да не будим подозрение, и тъй вървим, като индианци през прерията, чак до пощата. Тя не беше кой знае колко далече, а вътре нямаше никой - още я строяха. Кирчо и другите по-големи момчета се вмъкнаха вътре, а ние със Сашко останахме отвън. Съвсем не смеех да вляза. Гледам, пред отсрещната къща стои един милиционер и нещо пази. Викам си - чакай да го попитаме може ли да си вземем малко плочки. Отидох право при него, държа Сашко за ръка и питам:

- Другарю милиционер, можем ли да си вземем с това момченце малко плочки... ей оттам, отсреща.

Милиционерът ни изгледа, изгледа, пък вдигна рамене и вика:

- Ми че вземете си!

Тогава и ние със Сашко се набутахме в пощата и гледаме къде са плочките. А то - целият под беше покрит с тях. На едно място те не бяха добре залепени и имаше малко останало празно. Забих отвертката и няколко плочки - тап, откъртиха се наведнъж. Натиках ги в джоба си и продължих да къртя. А Сашко, горкият, мъчи се с ножицата, ама нито една плочка не може да си извади. Тогава аз му откъртих и на него малко, и за себе си около двайсет-трийсет плочки, и си викам: "Я по-добре стига толкова!" Взех Сашко за ръка и давай вкъщи. Другите момчета се бяха пръснали из пощата и се чуваше как чукат по пода с отвертките.

Заведох Сашко у тях и се прибрах. Плочките скрих в чекмеджето. дето си държа тайните работи, взех някаква книга и почнах да чета. Подир малко татко си дойде от работа, мама - и тя се върна и нещо започна да нарежда в кухнята. По едно време се звъни. Чувам на татко гласа, друг някакъв глас и изведнъж замръзнах - на Кирчо гласът и някаква разправия! Отидох на пръсти до вратата и чувам. татко казва:

- Имате някаква грешка, моят син никъде не е ходил, той си е вкъщи.

Тогава Кирчо почна да вика:

- И той беше. и той беше. И ми показваше отвертката, дето сте я взели там в съда от касоразбивача... - изведнъж Кирчо заплака едно проточено и дебело. Като чух това, разбрах, че е станало нещо страшно, отворих вратата на балкона, прехвърлих се на двора и хукнах право у Румен. Леле! Там се чуват едни скандали, едни ревове. Румен плаче. Сашко плаче и не може да се разбере кого бият. Върнах се на улицата съвсем отчаян и се чудя какво да направя и къде да избягам. И ето, виждам насреща - Кирчо и един страшен милиционер го държи за ръка и го води нанякъде. Разбрах - всички са арестувани. Тогава търтих да бягам, накъдето ми видят очите. Добре, ама на ъгъла някой ме пипна за ръката - татко.

Заведе ме право вкъщи, ама мълчи, мълчи - нищо не казва. Отвори вратата, влязохме в стаята и тогава той ме изгледа някак особено.

- Къде е отвертката?

- Коя отвертка?

- На касоразбивача - викна татко и ме изгледа изпод вежди.

Без да кажа нищо, му дадох отвертката. Той я взе, разгледа я,

разгледа я, сякаш нещо се почуди, и изведнъж се стресна:

- Дай си ръцете!

И докато се усетя - цап, цап, два пъти през пръстите с отвертката. Не ме заболя, нито извиках. Но татко си извърна лицето, видях, стана му мъчно, че тъй силно ме удари, после тихо каза:

- Значи съм отглеждал един лъжец и крадец!

След това излезе от стаята.

Чак тогава се разплаках, ама без да рева, така тихо... Татко мисли - Крадец! сякаш съвсем истински крадец... Вярно, аз знаех, че крада, ама така по-инак. Не съм мислил, че крада като крадец, а като дете! Пък нали питах! Онзи, другият милиционер, сигурно не е разбрал какво искаме. И излезе кражба! А това, дето го измислих за отвертката, беше само заради Кирчо, да не се фука толкова...

Отворих чекмеджето и извадих плочките, преброих ги - двайсет и седем плочки. малко поочукани по краищата. И тъй както са с торбичката - хвърлих ги през прозореца. Не исках да стоят повече тук.

И оттогава не играя на плочки. Е! Само по някой път. ама не на онова място, дето играехме, ами на друго и не както преди. А Кирчо вече не се показва на нашата улица.

Наказаха ме да не излизам никъде. Много дни даже от стаята навън не ме пускаха. Добре, че беше ваканция и в училище нищо не се разбра. Че то иначе - голяма излагация щеше да стане...

Стоях на прозореца и гледах как децата си играят... А че го питах онзи милиционер, питах го. Ама пак си мисля, че беше кражба.

Баща ми не говореше с мен, сякаш не ме виждаше. А иначе, гледах го по улицата, като си идва от работа, смее се. весел, даже си свирка, но щом ме види. млъква и се намръщва. Един път той нещо много бързаше, щеше да ходи някъде и ми вика:

- Ей, Юлчо, я виж къде ми е връзката!

Пък изведнъж нещо се сети, изправи се с ръце в джобовете и каза:

- Нямам нужда от твоите услуги. Махай се! - и сам взе да си търси връзката.

Не съжалявах, дето ме наказаха така строго. Представях си, че съм затворник, осъден на сто години затвор, и как ми е пораснала страшно дълга брада, и как само една мишка идва и си говори нещо с мен. А кракът ми окован 8ъв верига с една тежка желязна топка на края - и аз го завързах наистина за малкото столче и така се разхождах из стаята...

А после гледах през прозореца автомобилите... Страшно обичам автомобилите! Когато видя някой нов, мога цял час да го разглеждам - коя марка е, колко километра вдига, какви са му скоростите и педалите и колко конски сили е. А да си призная, това, за конските сили, не ми е много ясно. Мощност било, ама откъде се е взело една конска сила. две конски сили? Питах Румен, а той разправя:

- Абе все едно, че сто коня са впрегнати в автомобила и го теглят, такава сила има моторът.

Аз прочетох на едно място, че една конска сила е седемдесет и пет кгм, ама не км, а кгм, то било съвсем друга работа. То било, каза татко, като прочете и той, да преместиш седемдесет и пет килограма на едни метър... Добре де! Че един кон може и седемстотин и петдесет килограма да премести, значи един кон има десет конски сили. Объркана работа! Ама такива има колкото щеш. Христо прочел някъде как един велик учен веднъж, като паднал от една стълба, видял, че не той пада от стълбата, ами земята се вдига към него, и като видял това, открил един опасен закон! Христо чете много такива книги и аз му вярвам. Той знае на всички държави столиците. От един атлас е научил и колко жители имат. Много знае това момче, само понякога не може да реши задачите, дето аз със затворени очи ги решавам.

А едно момче от нашия клас е научило азбуката на телеграфистите. То й казваше името, ама аз го забравих. Това момче ме караше и аз да я науча, че като си чукаме с моливи по чина, да си предаваме разни работи. Опитах се да я науча - точка чертичка, точка две чертички, но ми омръзна и се отказах. Сега онова момче самичко си чука по чина и никой нищо не му разбира.

Много неща трябва да се учат. Толкова много, че татко вика и сто живота няма да ти стигнат. Сто живота! Ами тогава - какво? Откъде хората разбират кое да научат и кое да оставят. Ще учиш казва, това, което ти трябва, което те привлича и ти допада. А аз откъде да знам дали нещо, което не знам, ама никога не съм чувал за него, дали това нещо няма страшно да ми хареса! Че на мен всеки ден нещо ново ми става интересно, пък преди нищичко не съм знаел за него. А да уча немски изобщо не съм искал, нито ми допада, нито нищо. И идва онзи, учителят: "Гутен таг" и почне:

- Их бин, ду бист... - и си мисли, че като знае немски, знае всичко, и че не му остават още деветдесет и девет живота и половина, че и повече, за да научи другите неща. Ами той например не знае, че има една немска лека кола "Порше", дето може над двеста километра да вдига и е цели двеста коня, и е изобщо истински звяр. Викам му:

- Порше, порше!

А той:

- Вас? Вас? Остави - казва - сега това. Сега ще правим диктовка.

То сигурно ще се измисли някакъв апарат, когато ти говорят на немски, ти да чуваш на български, и ти когато говориш на български, той да те чува на немски. Пък и на всички езици. Аз даже и нашия учител питах и той отговори, че е възможно, само че тези апарати щели да бъдат много големи и ужасно скъпи. Нека да е така - едно време и радиото не си могъл да носиш в джоба си, а сега?

Когато си седи човек сам, какво ли не измисля. Когато бях наказан, си направих цигулка. Тя съвсем не приличаше на цигулка и никой не можеше да познае, че е цигулка. Само аз знаех какво е. Седях на кревата и опъвах един ластик - колкото повече го опъваш, толкова по-тънко бръмкаше. Само трябва да си приближиш ухото, за да се чуе ясно. Тогава се сетих! Навързах няколко ластика за лъка, дето се реже дърво по ръчен труд, и ги опънах. Единия по-малко, другия повече и все повече и ластиците можеха да свирят една песен, ако не е много мъчна. Беше хубаво като разбирах, че наистина излиза нещо като песен, съвсем твоя песен, от най-прости ластици. Отстрани нищо не се чува, но приближиш ли си ухото, свири като най-истинска музика...

Бяха ме наказали тогава нищо да не чета. Затова сам си измислях разни игри. Такива измислени с копчетата и с пионките от шаха. Правех си големи битки между индианците и завоевателите. Нагъна килима на планини, наредя копчетата и пионките и ги целя с едно топче. Имах едно голямо, много красиво червено копче,което беше Винету. То беше най-смелото и него и да го улучеше топчето, то не умираше, а само го нараняваха. Винаги най-много съм обичал Винету, даже повече от Поразяващата ръка. И понякога си мисля, че аз съм Винету, и лазя тихо под масата...

Един ден, когато още бях наказан, през прозореца получих тайна бележка от Румен. Бил вече свободен, пускали го на улицата, ама нямало да му дават да играе с мен. Ние пак ще си играем, само че съвсем тайно, а когато сме е бащите си, ще се правим, че не се познаваме, като доктор Зорге.

Взе ни акъла този доктор Зорге. Това се вика човек и така ми се иска поне малко да приличам на него! Веднъж се опитах да си вчеша косата също като неговата - намокрих я много, за да прилепне, и дори ми се стори, че доста приличах и дълго стоях пред огледалото и се гледах многозначително... А майка ми, като ме видя, зяпна от почуда:

- Какво си се зализал такъв?

Ех! Как да й обясниш. Христо може да си вдига едната вежда, пък аз си вдигам и двете и ме обхваща отчаяние. И като си помисля какви мускули имаше този Херкулес, ме хваща ужас! Нищо, дето Румен каза, че били от пластелин и кинефикация! Все пак адски мъж! И все се чудя кое е по-хубаво - да си много умен или много як? Понякога ми се иска да съм най-умният изобретател, а понякога най-якият герой! И когато се борим с другите момчета и те ме съборят, аз си викам: "Нищо! Аз ще стана най-големият математик. " Пък когато не мога да реша някоя задача, си казвам:, Да, ама аз ще стана страшно як и ще получа златен медал от някоя олимпиада и ехее!... " Изобщо... Изобщо аз искам да стана много работи. Понякога искам да бъда шофьор или танкист. а друг път голям художник или цигулар. И много добре зная, защото не съм глупчо, много добре зная, че за да станеш нещо голямо, се иска много работа и учене, и тренировка, но това е различно и не ми е интересно, защото аз искам изведнъж! Изведнъж да съм много голям цигулар... Взимам цигулката и започвам: тирилим! И всички, които слушат, зяпват: "Това Юли ли е? Ами Юли, че кой друг? Ау! Как свири! Как свири! Браво, Юли! Браво!... " И ето, че се появяват турците и искат да убият Васил Левски и го водят вече на бесилото, но аз се качвам на един танк и като ги подгонвам: "Огън! Па! Па! Огън! Та-та-та!" Те са много, но нали никога не са виждали танк, пощуряват от страх и бягат, и викат: "Аллах! Аллах!" А Румен, който ми е помощник-танкист, им вика: "Ихи-ихи-ихи!" Бойният вик на апахите! Всички турци се качват на една подводница и веднага потъват. Обаче, обаче моят танк става на подводница и аз ги подгонвам под водата, а те ме гледат уплашено през прозорчетата на подводницата и фесовете им се надигат, защото косите им се изправят от ужас...

Те и на Чомалунгма - все не мога да го кажа това име, Чомалумга - вече са се качили. татко, когато бил малък, и той много искал да се качи на Чомалунга, ама не можал. А сега и тя е открита, и Северният полюс отдавна е открит, и Южният полюс, и на Земята няма неоткрити континенти, и аз не мога да стана някой велик откривател, като Роалд Амундсен. Докато порасна, и на Луната ще отидат и чакай сега да приготвят кораб за Марс. Пък ние нали още не произвеждаме космически кораби, кой ще вземе да ми обърне внимание на мене и да каже - заповядай да отидеш първи на Марс. Те там ще си нареждат своите деца!...

Сега у нас нищо няма... Няма борци за свобода, нито партизани, а само ни четат и ни разказват за тях. Така било, иначе било. Хората се биели, борели се. И разни деца герои имало - не измислени, ами истински деца герои. А сега - нищо няма! Само искат да имаме шестици в училище и да събираме тенекии. А истински герой май вече не можеш да бъдеш!

Трябва, трябва нещо да измисля, нещо да се направи. Някое лекарство, което да лекува всички болести. И пред къщи ще има една опашка чак до другата улица. Аз ще го раздавам на всички без пари, защото, ако човек измисли едно такова лекарство, сигурно ще му кажат:

- Ти можеш всичко да си взимаш от всички магазини и даже ако искаш, само по телефона се обади:

- Ало, ало... Тук доктор Юли, да! Моля... сто кебапчета...

... И още нещо ме тормози. То не е много прилично да се каже тъй веднага, но какво, аз съм вече голям! Чудя се. да си призная, за кого ли ще се оженя? Ще се оженя - няма как! Не че толкова ми се жени, но всички рано или късно се женят. А аз още не мога да си намеря жена! Имаше едно момиченце в нашия клас - много ми харесваше. Ходеше с една бяла рокличка, с една розова панделка тука така, с едни букли, букли... за него можеше да се оженя. Но веднъж то направи едно такова нещо, и то посред час по смятане! А! Не мога да го кажа. Тогавашната учителка беше виновна, че не го пусна да излезе, но все пак от тази случка не мога да си я представя като моя жена. и това си е! После аз не обръщам внимание на момичетата. Какво можеш да чакаш от тях? Е, имало е и жени шпионки, и героини, и откривателки, ама като ги гледам момичетата от нашия клас, не ми се вярва от някое да излезе нещо такова! Не... хич не ми се мисли за женене.

Нали си спомням, когато бях по-малък, се женеше леля ми. То бяха едни плачове, едни разправии. На едно място баба плаче, на друго място леля си прави косата и тя плаче, а мама ходи ту при леля, ту при баба, да ги успокоява. Най-накрая и тя се разплака. Татко пък сърдит, сърдит, не се говори с него.

- Не мога - вика - да търпя онова леке!

Лекето беше този, дето щеше да се жени за леля ми. А той беше много симпатичен, един висок, едър, като говореше, малко се запъваше. Бил летец и ми разказваше, че лети и на реактивни самолети. Когато казах това на татко, той се развика, че лекето се е качвало на реактивен самолет, когато той се е качвал да язди слона в зоологическата градина.

Верни ли, неверни ли неща разказваше, но на мен този човек ми беше много симпатичен. Той обичаше да си приказва с мен повече, отколкото с другите. Сядаше на пода в моята стая и като започне - така излитат самолетите, така се продухва моторът, така кацат самолетите. Как веднъж единият му мотор се развалил и той кацнал само с една перка, и разни други такива, все мъжки неща... А понякога, това най-обичах, ме караше да пеем ей тъй двамата на два гласа.

- Ти вика, ще пееш първи глас, а аз втори. - Прегърне ме и започнем. Ама най-обикновени песни, пък с него излизаха много хубаво. А леля седеше край нас и просто й се доплакваше.

Един път летецът ми каза:

- На лято, като дойдете в моята къщичка на Родопите, ще ходим на риба с теб. Юли. Знаеш ли как се лови пъстървата? Нищо не знаеш ти. С хайвер и с кашкавал... Трябва да си много хитър и ловък, за да хванеш пъстървата, тя е най-дяволската риба...

- Не - виках си, - татко не е прав! Не е леке! Симпатяга е!

А леля пак си се ожени за него и на сватбата падна голяма веселба. По едно време татко даже прегърна мъжа на леля и двамата пяха заедно разни стари песни и накрая татко каза, че се е качвал на реактивен самолет, и други такива работи...

То и аз понякога послъгвам, ама само когато положението е опасно, както беше, когато паднах в реката. Тогава можех и да се удавя, ама се спасих геройски. Съвсем сам! Страхотна история беше...

Мама ме праща да купя мая за козунаци, а като излизам, гледам, по-големите момчета се събират и тръгват нанякъде. Щяло да има голям мач с онези от другата улица. Викам им:

- Аз мога ли да играя с вас?

Пък те се смеят. Това било сериозен мач. И тръгнаха. Аз - хайде подир тях, само че вървя малко по-отзад. Там до реката имаше едно празно място с много трева. На това място не беше позволено да се играе, ама кой ти гледа. Момчетата бяха вече дошли и тези от другата улица - и те бяха там. Пък вратарят им имаше истински вратарски пуловер и даже си беше навързал бинтове около краката - уж наколенки. Натрупаха дрехите на купчини за брата и след малко играта започна. Гледам, от нашия отбор играе Тончо - една сванта, дето и аз мога да го излъжа с топката. Той едва тича и другите все му промушват топката между краката. Загубена работа, ама топката била негова - затова играел. Седнах до нашата врата и си мълча, а така ми се искаше да играя от нашите. Мислех си, че ако ме пуснат, така ще се развъртя, ще прасна някой гол на онзи с наколенките. По едно време Тончо взе, че се спъна в краката ми и се просна на земята. Стана, ритна ме отзад и ми вика да съм се махал, че заради мене щели да ни вкарат гол. А аз си стоях вън от игрището и нищо не пречех. Стана ми тежко и обидно, но не се махнах... Тогава топката падна в реката, а тя беше станала голяма, защото беше пролет. Никой не смее да я извади и водата си я носи надолу... Какво ми стана, не разбрах. Хукнах към реката. Ще им извадя топката, те ще се смилят и ще ме пуснат да играя. Имах едни високи обувки и си мислех, няма да се измокря. Наджапах няколко крачки и изведнъж- потънах. Ама съвсем. Стана черно и нещо ме стисна за гушата, май извиках и после вече не си спомням какво беше. По едно бреме усетих, че пак съм на плитко - просто да не повярваш. ама съм излязъл сам. Съвсем сам!

Момчетата нещо викаха и ми се смееха, а аз бях целият мокър. Студено не ми беше, само страшно мокро, но аз се правех, че нищо ми няма и се смеех заедно с другите. Тогава едно момче се обади:

- Хайде, и така си се измокрил, върви да вземеш топката! Но аз вече не смеех и си тръгнах към къщи. Обзе ме страшно отчаяние - вървя по улиците, от мене си тече вода. от крачолите. отвсякъде, в обущата ми джвака и яката на ризата щръкнала и съвсем мокра. Хората се обръщат и ме гледат, а аз се правя, че не съм паднал в реката.

Мама ми отвори, а аз й викам:

- Няма мая!

Тя само ме погледна и се хвана за главата:

- Божичко! Какво си направил!

Чак тогава се разплаках, ама като не смея да й кажа как щях да се удавя, изтърсих:

- Ами както си вървях по улицата, мина пожарната команда и ме изпръска.

- Какво?

- Ми да! Един пожарникар взе маркуча и ме изпръска!

Мама само седна на стола, отвори очи и а да се разсмее, ама не се разсмя, а скочи и ме съблече целия. По мене всичко мокро, че и фланелката, и гащетата, и всичко... Майка ми нищо не говореше, само ме търкаше с един пешкир колкото има сила. а аз си мислех, че всичко ще се размине. Но когато татко се върна, съвсем се обърках. На него му казах, че съм ходил с момчетата край реката, че съм влязъл във водата да им извадя топката, ама само до коленете, и после, когато съм се връщал, минала пожарната команда и ме изпръскала нагоре. Баща ми каза, че съм един жалък лъжец. че нямало нищо по-долно от това да се лъже, и за наказание, казва, няма да ти купя обещаната топка... Той все това знае. Само чака да направя някоя беля и - няма да ти купя обещаната топка. От една година все така. А аз знам, че не е заради белите, а защото тази топка струва петнадесет лева. И ми е все едно: и да правя бели, и да не правя, няма да получа тази топка.

На другия ден целият клас знаеше, че съм падал във водата, и щеше да стане голяма излагация, добре, ама аз им казах, че тя е била най-малко два метра дълбока и аз съм плувал отначало под вода, а после с последни усилия съм се добрал до брега... А уроците не бях си научил - къде ти, след такива ужаси! И като ме изпитаха по смятане, излезе едно нищо. Имахме нов учител - много добър. Изгледа ме от горе до долу и каза:

- Седни си, Юли, утре пак ще те изпитам!

И той май знаеше, че съм падал в реката!... Този учител дойде по средата на годината. Едър един такъв и не много млад. Изглеждаше все малко тъжен. С единия си крак куцаше и по улицата ходеше с бастун. Говореше тихо, не се караше и даже като изгони веднъж Румен от час, задето намушка Маргарита с писалката в гърба, пак не му викна. Имаше една тъмносиня риза и винаги с нея си беше облечен. А колко много неща знаеше! Разказваше интересни истории и ние обичахме да го слушаме. И ни се струваше, че той някак се радва. когато си знаем уроците, гледаше ни право в очите и като кажеше на някого "браво". така го казваше, че ти идваше да се пукнеш от щастие. Много обичахме този учител, а защо го обичахме, не знам.

Веднъж го срещнахме на улицата. Ризата му разкопчана. целият изпотен. чак капчици се виждат. Куца и бърза, диша тежко. Иска да ходи бързо, пък нали не може, измаря се... Като ни видя цяла тумба негови ученици, спря се и ни попита:

- Вие къде отивате по това време?

- Ами на разходка - отговорихме му ние.

- А уроците научихте ли си за утре?

- Научихме ги.

- Че много е рано още! Много малко сте учили!

Какво да му кажем сега? Да го лъжем още - не ни се щеше. Умълчахме се. Той ни изгледа, май искаше още нещо да ни каже, но махна с ръка и продължи надолу. И без да знаем защо, тръгнахме подире му. Видяхме го как влезе в една аптека, а като излезе и като разбра, че сме вървели след него, спря се, сякаш беше нещо виновен и нещо объркан, и изведнъж ни каза:

- Сашко е болен. Сашко... Виках лекаря, още го няма...

После си отиде. А кой беше този Сашко и защо той говореше така, като че не сме негови ученици, ами такива познати, приятели, като че ли сме големи... Чак на другия ден разбрахме, че нашият учител има син колкото нас - Сашко. Чудно! Той имал такова обикновено момче, като нас. И ето сега това момче било болно. А Христо отгоре на всичко каза, че разбрал от майка си, че детето на нашия учител било отдавна болно и че май щяло да умре! Уплашихме се. Сега какво ще стане? Какво ще каже учителят, като влезе в клас? Как ще ни гледа? И когато влезе в час, мълчахме и чакахме да видим какво ще направи. пък той - нищо. Започна да ни разказва както винаги досега... Мина цяла седмица, ние позабравихме и тогава пак Христо ни каза, че момчето на нашия учител сега било по-добре и нямало да умре. Изведнъж ни стана много весело и започнахме да се гоним като щури из класа. Звънецът би. Ние насядахме по чиновете и зачакахме да влезе учителят и да видим колко радостен ще бъде той. А когато нашият учител влезе, изглеждаше ли радостен - не можа да се разбере - започна да ни разправя както винаги досега.

Ама и аз веднъж бях много болен. Имах страшна температура и всеки час ми даваха лекарства и сок от лимони и колко пъти идва лекар!... Като се разболея, всички стават много добри с мене. Говорят ми тихо и мило, все наоколо ми се въртят и ме гледат нежно, нежно... Татко, щом се върне от работа, винаги идва при леглото ми и си слага ръката на челото ми и го гледам, че му е мъчно и е загрижен. А мама ми прави всичко, каквото си поискам. Даже ми пренесоха и радиото в моята стая, за да мога да го слушам.

Аз пък обичам, когато имам малко температура, едно такова ми е, като че ли ме люлеят много полека в голяма люлка. Затваря: си очите и си представям разни неща, унасям се и понякога сънувам...

Един сън си го спомням. Сънувам - станало война. Аз истинска война не съм виждал, само от книгите и филмите знам какво е. Едно време татко щели да го изпращат на фронта в Унгария, ама нещо станало, че не заминал. Той тогава бил още съвсем млад войник. Сънувам, че си стоя в моята стая с разни други хора, ама все непознати. И изведнъж по нещо те разбират, че е станало война, ама ужасно страшна война. Чуват се сирени и едно бучене като от самолети, само че самолети никъде не се виждат. Нещо идва към нас. ние не разбираме какво е, само усещаме, че се задава. Поглеждаме от прозореца - долу пред нас има един голям площад, друг път го нямаше този площад, но сега - площад и там наредени в кръг много леки коли. Изведнъж от всички страни започват да тичат хора. Качват се на колите, тряскат вратите и веднага потеглят - искат да бягат. Но понеже колите са наредени в кръг, те всички потеглиха напред и се сблъскаха. Тогава небето стана червено, появиха се едни светлини и хората по улиците хукнаха като луди и гледат нагоре. И видях как отвсякъде започна бавно да вали, ама не сняг, а едни топчета, много красиви, червени, зелени, сини, като мартениците на топки, и падат едва-едва. вятърът ги подухва. те летят насам-натам и никой не знае какви са тези топчета, откъде са дошли, никой никога не ги е виждал. Хората бягат от тях и се свиват, и искат да викат, но нищо не се чува, само ги виждах как се дърпат и се пазят от топчетата. А те падат навсякъде. Изведнъж - не мога повече да си поема дъх, виждам: в стаята се вмъква едно такова червено топче, обикаля във въздуха и полека идва към мен. Аз искам да избягам, а стоя, не се помръдвам - не мога. Топчето се приближи към рамото ми и изведнъж усетих как нещо ме парна, ама не много силно. Не извиках. Само разбрах, че ей сега ще умра, че е съвсем сигурно - ей сега ще умра. И зачаках, пък не умирах и това е нещо много страшно. И гледам - наоколо в стаята няма никой! Преди беше пълна с разни хора, а сега няма никой - всички са избягали, всички са ме оставили съвсем сам. Изтичах пак към прозореца и видях, че и цялата улица е съвсем пуста, а топчетата - топчетата са покрили навсякъде паважа и не стоят мирни, а бавно подскачат нагоре и пак падат, червени, бели, зелени. . И няма никакви хора... Тогава започнах да викам и се събудих. Мама стои над мене и ме гледа уплашено, пък аз нищо не разбирам, сън ли беше. не беше ли. И само гледам - това моята стая ли е? Моето легло ли е?

Мама ми избърса с кърпа челото и вика, че това е, дето съм слушал много радио през деня, дето съм слушал каквото трябва и каквото не трябва. И за да ме успокои, тя каза, че в Зоологическата градина са докарали отнякъде малки тигър чета.

Може да е малко срамота, ама аз още обичам да ходя в Зоологическата градина. Сам си ходя. Сега вече не обикалям навсякъде. Змиите не ги обичам, ама все се спирам да ги гледам и ми се ще да видя някоя жива кобра, дето като те клъвне, и мортус! Страшна работа! И защо са такива хлъзгави и грозни, пък има хора, дето си играят с тях и си ги убиват около врата като шал. Ходят си тези. индийските факири, и от джобовете им се измъкват разни очиларки, а той като вземе една свирка и засвири специална змийска музика, те започват да танцуват и се навързват за опашките си и факирът, като ги вземе и ги напъха в едно гърне или пък в пазвата си! Да ти се смръзне кръвта...

Край лъвовете минавам набързо, те са толкова сънливи, че ти става жал, че са лъвове. Маймуните са весели и обичат да им обръщаш внимание, при тях се спирам, когато правят маймунджулуци, но аз си има един приятел, тъй си мисля, и него най-обичам - бизона!

Стоях един път пред голямата ограда и си представях истинските диви бизони, които препускат там, в Америка, и индианците, дето ги гонят. През това време гледам, бизонът идва и ме гледа! Голям, силен, иде бавно. рошав на челото, рошав, пък отзад козината му окапала и кожата му една такава, ожулена, ожулена. Спря се до оградата и си стои. Викам си - може да е гладен. Посъбрах малко окапали листа и полекичка му ги побутнах с крак, защото бизонът е много опасен. Той порови листата с муцуна, пръхна и не ги изяде, но не си отиде веднага. Остана там до оградата. Сега на мен ли ми се стори, че този бизон се радва. дето му обръщам внимание, или това си го правеше тъй, от скука, не знам. Но аз много се поласках, че едно такова могъщо и страшно силно животно се занимава с мен. И даже почнах нещо да му приказвам и останах при него. По едно време той си тръгна, е, омръзнах му, но преди да влезе в къщата, дето пишеше "Бизон", той се обърна и ме погледна за довиждане. А там... той е препускал с цялото стадо и се е веселил по бизонски и е можел за един ден цялата прерия да премине в галоп. А тук - малко се затича - ограда! Малко се затича - ограда!

Оттогава бизонът е мой приятел, винаги най-дълго стоя при него и винаги му давам листа. Той никога не ги яде, но сигурно разбира, че аз го обичам и искам малко да го разсея.

Аз съм сънувал прерията и как яздя в нея с един особен кон, който има педали и ръчки на мотоциклет, а отстрани ауспух, а иначе същински кон. Сънувам си аз разни такива работи и, дявол да го вземе, много ми се ще да видя разни места по земята, дето само сме чували за тях...

Ей тъй - вдигаш се един ден. слагаш си очила за слънце. Качваш се на един самолет и се правиш на чужденец. Като те попитат закъде пътуваш, отговаряш нещо на чужд език и те веднага ти носят кафе и ти се покланят учтиво... Изведнъж на пилота му става лошо, защото е ял развален салам. Сядам аз на неговото кресло, слагам си слушалките, пипвам ръчките и отпрашвам със самолета към Антарктида. Казвам по високоговорителя:

- Драги пътници, принудени сме да кацнем на Южния полюс, моля, сложете си ръкавици. Приятно прекарване!

Кацаме, а навън една виелица, нищо не се вижда, само един пингвин идва към нас и се чуди откъде сме се взели. А през това време е тръгнала спасителна експедиция от ледоразбивачи и ни намират в една ледена скала, където е замръзнал целият самолет. Ние с пътниците сме пробили дупки в леда и сме се сприятелили с пингвините, които ни носят пушени риби за ядене!

Мъжът на леля. летецът, ми беше обещал, че като отидем в неговото село, ще ходим да ловим пъстърва. Там, в планината. където била неговата къща. Исках да отидем, страшно ми се искаше, а на мама никак не й се ходеше.

- Какво - вика - ще правим в това село. само да си пропилея отпуската. И да не мислите, че те двамата толкова много искат да им се изтърсим сега там.

- За Юли ще бъде полезно - казваше татко. - Този чист въздух никъде го няма, там е великолепен климат. Хубаво ще бъде да отидете!

- Нека да отидем, бе мамо! Моля ти се! Нека да отидем! Никога не съм ходил на село!

Е, то на мен съвсем не ми беше за селото, ами за летеца. Откак се ожениха с леля, този човек много рядко идваше в къщи. Все на работа, все зает. Лети и няма време. А там ще бъдем в една къща цели две седмици. Все заедно. Той сигурно вече е приготвил въдиците, че и хайвер трябва да е купил. А сигурно си е взел и пистолета и може и на истински лов да ме заведе.

Най-накрая заминахме. Голяма радост беше. Татко ни изпрати до автобуса, ние имахме хубави места, но вътре влизаше прах и миришеше на лошо и по едно време на мен ми се доповръща, но издържах. Стигнахме до селото чак вечерта. Такова село беше то: дълго, проточено, тук-там някоя къща. На спирката ни чакаше леля. Летеца го нямаше. Бил се захванал с някаква работа и не успял да се измие навреме.

- Целият е във вар - каза леля.

Каква ли ще е тази работа, мислех си аз. Нали е дошъл да си почине тук от самолетите.

- Много хубаво селце! - каза мама.

- Хубаво е! - отговори леля. - Да дойдеш за една-две седмици е хубаво. Но иначе първобитна работа. Няма вода, все спират тока...

- Е, нищо! - каза мама. - Романтика.

Вървим по пътя, а хората ни гледат и разглеждат и излизат едни деца, селски деца. и ме гледат, и като приближим до тях, спират да си говорят, само се зверят. Пък един дядко мина край нас и ни вика:

- Добър ден!

Нито ни познава, нито нищо, пък ни вика "добър ден". И едно момиче мина край нас и то вика "Добър ден!", и стана цялото червено, и се обръща и все гледа на мама обувките и шушляка.

Стигнахме до края на селото, там чак беше къщата. С една голяма ограда от грамадни камъни и една широка врата от дъски. Покривът едва се подава от оградата и целият покрит с едни големи, гладки плочи, като от камък изглеждаха, ама тънки и позеленели по краищата и затиснати с по-големи камъни. Красиво!

Отворихме малката вратичка, гледаме: двор, а летеца пак го няма.

- У, че хубава къщичка! - зарадва се мама. А леля се засмя, хем доволна, хем важна. И чак тогава някъде отзад се зададе летецът. Като го видях, се затичах адски към него. Той приклекна, подхвана ме и ме вдигна от земята, сякаш хвръкнах във въздуха. Силен и зачервен от миене, мирише на сапун, а косата му мокра - лъщи.

- Здравей, симпатяга! Добре дошъл! - каза ми той, като ме пусна и тръгна към мама.

Тогава от къщата се подаде една баба, облечена в черно. Застана на вратата и започна нещо да се кокори. Не ми се видя много симпатична. Това била неговата баба - стара, на осемдесет години.

Влязохме в къщата и веднага ми замириса на особено. Една стая - стените й бели, бели - да се смаеш, а долу подът от замазана кал, ама така зализано, зализано, много хубаво. В единия ъгъл имаше огнище, цялото почерняло, а в огнището пукаха чушки. И виси на един синджир един страшен котел, отвън покрит със сажди, а отвътре блести като сребърен, и една голяма лъжица, ама грамадно нещо, пък изрязана тъй някак си, като от дърво, ама не е от дърво. Таванът пък дървен и тъмен и с големи греди и на тях. намушени на дървени клинове, висят и се люлеят червени сухи чушки, сбръчкани и криви, и разни треви, събрани и вързани надолу с главата, и лук.

- Сядайте! Сядайте! - вика леля и ни поднася едни столчета, малки. с по три крачета, съвсем детски.

Изведнъж бабата поиска нещо да каже, ама само подсвирна особено и се захили, като че ли ей сега ще запее нещо.

- Чуй я как говори - каза леля към мама. - Направили и ченетата криви и е цял кошмар. Да си припаднеш! Само Минчо й разбира.

Мама сложи пръста си на устата. Искаше да каже - по-тихо, не е хубаво така, но леля поклати глава и рече:

- Няма нищо, глуха е като кютюк.

А бабата ни гледа, усмихва се и кима с глава. И както си клатеше главата, изведнъж се провикна. ама тънко и едно треперещо, че цял изтръпнах.

- Какво има? - попита летецът.

Бабата взе нещо да приказва, нещо засвирука в устата й. из-щрака и заскърца. Засмях се, без да искам. Мама ме сръчка. а летецът само ме погледна и извика:

- Добре, добре! Сега ще донеса вода! Ще извадя - ти бъди спокойна.

- От кладенеца ли ще вадиш? - попитах го аз. - От кладенеца - отговори той.

- Нека и аз да дойда.

- Остави сега, тъмно е! - каза летецът и бързо излезе.

А бабата клекна край огнището, събра полите на фустата си и започна с всичка сила да духа. Завдига се пепел на цели облачета и на малки парцалчета, въглените се зачервиха и зацъкаха и ето на едно място пламна. Тогава бабата сложи още съчки и тресчици. Те задимяха, запукаха и в стаята замириса на запален бор, тъй както миришеше у дома, когато изгориха елхата в печката. Гледам, после бабата взе най-големия тиган в света, постави го на огъня. сложи една буца масло, дето ние го купуваме за два дни, и като почна да дроби сирене и да чупи яйца в тигана, да ти се завие свят.

После вечеряхме, ама такова вкусно нещо беше това в тигана. Сложиха го в средата на кръглата маса и всеки се присяга и си взима, и си топи от маслото, а в една чиния имаше печени чушки, хващаш една за опашката, завъртваш я, за да не капе олиото, вдигаш я нагоре и си отваряш устата, пускаш я цялата вътре, отхапваш и хвърляш опашката със семчиците настрана. Тъй правеше летецът... После пък изгасна токът.

- Всяка вечер го правят тези идиоти! - ядоса се леля.

- Нещо в станцията не е в ред - обясни летецът, запали една газена лампа и я закачи над масата. От огнището светеше огънят и пукаше и в стаята стана едно чудновато и особено. Лукът, дето висеше от тавана, заприлича на нещо по-друго, и тревите като че замърдаха. и бабата седеше там до огнището и леко се поклащаше, и носът й висеше. От време на време тя хълцаше: хлъц! Седи, седи, после пък: хлъц! Особена работа!

След това се качихме на горния етаж и преди да влезем вътре, летецът си събу обувките. Мама погледна леля, леля погледна мама и всички се събухме. Аз гледам, на чорапа си имам една малка дупка и си свих пръста, пък изведнъж видях, че и летецът си има такава дупка и единият пръст дори малко му се подава. и тогава се успокоих. А и така ми се беше приспало, че вече даже спях, докато се качвахме горе... И все пак видях най-смешното радио в света, едно кръгло, подуто, с едни ключалки и дупки - знаменита работа. Летецът каза. че било отпреди тридесет и пет години, ама пак свирело. Преди да си легна, го попитах:

- Ще отидем ли за риба утре, а, чичо Минчо? Той се засмя и каза:

- Чакай де!... Още не си станал циганин, и...

Нищо не разбрах. Защо пък трябваше да стана циганин, но вече не ми се мислеше...

Когато се събудих, видях отсреща си една жена с крива уста, цялата в бяло, и косата й цялата в цветя, и една лодка, и едно езеро със сини планини по края. После разбрах, че тя е направена от конци за красота. А над жената висеше жълта фотография на един войник с войнишка фуражка, щръкнали мустаци и опулени очи...

Мама спеше до мен. Беше съвсем тихо. Станах и полекичка излязох навън. По двора се разхождаха много кокошки и току се затичваха нанякъде всички заедно, после се разотиваха. Някакви птички, дето не можеха да се видят, се късаха от пеене по дърветата. А въздухът един хладен, един пресен. И тогава видях кладенеца. С малко покривче като на къщичка отгоре и захлупен с дървен похлупак. Слязох по стълбите и изтичах при него. Ех! Кладенец! А до него кофата, завързана с въже, и въжето, мокро донякъде. Побутнах капака, той се отмести мъничко. Погледнах, нищо не се вижда. Тъмно и лъха на влажни камъни. Тогава отместих повече дъската. Видяха се камъните как са наредени и надолу една дълбочина, такава дълбочина, че се стреснах и се дръпнах назад. След това веднага пак погледнах. кладенец. Ехей някъде долу нещо лъщи в тъмното. Водата. Това е водата на този кладенец, но не се помръдва, съвсем друга вода.

И тогава чух, че някой говори в долната стая на къщата. Гласът на летеца! И бабата. Станали бяха. Ей! Този летец колко рано става. Ама те са такива. Изтичах към къщата, бабата нещо свирукаше, а чичо Минчо само повтаряше:

-Да... Не... Да... Не...

Пък по едно време бабата пак нещо се обади, а той май се ядоса:

- Откъде да знам бе? Не съм ги питал. Да не мислиш, че са ми изтрябвали.

Спрях се. Веднага разбрах, че той за нас, за нас с мама, тъй говори. Дръпнах се назад и исках да се прибера горе. ама бутнах с крака си едно тасче и то се раздрънча по камънаците. Чичо Минчо излезе от кухнята. Съвсем се стъписах. Но той, като ме видя, се усмихна, дойде при мен, тупна ме най-приятелски по рамото и вик-на:

- Добро утро! Хубаво ли спа?

Аз замънках нещо, но той ме вдигна високо от земята, зарадва ми се и каза:

- Ей сега ще извадим вода от кладенеца и ще се измием голи до кръста като истински мъже. Хайде сега да видиш!

Отдъхнах си. Прегърнах летеца и отидохме. Не, не е било за нас. Не е било за нас.

Извадихме вода. Той дърпаше въжето и мускулите му се издуваха като буци. Кофата изскочи, той викна нещо и докато усетя - лис! цялата кофа на гърба ми. Ух, че студ беше, ама хубав студ - мъжки!

После той донесе една филия хляб и буца сирене, бутна ми ги в ръцете и каза:

- Яж сега, играй си колкото щеш след това, че аз имам работа! - И без да обяснява много-много, се запъти зад къщата.

Какво ли можеше да работи тук на село един летец? Сигурно поправяше нещо къщата. Онази баба беше стара и нямаше кой да й помогне... Отидох и аз отзад и го гледам - реже някакви дъски. Той не ме видя и аз си мълча. Реже ли, реже. По едно време ме погледна, ама сякаш не ме вижда, нито се усмихва, нито нищо.

На закуска леля каза:

- Минчо се е захванал с една работа и аз не знам какво ще излезе от нея.

- Каква работа? - попита мама.

Каква ли ще е тази работа - наострих уши аз.

- Искат с един негов приятел, тук от селото, да направят гъбарник в стария обор. Да отглеждат гъби. Много хора са се захванали напоследък с тази работа.

- Че хубаво - каза мама. - Знаеш ли хаква сметка има в гъбите. Стига да тръгне...

А на мен ми се видя чудно. Гъби! Ей такива бели, дето ги пекат с масло. Обикновени гъби. Ами че нали той е летец, защо са му тези гъби?

- Ще видим какво ще излезе - казваше леля. - Страшно се е запалил.

И чичо Минчо по цял ден чукаше отзад. Само за обяд и вечеря сядаше с нас, но тогава беше изморен, гладен, ядеше бързо, омиташе тигана и почти нищо не говореше.

Аз чаках да свършиш с гъбарника, че тогава да отидем на риба. но тая работа май беше дълга, пък той ставаше все по-намръщен. Нещо не вървеше с тия гъби. Колко дни стояхме ние там, а той нито веднъж не поиска да изпеем една песен на два гласа. Един ден си казах: Ако запея сам, той може да се досети, и вечерта, когато си седеше край огнището и си режеше ноктите на ръцете, аз запях песента за гората, отначало той се усмихна, но после ми викна:

- Не вдигай, моля те, шум. Малко ми е цял ден това стържене и блъскане.

Тъй минаха още няколко дни. И все нищо. И тогава си рекох: защо пък да не отида сам за риба. Знаех, нищо няма да уловя, няма да бъде интересно без него, ама пък какво друго да правя. Омръзнаха ми тия разходки с мама и леля.

Чичо Минчо държеше въдиците си в неговата стая в едни брезентови калъфки, изправени в ъгъла. Една сутрин влязох и взех едната въдица. Разкопчах калъфчето и изтеглих пръчките навън, за да ги разгледам. И тогава в стаята влезе той. Дръпна пръчките от ръцете ми. Хвана ме отзад за презрамките, вдигна ме от земята и аз тъй си увиснах в ръцете му. Изнесе ме навън, пусна ме на пода и само изръмжа:

- Още веднъж ако те видя вътре, ще ти отпоря ушите. Ашлак с ашлак!

Исках нещо да му кажа, но не можах. Той се спусна по стълбите, като си мърмореше сърдито. Тогава разбрах, че съм се разплакал и че се задушавам от мъка. "Значи така било! Значи така било!" Кво му правя аз на него? Кво съм му направил? И изведнъж какво ми стана, не знам. Видях на шкафа едни негови бурми заедно с някакви железца, дето му трябваха за гъбите. Грабнах ги, скрих ги в джоба, изтичах долу до кладенеца, оглеждам се - никой няма. Вдигнах капака и... шлъоп - Край!

На обед настана суматохата. Взе да ги търси, обърна цялата къща, прерови всичко, пита бабата, пита леля, пита мама. а мене не смее. Само ме поглеждаше изпод вежди, пък по едно време се впрегна и вика:

- Абе ти да си бутал едни бурми и едни планки?

- Кви бурми - викам му аз и го гледам право в очите.

-За какво са му на детето твоите бурми - обади се леля. - Ти не си знаеш работите, после другите ти са криви.

Чичо Минчо нищо повече не каза. Само ме изгледа едно дълго и глупаво. Но вече не ме закачи.

След още два дни си заминахме. И това беше. Колко време мина, чичо Минчо и леля не дойдоха никакви у нас. А на мен хич не ми пукаше. Хич не ми бяха потрябваш.

И ето дойде моят рожден ден. Домъкнаха се много гости. Все големи - на татко и на мама приятели, - седяха оттатъка в голямата стая, а ние с още едно момченце и едно момиченце, ама бебе, играехме в кухнята с новите подаръци. По едно време се звъни. Мама отиде да отвори и аз гледам: леля и чичо Минчо в униформа. Стреснах се. Ами ако той е разкрил онова с бурмите? Ако кладенецът се е пресушил?... Но чичо Минчо беше един весел, засмян и само питаше:.

- Къде е рожденикът? А-а? Здрасти бе, симпатяга! Чакай! Ето това е за тебе! - и ми подава една кутия. - А това е за вас. - И подава на мама два буркана.

Отворих кутията. Взе ми се акълът. Един страшен самолет. Съвсем като истински. А в онези буркани - гъби.

- Собствено производство - казваше леля и се смееше.

След малко мама дойде в кухнята, отвори единия буркан, изсипа гъбите в една чиния и ги занесе на гостите...

- Все пак - казваше после татко - Минчо като се хване за нещо, го прави. Трябва да му се признае. Сериозно момче е.

На другото лято не стана и дума да ходим в селото на чичо ми Минчо. Нито те нещо казаха, нито нашите. На другото лято мама, татко и аз за пръв път отидохме на море.

 

Още преди да ме заведат на море, сънувах морето. Само не мога да си спомня истинското море ли беше, или нещо по-друго. Сигурно е било по-друго, защото, когато видях за първи път морето, все едно че виждах нещо, нещо... не мога да обясня какво.

Когато се качвахме на влака, татко каза:

- Утре сутринта ще видиш морето!

Имах написани на един лист всички гари до Варна и кои са отдясно и кои са отляво. Броях гарите и тунелите. Според татко първият тунел бил най-дълъг, а според мен вторият не, ами третият беше по-дълъг. После се опитах да спя, ама не можах. Все се въртях и питах коя гара сме стигнали. А нашето купе беше пълно с хора, те си приказваха високо, четяха вестници и все питаха:

- Вие закъде пътувате?

След малко пак:

- Вие закъде пътувате?

Накрая поискаха да загасим лампата и заспаха. Вече не виждах в листа коя гара сме стигнали, но си седях край прозореца и не ми се спеше. Опитах се по едно време да свиркам с уста. както свирят железничарите по гарите, когато правят маневри, и се чудех, дали ако свирнеш много силно, те няма да се излъжат, че е истинска свирка, и да стане някоя катастрофа. Тогава един дебел човек, който беше много мазен и лъщеше, се отви от дрехата, с която си беше покрил лицето, и ми викна:

- Какво си се разсвиркало бе, момче? Кое време е сега? Ама то тъй е. Като няма кой да му каже!

Аз млъкнах. Татко нищо не продума, но се ядоса и излезе да изпуши една цигара, а мама ме сложи да си легна в коленете й. Ядосах се, че обидиха нашите, ама нямаше какво да кажа на този човек. Пък и той веднага заспа, брадата му увисна, устата му се отвори и можеше да се пъхне вътре цял навит вестник. И като си го представих как спи с вестника в устата, стана ми смешно.

Когато се събудих, беше светло. Помислих си - морето вече се вижда. Скочих на прозореца - нямаше го. Все земя и хълмове. Понякога ми се струваше, че го виждам ей там, в далечината, ама все не беше то.

Влакът спря на една гара. Погледнах в моя лист и какво - до Варна имало още осем гари. Пък татко каза, че като се събудя, щял съм да го видя. Съвсем се отчаях и докато броях останалите гари, изведнъж отдясно на влака видях морето. Наоколо му високи треви, а по него даже лодки. Морето не беше нещо особено. Дори на кино изглеждаше къде по-хубаво. А онзи, дебелият човек, стоеше до прозореца и го чух да казва:

- Ех! Какви раци имаше едно време тука!

- Ами къде са отишли сега? - попитах го аз.

- Къде са. Къде са! Нищо няма вече! Може ли рак да се завъди в тези химикали!

Не разбрах какво иска да каже този човек и се преместих на другия прозорец. По едно време татко се показа от купето и вика:

- Хайде, наближаваме!

- Ми защо това море е едно такова никакво бе. татко? А баща ми се изсмя:

- Това не е морето, моето момче. Това е блато.

Колко бях щастлив! Не било морето. И изведнъж татко извика:

- Ето го! Ето, виждаш ли:

Затичах се към другия прозорец и пак нищо не видях.

- Не там! Къде гледаш? Вляво. вляво!

Ама докато разбера накъде да гледам, влакът влезе в гарата и вече нищо не се виждаше. Всички се юрнаха да слизат. Ние също.

- Това ли е Варна?

- Това е.

- Ами морето?

- Чакай, оттука не се вижда!

- А откъде се вижда?

- Чакай, ти казвам! - разсърди се татко. - Чакай, ще забравим някой куфар, че ще видиш едно море тогава!

И една блъсканица, навсякъде народ, куфари, бързат, бутат се. Най-после се измъкнахме от гарата и тръгнахме да вървим по едни улици. А те - пълни с хора и всички облечени в шарени дрехи, и беше горещо, едва се дишаше. Слънцето пече, та се къса - а иначе нищо. Какво му беше хубавото на този град! На мен не ми се виждаше нещо особено. А морето - никакво го нямаше. Въртях се навсякъде - то само къщи и дървета. Качихме се на един автобус и потеглихме. Едва можахме да седнем с мама, толкова хора се натъпкаха. А всички улици от асфалт, мазни, мазни.

- Ето го морето - изведнъж извика мама.

Обърнах се и зяпнах. Това е морето! Това е морето! Морето било като небе. То не е от вода, то е навсякъде и стига небето, и се смесва с него, отива нависоко и оттам блести... Нищо не мога да кажа повече, само знам - ужасно съм радостен. Това било морето! И аз само гледах от прозореца на автобуса. То се скриваше за малко, пак се показваше, и по едно време вече се видя. накъдето и да погледнеш, и повече нищо не ми трябваше...

И сега си го представям, виждам го, ама зная, че не е това и че когато пак го видя, ще бъде нещо много по-друго.

Преди си мислех, че най-интересното ще бъдат, параходите и пристанищата, и истинските моряци. За първи път щях да видя истински параход в истинско море. Параходите са много интересно нещо. но морето, морето е... Като ги гледаш какви са мънички в него, като клечици, и ти се струва, че морето ги търпи ей тъй, а ако се ядоса, ще ги премахне само за един миг...

Когато слязохме на брега и видях вълните как идват - големи, зелени, сърдити и покрити с пяна, и шумяха и бучаха - аз се плашех и бягах от тях. Виках си: морето плаши. Иска да покаже колко сила има, че може всекиго да грабне, да го завърти и да го дръпне навътре във водите... Пък после разбрах колко е хубаво да се оставиш на вълната, да се плисне в краката ти и да размърда всички камъчета по брега.

Аз веднага се научих да плувам. Отначало татко викаше, че не мога, а само си въобразявам. Наистина, отначало се правех, че плувам, а с единия крак се подпирах на дъното... Но веднъж, както се правех, че плувам, усетих, че наистина плувам. Най-напред ужасно се изненадах и се зарадвах, а после изведнъж страшно се изплаших и хоп - стъпих на дъното. А един ден татко ме заведе навътре на гърба си. Там, дето водата става по-зелена и по-тъмна и където цялото дъно се вижда, като че ли мърда. По едно време татко извика:

- Хайде, плувай!

И бух - хвърли ме. Аз потънах, водата се плъзна по лицето ми, потреперах цял, изскочих нагоре и си отворих устата, глътнах вода, тя закъркори в гърлото и в носа ми, но зацапах колкото имам сила, и гълтах, и пърхах, и цапах, но се задържах отгоре, не потънах, после татко ме хвана.

- Проплувах! - виках си. - Проплувах!

Като излязохме на брега, ми се стори, че всички на плажа ме гледат и са разбрали, че аз вече мога да плувам.

В плуването има нещо много чудно - не можеш да разбереш защо отначало потъваш, а после не потъваш! Пък когато се връщахме в София, можех да изплувам цели сто метра, без да ми мигне окото и без да се уморя даже!

Много нови неща видях на морето. Там ние се запознахме със стария морски вълк. Съвсем истински, с брада и с кърпа, вързана на челото му. Слаб един такъв, и страшно почернял от слънцето. Казваше, че бил моряк от не знам коя година, че е плавал на най-славния български миноносец, че е участвал в морски битки и още такива работи. Сега вече бил стар и само карал лодката си край брега. Не беше някой едър човек и нямаше издути мускули, а брадата му беше побеляла, а на места жълта. Но изглеждаше, че наистина е бил страшен морски вълк. Викаха му Барбата. Всеки ден минаваше с лодката си край плажа и много-много не говореше. Ако някой искаше да се повози малко, возеше го.

Една вечер в ресторанта той седна на нашата маса. Татко го почерпи мастика. Барбата си бодна резенче краставица и се разприказва. Нямало пристанище, дето се вика, да не е ходил, а по време на война бил топчия на миноносеца и веднъж улучил с торпедо цял грамаден кръстосвач. Мене. вика, всички ме знаят. Питайте за Барбата и ще видите!

Към края, когато щяхме да заминаваме, Барбата не идваше

на нашия плаж. Друг един, стар и много дебел, без коса човек караше някаква лодка. Чудех се защо вече го няма стария морски вълк и веднъж попитах новия лодкар дали не знае къде е Барбата. Той ме изгледа от горе до долу и каза:

- Аз съм Барбата. Защо?

Доста се обърках, но му обясних, че питам за онзи, другия лодкар с брадата, дето е бил моряк на миноносеца. А пък този ми вика с един прегракнал глас, че познава всички моряци на миноносеца, защото той сам бил моряк на миноносеца. ама за такъв не бил чувал. По едно време се сети и извика:

- Чакай! Ти да не питаш за бай Тошо Кефала, дето кара лодката си тука тъй?

И така се засмя, че неговата лодка започна да се клати.

- Барбата съм аз, малкият, мене всички ме познават... Повече не можех да го разпитвам, защото от брега се зададе някакъв рибар и започна да вика:

- Соме! Соме! Я дай насам!

И другата Барба подкара лодката си към него. Чудни хора са тия моряци!

Аз сигурно ще стана моряк. Това е хубаво нещо наистина. На ръката си ще изрисувам една котва и разни цифри, а може и брада да си пусна. Сега по моретата няма пирати, но не е толкова съжалително. Сега пък има подводници и кораби, дето кръстосват целия океан за една седмица. Ще си имам един приятел от Африка - негър, един японец и един папагал, дето говори неприлични думи. Ще изпращам на нашите картички от всички пристанища. Ще се фотографирам, яхнал върху някой кит, защото и китоловец може да бъда.

 

И това лято пак ще ходим на морето, и аз броя дните, които остават. Още малко училище - после заминаваме. И може да намерим Марко, това ще бъде най-хубавото от всичко. Ако го намерим, аз вече никого няма да слушам...

Марко не е човек. Марко е куче. Най-доброто куче. Кръстих го така, защото ми се стори, че само като му викам Марко, той идваше при мен. Опитах всякакви кучешки имена - нищо не ставаше. Тогава му викнах Марко и хайде, той идва.

Отиваме една сутрин на плажа и като стигнахме на пътеката. дето се спуща към морето, гледам, идва едно малко куче. Нищо особено. Извиках му, защото обичам кучетата. Извиках му: "Ей, куче, куче!" И то направо дойде при мен. наведе се, завъртя си опашката и си подаде главата да я помилвам. Беше много любезно, с дълга муцуна и цялото на черни и бели петна. Съвсем обикновено куче, дето ги има колкото щеш. Погалих го и си тръгнах надолу по пътеката. По едно време усещам, някой върви зад мен. Кучето идва подире ми и ме гледа. Чудна работа! Защо идва? Може пътят да му е оттук. Затичах се - и то почна да тича. Спрях се - и то се спря. и гледам, радва се, че върви с мен. Чудна работа, знаеш, то ме е сбъркало с някого. Стигнахме на плажа, аз бързо се съблякох и право в морето, а кучето - тап. легна до дрехите ми и там си лежи. Татко и мама също се почудиха, ама всички мислехме, че то ще постои и ще си отиде, когато му омръзне. Къпах се, играх с другите деца цялата сутрин, а кучето стои там при дрехите ми и нищо. Щом се приближа до него, отвори си едното око. погледне ме и тупка с опашката по пясъка. А по едно време, гледам, няма го. Отишло си. Стана ми мъчно, да си кажа правото, но си викам, най-после то не е мое куче. И тъкмо исках пак да вляза във водата, гледам го, показа се зад дърветата и бърза, бърза, право при моите дрехи. Ех, че работа!

Стана обед и трябваше да си ходим. А то си тръгна с нас и в ресторанта дойде с нас и муш под масата. И вкъщи дойде с нас, там, дето бяхме на квартира, и си легна на стълбите, и толкоз. На вечерта беше с нас и на сутринта, когато станах и излязох на двора, то изскочи от някъде и като заподскача, като се зарадва! Нищо не разбирах! Аз си имах свое куче! С какво бях заслужил да си имам мое куче? Защо това куче точно мен хареса? То ми се радваше и хич не се чудеше кой съм аз и какъв съм. Пък и защо не отиде при някое друго дете? Имаше толкова много момчета?

И аз го хващах за предните лапи и го вдигах, гледах го в очите и то си завъртваше главата и изплезваше език усмихнато. И вече не се разделяхме. Винаги искаше да идва с мен. А тръгнех ли някъде, само да викнех, колкото и далече да беше, то долетяваше. Даже цял километър да беше далече, че и повече, пак идваше. Ама чиста истина! Всички се чудеха. Вечерно време, когато не беше удобно да го вземем някъде с нас, ако съм и на три километра далеч, като му викна по един наш особен начин и след малко се чува как Марко тича ли, тича по шосето. Идва с всички сили! Много горд бях с това куче. И в морето го научих да влиза, щом го повикам. Един път бях отишъл навътре, защото аз тогава плувах вече като риба. Стъпих на една скала и повиках Марко. Той се затича по пясъка, цамбурна във водата и заплува бързо-бързо, като цопкаше с лапите. Ама за него това май беше много навътре. Измори се и започна по-бавно да плува. А отпреде му във водата се кандилка някаква дебела жена с бяла шапка и едни гумени цветя по нея. Марко се сбърка нещо и си помисли, че това е място, където може да си почине, и хоп, покатери се на главата на жената. Че тя като писна. Като почна едно потъване, вдигна се страшна врява. Хората хем се смеят, хем ги е страх да не се удави горката жена с цветята. Добре, че Марко се усети и скочи пак във водата. Тогава доплувах до него и го извадих на брега. Той едва дишаше от умора и ме гледаше хем виновно, хем щастлив. А онази жена цялото лято разказваше как щяла да се удави заради едно куче.

Не! Марко беше знаменит! Веднъж трябваше да отидем на гости на някакви мамини познати от София, а те живееха в града. Докато се приготвяхме, гледаме Марко и той се кани, човекът, да дойде с нас.

- Няма как! - казваше мама. - Нито в автобуса ще го пуснат, нито във Варна може да дойде.

Казах на другите деца нещо да го залъжат и ние тримата се измъкнахме. А като стигнахме до спирката, какво да видим! Марко си подава главата зад едно дърво и ни поглежда уж скришом. Извиках му:

- Скоро вкъщи!

А той се прави, че нито чува, нито вижда. През това време автобусът пристигна и ние се качихме. Застанах до задния прозорец и гледам какво прави кучето. То се въртеше насам-натам, ама не поглежда към автобуса, души си по дърветата. Потеглихме, шофьорът не караше бързо и по едно време зад един завой изскочи Марко. Тича като луд, изплезил език, и ушите му щръкнали назад.

- Мамо бе! Виж го, той тича!

Мама гледа, татко гледа, хванахме се за главите. А хората започнаха да се смеят. Те се смеят, а на мен стомахът ми се сви. Добре, че се заспускахме по едно надолнище и автобусът тръгна по-бързо. Марко не се виждаше, не се виждаше цял километър назад. Дойде една спирка и докато се качат хората, като погледнах, една бяла точка се задава по шосето и ето го - пак той! Тогава, може да е срамота, ама се разплаках. Страх ме беше за моето куче, страх ме беше, че ще му се пръсне сърцето от тичане, пък беше горещо, страшно горещо. А глупавите хора, дето нищо не разбираха, все се смееха. Пък един човек, важен такъв и наконтен, наконтен, с мустачки и страшно миризлив на одеколон, се обаждаше:

- Ей, че щуро куче!

Идеше ми да му кресна, че моето куче е сто пъти по-умно от него, ама нямах време да се разправям. Марко тича ли, тича... Из-веднъж какво става, автобусът спира, ей тъй насред пътя, и шофьорът се обръща към мен и вика:

- Момченце, прибери си кучето! Грехота е да го караме де тича подире ни!

Толкова добър шофьор беше! Скочих и се затичах насреща на Марко, а той дотърча, целият мокър от пот, и диша бързо, и ме гледа в очите и още малко ще се разплаче. Такова куче беше той...

Но ние не го взехме в София. Не можело да го вземем. Нямало къде да го държим. Марко не бил от порода, щели да го уловят и да го затворят в някой кучкарник. В София само породите можели да се разхождат, вързани за каишка. А никой не можеше да разбере, че Марко беше по-умен от всички породи. Никой не разбираше, че той беше мое куче. Татко накупи цял чувал чирози, дето умирисаха целия влак, за да ги носи в София. Мама си взе разни сламени шапки и други глупави украшения, за да ги носи в София, а за кучето дума не даваха да се каже.

- С Марко въпросът е уреден - каза татко. - Хазаите ще го гледат и ще го хранят като свое куче. Аз даже и пари им оставих. Догодина. като дойдем, пак ще е тук. Пък дотогава ще видим. Все ще уредим нещо да го вземем с нас.

Нищо не казах. На другия ден трябваше да си заминем. Разхождахме се до късно с Марко. Галих го и му говорих разни неща. Той нищо не знаеше. Не можеше да повярва, че ще се разделим. Гледаше ме и си въртеше главата. И аз разбирах, че е много хубаво да обичаш едно куче, което те обича. И че е ужасно подло да излъжеш едно куче. Ако Румен ме излъже, на мен ще ми е мъчно, но ще кажа: ех, какво да се прави, излъга ме, но аз съм пак аз. А когато Марко разбере, че сме го оставили, какво може да помисли. Той никога няма да разбере защо сме го хранили. Защо съм го галил. Защо му виках и той идваше. Защо той е бил мое куче, а сега вече не е.

Тогава аз го затворих в стаята. В една чиния му сложих три кюфтета. И заминахме.

Оттогава мина цяла година. А нашите хазаи продали онази къща и какво е станало с Марко, не зная. Но си мисля, че като отидем пак във Варна, може да се случи така, че той отново да дойде отнякъде. Ако би могъл да разбере, че съм се върнал, сигурно щеше да дойде.

Иска ми се понякога да стават истински чудеса! Да става тъй, както само аз искам. Ама не лоши работи, не! Аз ще искам съвсем прости работи... Може би пък някъде е скрито нещо, което да прави такива работи. Кой знае къде е то - или на дъното на най-дълбокото море. там, дето водата е най-тъмна и като погледнеш в нея, виждаш само едни блясъци. Или на най-високата планина, на някой връх, дето още никой не се сетил да се изкатери. Стои и чака да го намериш. А пък мисля си: то може да не е нещо скрито, защо трябва да е скрито? Може да е едно най-обикновено камъче или дърво, или някой стар кюнец или чайник. И ти да не знаеш, че този чайник е вълшебен, и никой да не знае това. А чайникът си се подсмива и вика:

- Ех, колко сте глупави! Колко сте глупави!

А може това нещо да го няма и да трябва да се направи. като някое откритие, Като някой апарат. Тогава ще бъде още по-хубаво. Сам си го направил, тъй както аз си направих малкия робот, оня стария.

Аз си направих такъв робот от картон и вътре в него от счупения будилник части, а за глава му служеше главата на скъсания палячо. Беше чудесен.

И с него стана нещо много смешно и чудно. Роботът решаваше задачите ми по смятане и отговаряше на въпросите, които го питах. Вярно! Попитам го нещо, почакам, почакам и ето, из-веднъж се сетя какъв е отговорът. А когато го няма Станчо -тъй се казваше моят робот, - нищо не мога да се сетя и нищо не мога да реша. Ама чиста истина. И аз взех скришом да го нося на училище. Винаги, когато ме изпитат, Станчо ми подсказваше какво да отговоря. Тъй беше! Никой не ми вярваше, но тъй беше. Накрая татко разбра каква беше работата и ме повика при него:

- Каква е тази кутия, дето я мъкнеш на училище?

- Ми Станчо!

- Кой?

- Станчо, робот.

Татко ме изгледа внимателно, после се засмя:

- Ей. я не ме занасяй! За какво ти е този робот?

- Ами тъй! С него учим, решаваме задачи, той много ми помага.

- Не разбирам - каза татко.

Знаех аз, че не разбира, ама как да му обясня. Татко никога нямаше да повярва, че Станчо е истински робот, никой нямаше да повярва. Мълчах, и татко мълчеше, но по едно време сопнато каза:

- Утре няма да го носиш никъде! Срамота! Като искаш да си играеш, тук, вкъщи!

Аз нищо не казах, ама си викам, ще си го взема, без да ме усетят. Но на сутринта те го бяха скрили... И тогава аз получих двойка по смятане. Нищичко не можах да реша! Ето какво стана. А нашите пак нищо не разбраха. Като им казах за двойката, те само се спогледаха.

- Дайте ми Станчо! - казах им аз и щях да се разплача. - Видяхте ли, че той е истински робот.

Баща ми се ядоса. А мама много се смути. Но ми дадоха робота... И тогава вечерта стана големият номер.

Легнах си и се направих на заспал, татко влезе в стаята да ме види и спря като закован на вратата, защото Станчо се разхождаше бавно из стаята. Дойде и мама и двамата стоят, отворили едни очи, ще се пръснат от учудване. А Станчо си ходи насам-натам и си клати главата.

Тогава се разсмях в леглото, скочих, вдигнах картонената кутия от земята, пък костенурчицата веднага си прибра главата под черупката. Една съвсем малка костенурка. Румен я беше намерил и я държеше у тях на балкона. Поисках му я и той ми я даде. Отначало, когато я покрих с кутията, костенурчицата не мърдаше, чак после тръгна и тогава татко влезе...

 

И ето сега е краят на учебната година и на нас ще ни раздават свидетелствата. Аз имам даже две шестици, другото петици и една четворка.

Казахме довиждане на нашия учител, а момичетата, тези ревли, си поплакаха. После се снимахме целият клас, пък зубрачките се блъскаха коя да се нареди до учителя, да се вижда на снимката, че тях уж най-много обича.

След това нашите ме заведоха на сладкарница, да ме почерпят послучай свидетелството. И гледаме, на една друга маса в сладкарницата седнали бащата и майката на Румен и самият Румен. И аз минавам конспираторски край него, а той ми намига и вика:

- Тайфун!

Ама техните чуха и се засмяха. И тогава всички седнахме на една маса и ядохме сладолед, пък ние с Румен по два сладоледа. Румен е най-добрият ми приятел. И ако някога тръгна на някаква експедиция, ех, то нищо не се знае, сигурен съм, че и Румен ще дойде с мене.

 

-За какво си се замислил, Юли?

Юли не отговаря. Напоследък е станал мълчалив, разсеян и особен.

- Чуваш ли, Като те питат? За какво си мислиш?

- За нищо.

- Е, как така за нищо! Кой мисли за нищо?

- Ми така - казва Юли, става от стола, взима лениво някакъв учебник и започва да го прелиства. Разговорът сякаш е приключех, но из веднъж той вдига очи и пита:

- Какво точно значи това - кумир?

- Кумир ли? Откъде пък ти дойде на ума?

- Тук пише... народен кумир.

- Ами виж какво, това е нещо... Което много се уважава, Което се почита... то може да бъде и човек, човек, който се почита над всичко.

Неочаквано Юли се усмихва и съвсем дружелюбно признава:

- А знаеш ли, аз винаги съм го мислил нещо друго...

- Какво друго?

- Нещо като висок, ама много висок... Комин!...

- Глупости.

Юли навежда обидено глава:

- Може да е глупаво, но на мен даже така по ми харесва!

Повече той нищо не пита. Чете. Чете толкова старателно, че съм сигурен, че се преструва.

 


напред горе назад Обратно към: [Деца играят вън][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 1970 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух