напред назад Обратно към: [Павел Цветков][СЛОВОТО]



Exules suo voluntate: корени и плодове на българския национален нихилизъм


Еклектично съчинение

Exules suo voluntate*

 

От заник-слънце озарени

алеят морски ширини;

а нашите сърца сломени

обливат кървави вълни.

И кораба се носи леко

с попътни тихи ветрове,

останаха зад нас далеко

сияйните ти брегове,

 

България! За път обратен

едва ли ще удари час.

Exules suo voluntate,

напразно спомняме в захлас

непрежалимата Марица,

Балкана, Странджа и Пирин.

Ще се завърнем като птици,

ала след сетното "Амин"!

 

 

 

 

Новите изгнаници, новите будители

България има нужда от нови будители, защото количеството на потенциалните "изгнаници по своя воля" нараства застрашително. Днес да заявяваш публично любовта си към Родината се счита за необяснима проява на ексцентризъм.

Едва ли съм единственият българин, за когото подобно положение е неприемливо. Аз съм продукт на България във всеки смисъл на тази дума. Душата ми е душа на българин, независимо дали управниците ни се прегръщат с Путин или Буш. Прекланям се пред гения на Шекспир, но по-свиден ми е подвигът на Ботев. Духовното раздвоение на Яворов е по-логична позиция за мен от неувяхващата меркантилност на Стивън Кинг. Уважавам изтънчеността и блясъка на Виена, артисцизма на Париж, културното многообразие на Ню Йорк, но не бих ги заменил дори за счупения тротоар пред дома си. Защото това е моят роден дом и на тази улица, в този град на брега на морето, в тази древна държава съм отраснал аз. Който говори против тях, говори срещу мен.

България има днес нужда във всеки от нас да се събуди съвестта на родолюбието. Необходимо е да открием причини за гордост дори в недостатъците си - така както направиха германците, французите и англичаните от вчерашния ден, и както пред очите ни постъпват американците.

В този смисъл от първостепенно значение е да проучим внимателно причините и перспективите на прословутия си национален нихилизъм - качество, превърнало се в наша запазена марка пред света. Защото който проникне до корените на това явление, ще си обясни по-добре и тръпчивия вкус на плодовете му.

 

Народопсихология и национален нихилизъм

Народопсихологията като ключ към съкровената същност на националната история и в по-общ план - на националната съдба - е вълнувала най-светлите умове на България: като се започне от Христо Ботев и Иван Вазов, Г. С. Раковски и П. П. Славейков, и се стигне до Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Боян Пенев, Иван Хаджийски и Марко Семов. В предговора си към "Народопсихологически щрихи на българина" [1] акад. Пантелей Зарев изтъква, че "българският народ има богата и сложна душевност" [1, стр. 11], а също и че тази душевност е "променлива, многовалентна и многостранна" [1, стр. 10], с което обяснява непресекващия интерес на изследователите към народопсихологическата проблематика. Авторите на споменатия труд Станка Минкова и Трифон Трифонов на свой ред задават важния въпрос "не е ли един мит народопсихологията, обременяващ съзнанието и самосъзнанието на поколенията" [1, стр. 16], но от друга страна "какво е човекът без минало?" [1, стр. 16] "Душевността на един народ [...]", заключават те, "това е своеобразен механизъм, система от представи и образи, чувства и мисли, потребности и традиции, идеали и надежди. Този механизъм създава настоящето и чертае бъдещето и като функция на битието подлежи на развитие и цъфтеж, на ръководство и изменение. В каквато степен обстановката и условията раждат духа, в такава степен и духът твори битието." [1, стр. 19]. Авторите логично достигат до извода, че "всяко историческо събитие по своята същност е обективирана психика." [1, стр. 40]. Този важен извод намира своето потвърждение и в думите на Иполит Тен: "Както в основата си астрономията е механика, а физиологията - химия, така и историята в основата си е психология." [1, стр. 64].

Някои изследователи акцентират върху отделни черти на колективната българска душа, други се опитват да представят проблема в неговата тематична полифоничност, но и първите и вторите не пропускат да обърнат внимание на една същностна характеристика на българския характер - националният нихилизъм. Така например според Антон Страшимиров "анархистичният елемент е основна черта на българите" [2, стр. 18]. Нещо повече - авторът постулира, че за българина е характерна "скрита враждебност към всяка власт" [2, стр. 206]. "Понятието "държава" е най-отвлечено в съзнанието на българина", пише през 1933г. Найден Шейтанов [3], "Той се намира или над нея, като някакъв азиатски деспот и разполага с всичките й средства, или пък е под нея като роб и очаква всичко от държавата." [3, стр. 273] По този начин националният нихилизмът бива дефиниран чрез двете му типични проявления: гражданска пасивност и управленско своеволие. До подобен извод достига и Стоян Михайловски:

"Той [народът] беше - той винаги е бил - индивидуалист, но закоравял и заслепен индивидуалист, ултраиндивидуалист.

Когато му дадоха пълен self-government, сиреч като го натовариха да управлява държавата - той наивно и искрено си рече:

Държава? Какво може да бъде то, ако не чифлик, мушия? И как да я управлявам другояче освен като се ползвам от нея - като й налагам всичките си воли, пожелания и прищевки?" [4, стр. 111]

Като първопричина за появата на национален нихилизъм у нас, Михайловски посочва: "Българският народ е робувал не пет века, както се говори в училищните среди, а повече от хиляда години." [4, стр. 112] Според друга дефиниция националнихилизмът е "плод на отчуждение и отказ от принадлежност към нацията и нейната ценностна система" [5, стр. 23-24], и възниква в резултат:

"- на крушението на националния ни идеал за обединение след Междусъюзническата (завършила с Букурещкия и Цариградския договори) и Първата световна война (завършила с Ньойския договор), което поражда национално униние и комплекс за "неосъществимост на националния идеал";

- на ерозията на националното съзнание от разпространяващите се през този период и след това левичарски учения от комунисти, социалдемократи и анархисти;

- на интернационалното и лошото национално възпитание по време на тоталитарния режим у нас;

- в резултат на денационализаторската политика, каквато целенасочено се осъществява във Вардарска и Егейска Македония от близо 84 г. и в Беломорска и Източна Тракия от 77 г. спрямо българското население."

От горния цитат се вижда, че според авторите националният ни нихилизъм не е по-стар от освободена България, но историята по-скоро свидетелства в полза на твърдението, че тази така присъща ни черта се е оформила много по-рано: още в зората на българската държавност.

 

Корени на българския национален нихилизъм

Известно е, че основата на държавността ни е поставена върху три етнически пилона: траки, славяни и прабългари. От тези три племена, траките са били по нашите земи първи, но за тях знаем най-малко - отчасти заради отдалечеността им във времето, отчасти заради историческата им безсловесност (нямали са писменост) и не на последно място - поради факта, че попадат под властта на Рим и в значителна степен се романизират. Интересно е да отбележим, че римляните са събирали най-силните синове на траките за войската си [1, стр. 31] - исторически факт, който малко се разисква днес, въпреки че сходните практики, прилагани от страна на Османския поробител спрямо българите и сега ни карат да настръхваме от ужас. Траките следователно са били носители на известен "негативизъм към държавата" - с изключение на Одриското царство (V в. Пр. Хр.) те не са притежавали собствена такава и за тях тя най-често е представлявала врага, който ги е поробвал и унижавал. От друга страна, тези траки, които успяват да се впишат в реалиите на държавността, стигат до най-високи позиции във властта - римските императори Юстин II, Тиберий Константин и Максимин Трак са етнически траки. Интерес представлява и фактът, че (по думите на Найден Шейтанов) "старите траки са оплаквали новороденото дете и са се радвали на умрелия" [4, стр. 279], което издава една екзистенциална нагласа доста близка до съвременния българин.

Славяните принадлежат към индоевропейските народи. Към средата на VII в. многобройни славянски племена, предимно от южния клон, се заселват в Мизия, Тракия и Македония, достигайки Адриатическо море и Пелопонес. Към края на същия век "преобладаващата част от траките са асимилирани от [...] етнически по-хомогенните маси славяни." [5, стр. 47] Тук трябва да отбележим две неща: първо, че славяните изглежда не са приложили силата на оръжието си спрямо траките, а великодушно са съхранили живота и културата им (за което свидетелстват запазените до днес тракийски обичаи). И второ - че славяните, макар да са притежавали необходимата военна дисциплина, за да обсадят неколкократно Солун (597-647 г.), при това всеки път изненадвайки византийците с новите си и непознати до тогава "огненосни" оръжия, бойни "овни", "костенурки" и пр. [1, стр. 48-49], все пак не са притежавали единна държава.

Най-войнствени (и следователно - най-добре организирани) от трите етноса били прабългарите на Аспарух, които преминават Дунава и през 681 г. поставят началото на държавността ни.

Траките, славяните и прабългарите са били основните, но не единствени участници във формирането на генотипа и душевността ни. Сложният процес на взаимно проникване - смесването на кръвта и нравите - е представено от Найден Шейтанов в статията му "Духът на отрицание у българина" по следния начин: "У нас, както е известно, има най-напред траки - сами нееднородни, - сетне идат перси, келти, гърци, римляни, хуни, германци, славяни, Исперихови българи, печенеги, кумани, татари, османски турци - с нов прилив на азиатски народности, - цигани, евреи, арменци, немци, руси и пр. [...] по нашите крайща е станало едва ли не вавилонско смешение на народности и ние сега сме, по израза на един народен етнолог, народ от "къркбабалък", т.е. от четирийсет бащи." [4, стр. 274].

Фактът, че подобна разнородност е успяла да породи единна държавност е изненадващ сам по себе си. Но мнението, че трите основни етноса са съжителствали в пълна хармония е, струва ми се, преувеличено. Наистина, славяните (за разлика от византийците) са приобщили траките, наместо да пролеят кръвта им, а след това на свой ред били "претопени" от прабългарите, но в психологически план троичността на потеклото ни никога не е била заличена. Доколко са се доверявали един на друг трите народа, всеки от които почитал свои богове и следвал обичаите на дедите си? Дори налагането на християнството като официална религия близо два века по-късно (864 г.) не успява напълно да унищожи старите вярвания, нито да консолидира българската народност, а напротив - става причина за появата на ереси, които ще отслабят допълнително духовната издръжливост на българина.

Първите прояви на нихилизъм по отношение на държавността не закъсняват. В кризисни времена не е рядкост ханът да падне убит от заговорници или да избяга зад граница. Между 753 и 768 г. на българския престол се сменят 7 ханове, от които трима биват убити от боилите, а другите избягват зад граница. Византия се възползва от противоречивото отношение на българите към собствената им държава и поддържа мрежа от предатели, която бива успешно унищожена едва от хан Телериг, който "изпраща поверително писмо до византийския император, в което му съобщава, че иска да избяга от България и го моли да съобщи имената на доверените му хора." [6, стр. 624] За това колко разпространена е била в България правителствената измяна на най-високо равнище, можем да съдим по факта, че императорът не се поколебава да приеме информацията в писмото за чиста монета и изпраща списък на съмишлениците си, които биват избити по заповед на Телериг. Днес предпочитаме да си спомняме за изобретателността на хана, но историята свидетелства, че през 777 г. самият Телериг е принуден - този път наистина - да подири спасение в Цариград и се оженва за византийска принцеса.

"Тежко е, тъжно е да говориме горчиви думи за рода си", изплаква Стоян Михайловски в статията си "Как западат и се провалят държавите", "Но над всичко и преди всичко истината. Без вярна диагноза няма лек за недъгавия." [4, стр. 112] Подобни мисли вълнуват и Марко Семов, за да напише в увода на книгата си "Българинът и властта": "само острият и ръбат език извиква болка, а тя пък вика размисъла." [7, стр. 7]

Бащите на нашите деди са говорели на различни езици, обличали са се и са се хранили различно, физическите им белези говорели за несъвместимост; вярвали са в различни богове и са следвали обичаи, които не са могли да практикуват заедно. Единствено безизходността на онова кърваво време при заплахата на един древен, мъдър и безмилостен враг ги е накарала да се обединят. Но днес - съдейки по себе си - можем да твърдим, че тяхното взаимно недоверие, а от там и невярата им в жизнеността на създадената от самите тях държава, се е преляла в кръвта на поколения българи, чиято национална религия не е християнството, а нихилизмът.

 

Християнство и национален нихилизъм

В българската история (като изключим петвековното Османско иго) едва ли има друга революционна промяна, която така да разтърси духовния мир на българина, че да генерира противоречия, изправящи го на границата на самоунищожението, както налагането на християнството. Именно "налагане", а не "приемане", защото малцина прегръщат по собствено желание новата религия.

От дистанцията на вековете не е трудно да преценим, че решението на княз Борис I да наложи християнството като официална религия в България е било продиктувано от изискванията на времето. През 862 г. претърпяваме тежко поражение от Византия и според клаузите на "дълбокия мир", сключен между двете държави, българският владетел се задължил да се приобщи към християнството и Цариградската църква. "Пристигналите в Цариград за сключването на мирния договор български пратеници били незабавно покръстени. Заедно с тях в България дошла внушителна мисия от византийски духовници начело с един епископ, които започнали масово покръстване на народа и подготовката за официалното кръщение на българския владетел. Поради зреещата народна съпротива срещу насилствената християнизация, княз Борис I не придал голяма тържественост на своето християнско кръщение и го извършил тайно, като приел името на византийския император Михаил." [8, стр. 30-31]

Борис I вероятно е имал и друга причина за ревностното си старание да наложи чуждата религиозна доктрина - така с един удар е искал да съсече възела на вътрешно българските противоречия, за да навлезе процесът на народностно консолидиране в своята решителна фаза. Това, че постига половинчат успех и разрешавайки старите конфликти, създава нови, не по-малко опасни за държавността ни, се дължи не на избрания път, а на бързината и жестокостта, с която промяната е осъществена. По този повод Стоян Михайловски ще напише: "такава грешка извърши преди повече от хиляда години цар Борис Михаил - като наложи християнската вяра на българите, без никаква предварителна просвета и поука, без никаква организирана катехизация, без никакво основно запознаване със светите християнски тайнства и евангелски истини." [4, стр. 103] В присъщия си емоционален стил, авторът предлага и друг прочит на княжеските мотиви за християнизацията на България:

"Борис Михаил е бил един груб вожд, един крайно своеволен повелител и насилник [...]

Тщеславен, жаднеящ за прослава и почести, решен да играе първенствуваща роля на Балканския полуостров - той не се е спирал пред никакви средства, за да достигне своята цел. В своето християнско дело - в едно дело на мир, любов и жизнерадост - той прибягвал към най-грозен натиск.

Българският народ възприел вънкашно християнството - но в дъното на душата си останал езичник.

Християнството на българите било един сух формализъм." [4, стр. 103]

Насилието поражда насилие: вестта на националното предателство на княз Борис I събужда непокорния български дух и значителна част от болярите вдигат войските си в защита на бащината вяра и чест. Борис I, вече Михаил, ги разгромява при стените на Плиска и така народът бива кръстен не във вода, а в собствената му кръв. Това е може би първият случай на трагично разединение между власт и народ в историята ни. За пръв път държавата от обединител и защитник на слабите, от изразител на общия интерес се превръща в хегемон и насилник. Българинът вече никога не ще я усети истински своя, нито пък ще смее явно да изрази недоволството си. Не произхожда ли от тези трагични събития легендарната българска търпеливост, неговото "мълчаливо противостояние" на властта?

Дните на старата вяра били преброени след като държавата отказвала да я легитимира, но и новата религия не успяла да пусне корен, защото от край време се знае, че е по лесно да запретиш, отколкото да поощриш някого в любов и преданост. Петър Мутафчиев справедливо отбелязва, че източното православие е "специфична рожба на византийската култура [...] То бе не само вероизповедание, а носеше в себе си цялата социална и политическа идеология на една многовековна цивилизация [...] византинизмът и като строй на живота и като мироглед." [4, стр. 360] Да се иска от народа ни за броени дни - или дори в рамките на един човешки живот - радикално да промени възгледите си като ги замени с тези на отявлените си врагове, е било пряко сили. "Така", продължава Мутафчиев, "наред с рушението на вярата в старите божества почна и разложението на националния ни бит и на всичко, което бе създадено в него в течение на дълго минало, образуваше особеностите на националната ни общност, а оправдаваше и съществуването на самата ни държава." И още: "Най-ревностни проводници, та дори и пионери на тоя процес несъзнателно се явиха тия, които ръководеха съдбините на нашия народ. Те, чието призвание бе да бъдат пазители на националните начала в развитието ни и зидари на културното ни обединение, се явиха първи, които отрекоха всичко това. Духът на отрицанието намери у тях най-ранните и най-властни свои представители." [4, стр. 360] Този извод е особено важен за нас, защото дефинира националния ни нихилизъм като процес започнат отгоре-надолу, от властници към поданици.

Преди българинът да намрази държавата си, тя намразва него. Губейки вярата си, той същевременно се обезверява и в способността на държавата да се грижи за благоденствието му. От този момент насетне дори и свидетелството на апостол Павел ще се окаже недостатъчно, за да го убеди, че всяка власт е от Бога дадена.

Едновременното присъствие на "неизживени езически представи с разхвърляни и повърхностно усвоени християнски елементи" [4, стр. 360] оказва пагубно влияние върху колективната душа на българите. На него се дължи "постоянно раздвоеното съзнание и нравствената неиздръжливост на българина, неспособен да намери у себе си нито определена мярка за доброто и злото в живота, нито достатъчно сила, за да следва винаги и докрай повеленията на един вътрешен закон. [...] Духовният анархизъм и липсата на достатъчни морални устои или задръжки си останаха едни от най-характерните наши национални черти." [4, стр. 360]

Учудващо ли е, че при тези условия народът ни изрази екзистенциалното си отчаяние, превръщайки България в люлка на една от най-социално анархистичните и разрушителни религиозни доктрини -

 

Богомилството

Марко Семов описва духовната и социална атмосфера в навечерието на появата на новата ерес по следния начин: "В резултат на тежките сътресения след приемането на християнството, на жестоките данъци, налагани поради несекващите войни с Византия и междуособиците във върха на властта се раздрусва до съсипия цялата тогавашна писана и неписана нравствена система." [7, стр. 24] А ето как рисува картината акад. Константин Иречек: "При Петър в духовенството се развила страст към разкош. Според думите на съвременника презвитер Козма клириците "не живеят според Писанието, узаконяват своите нрави, с които искат да се прославят на земята, красят се с богато облекло [...]", веселили се на пиршества и водели изобщо недобър живот, а заедно с това "вършели неправеден съд, грабели, обиждали беззащитните" Тоя нравствен упадък трябвало до възбуди противодействие." [9, стр. 202]

Богомилското учение е продукт на моралната криза, обхванала обществото след насилственото християнизиране на България, а също така и на социалните конфликти между бедни и богати в значително разслоеното общество. Димитър Ангелов [10, стр. 49] обръща внимание на важния факт, че в християнската доктрина присъства едно вътрешно противоречие относно нравствената дефиниция на богатството. От едната страна стоят гневните думи на Исус, че по-скоро камила ще мине през иглено ухо, отколкото богат да влезе в рая, а от друга - наставлението на апостол Павел, че "няма власт, която да не е от Бога". Излиза, че Бог е облякъл в коприна и злато онези свои любимци, които смята да провали в ада. В Давидовите псалми пророкът възкликва: "Господи, с твоята сила царят се весели [...] защото ти [...] възложи на главата му венец от злато". Но същевременно звучи и старозаветното предупреждение: "На Мойсеевия престол седнаха жреци и което ви кажат вършете и спазвайте, но не вършете според делата, защото те говорят, но не вършат" [10, стр. 49] Опирайки се на християнската догма, Презвитер Козма заявява, че "царе и боляри са поставени от бога" и съветва своите читатели със страх да се покоряват във всичко на господарите си "и не само на прозорливите и добрите, но и на злите...". Подобна логика се оказва непостижима за ума на простия български селянин. Така през X в. поп Богомил започва да разпространява своето учение, което по същество представлява преосмисляне на християнската доктрина от гледна точка на народните вярвания и българските неволи. Петър Мутафчиев го описва така: "То отричаше както всяка материализация на вярата, така и всякакви символи в нея. То отхвърляше не само почитанието на кръста, иконите и целия сонм християнски светци, не само ритуала и тайнствата на църквата, но и християнските догми за въплъщението, възкресението и т.н. [...] Срещу наивния, преизпълнен с възторжена радост, упование и светлина мироглед на древния християнин, който виждаше своя всемогъщ и благ Бог във всяка частица на мирозданието, богомилството с вярата си в творческата сила на Злото представяше същинска религия на отчаянието." [4, стр. 361] Богомилите считат целия материален свят, в това число и всяка човешка власт за дяволско дело. Не е трудно да си представим какво влияние оказва бързо разпространяващото се учение върху младата българска държава. "Народът", пише Иречек, "се разделил на две партии. Първата се опирала на държавната и църковната власт, на силното болярство и духовенство; другата била силна със своята численост и непреодолимо постоянство." [...] Който знае разрушителните последици на това учение, лесно ще разбере бързите успехи, които предали на османците през XIV и XV в. владичеството над полуострова". [9, стр. 210] Освен метафорично богомилството разтърсва устоите на държавността и съвсем реално - в книгата си "Българинът и властта" Марко Семов привежда следните думи на А. Страшимиров: "при нашествието си в България турците заварили около Месемврия една цяла богомилска "република"" [7, стр. 24] А Найден Шейтанов, разглеждайки по-сетнешната съдба на богомилството, пише: "Колко голяма е била пропастта, показва фактът, че останките от богомилството през турското робство предпочитат да станат мохамедани и католици, ала в никой случай не и православни. И днес дори пловдивските католици, нявгашни богомили, наричат "българи" само православните, не и себе си, въпреки че са наши сънародници." [4, стр. 274]

Специално внимание заслужава въпросът защо България става родина на богомилите, а Византия поражда исихазма и варлаамитството. Мълчанието като път към светостта и разсъдъчната умозрителност като опит за рационалистично проникване в тайните на триединната божествена същност са безкрайно далече от екзистенциалния нихилизъм, проповядван от поп Йеремия. Негативизъм, с емоционалната наситеност и детайлна проработка на космогонията, христологията, есхатологията и сотириологията на една самостойна религия каквато може да се роди само от колективната душа на българите.

"В мирогледа на богомилството", изтъква Петър Мутафчиев, "нямаше място за никакъв обществен и политически идеал. Затова в него бе изключен и всякакъв стремеж към земно строителство. Мрачният дуализъм на богомилските религиозни представи можеше да излъчи само една философия - тая на пълното отрицание." [4, стр. 362] От което естествено следва, че "то можеше да подкопава и руши, но не бе способно нищо да съгради." [4, стр. 363] По този начин богомилството се разглежда не само като продукт и проява, но и като генератор на национален нихилизъм - един дяволски механизъм, чието пускане в движение в крайна сметка ще доведе до провал усилията на българите да създадат жизнена държавност.

 

Бягството на пустинниците

Интерес представлява и едно друго откритие на Мутафчиев - че между православната дефиниция на светостта и богомилската философия на отчуждението всъщност няма съществена разлика: "наред с богомилството, което отрече изобщо света, защото не бе в състояние да види изход от недъзите на националната ни действителност, дойде и отшелничеството, което с още по-голяма сила утвърди равнодушието към тая действителност, равнодушие, равносилно с нейното отрицание." [4, стр. 366] Мнозина се били знаменитите пустинници на онова време - Прохор при Пчиня, Гаврил на Лесовската планина, Йоаким при Сарандапор [9, стр. 202] - но първенец по слава измежду тях е всепризнатият български светец Иван Рилски. В животоописанието на този православен образец за праведност има един интересен факт - българският цар Петър пожелава да се срещне с него, вероятно за да подири съвет и спасение от тегобите на властта. В полза на подобно заключение говори и характеристиката на царя, дадена му от К. Иречек: "Приемникът на Симеон не бил нито войник, нито политик, ами смирен, кротък и миролюбив човек, неспособен да продължава делото, почнато от баща му" [9, стр. 198] Петър Мутафчиев описва случилото се между царя и отшелника по следния начин: "Самият цар Петър, тоя кротък и безпомощен човек, върху чиито слаби плещи с всичката си тежина бе легнало едно разглобено царство и когото може би бе довела тук смътната надежда да намери одобрителен съвет и подкрепа, трябваше да се върне назад, без дори да му бъде позволена радостта да види поне отдалече лицето на светеца." [4, стр. 366] Налага се изводът, че православната доктрина също има своята роля за възпитание на българите в дух на нихилизъм към държавните работи. Спасението на душата е висша цел на християнина, но отказвайки да се срещне с царя, Иван Рилски декларира и пълната си незаинтересованост от успеха или провала на светските дела.

"Отшелничеството", заключава Мутафчиев, "отне на народа ни и остатъка от силите, на които в борбата си за съществувание той можеше да разчита." [4, стр. 367]

 

Загуба на държавността

Когато османският поробител стига пределите на България, такава страна на практика не съществува. Издигнали националния нихилизъм ако не в идеал, то поне в принцип на поведение, българските владетели са я накъсали на парчета, както се реже баница. Недалновидността на император Йоан VI Кантакузин, който позволил на Сюлеймановите войски да останат в пределите на Византия след като ги извикал на помощ; балканският манталитет на Вълкашин и Углеш, чиито 60 000 пияни войскари били изклани за една нощ от 15 пъти по-малоброен противник; властолюбието и алчността на българските властници; проповедите на богомилите, чиито последователи у нас и в чужбина наброявали стотици хиляди; покварата на духовенството и светостта на отшелниците свършили повече работа от турската конница и пехота за падането на България.

И днес, когато въпросът за националната ни идентичност и място в европейското семейство отново поставя на дневен ред наболелия проблем за българския нихилизъм, не бива да забравяме най-важния урок на националната ни история: че народ, който не обича държавата си, не заслужава да я има…

Има още много какво да се напише за неволите на поробените българите, за корените на чуждопоклонничеството, насаждано ни от фанариотите, за величието и падението на България след Освобождението; за това как ентусиазмът се превръща в отчаяние след националните катастрофи, дирижирани от управници, чиито политически авантюризъм граничи с престъплението. Националният нихилизъм получава мощен тласък и по време на комунистическото управление, когато патриотизмът официално бе считан за буржоазна отживелица. Има много какво да се напише, но това би било задача на един отделен и значително по-обемен труд.

Сега ще се задоволим да разгледаме въпроса от една различна гледна точка, а именно

 

Българският национален нихилизъм като градивен модел

"Българинът е скептик, дори черногледец. Това е вярно. Всеки дълго робувал народ е такъв. Въпросът е дали е то слабост или сила? [...] Лесно вярващият, оптимистът е винаги измаменият, разочарованият. Скептикът, песимистът е реалният човек." [11] Тези проникновени думи са написани от талантливия поет Кирил Христов и представляват един нов прочит на типичния за българите екзистенциален негативизъм. И действително: историята доказва, че като народ ние рядко се поддаваме на изкушенията на шовинизма по отношение на своите съседи, а вътре в страната ни традиционно цари етнически мир. Сами по себе си тези достижения не са никак маловажни, макар с присъщата си скромност българинът често да ги пренебрегва.

Грехът на "великите" нации винаги се е коренял в липсата им на уважение към чуждия начин на мислене, към чуждия бит, религия и култура. Именно шовинизъм, расизъм и ксенофобия станаха причина за разпалването на две световни войни; алчността на богатите катализира отпочването и на Трета, за чието начало мнозина все още не си дават сметка, но чиито резултати ще бъдат ужасяващи. Дори ако оставим настрана наказателните акции, предприемани от Америка, Русия и Израел срещу повече или по-малко отдалечени територии, в които имат икономически интереси, ще се убедим, че Глобализацията като феномен на модерния свят не е нищо друго, освен продължение на войната с други средства. Широко прокламираната от развитите демокрации политика за промоция на различността не постигна друго освен да приложи расизма с обратен знак към собственото население на страната или да ревизира моралните повели на Стария Завет, разклащайки сериозно нравствените устои на обществото.

България остана в периферията на тези процеси - поради икономическата и политическата си несъстоятелност, плод на обективни фактори, но и на нихилизма, който не ни позволи да изградим витална държавност, но и ни предпази от съдбовните грешки на "великите". Ако позицията на българите по въпросите на етническия мир на Балканите не бе толкова реалистична, вероятно локалните военни конфликти биха се развили по много по-кървав сценарий. Ако бяхме следвали предписанията на своя българска "Мегали идея" или подобно на Илия Гарашанин неусетно преминавахме от патриотизъм към шовинизъм в националните си претенции, новата история на Балканите би изглеждала другояче.

Именно на националния си нихилизъм и произтичащата от него невъзможност да работим за каузата на "Велика България" дължим благоприятното за страната развитие, което ни превърна в стабилизиращ фактор на Балканите и не след дълго за нас се отвориха вратите на Европейския Съюз и НАТО.

Вярно е, че България често е ставала арена на ожесточени вътрешно-политически схватки, но въпреки националния нихилизъм на управниците си, страната винаги успява да се възроди от руините на държавността и е просъществувала в продължение на повече от 13 века. "Според мен", полушеговито отбелязва Николо Макиавели в своите "Флорентински истории", "нищо друго не свидетелствува така ясно за величието на нашия град, както разкъсващите го разпри, които биха били напълно достатъчни, за да доведат до гибел всяка велика и мощна държава." [12, стр 115]

Не е ли време да превърнем собствения си негативизъм в извор на самоуважение? Защото в противен случай вървим по пътя на националното обезличаване.

 

 

Есето е носител на Втора награда от конкурса на НДК и ИК "Труд" "Неиздадената книга на българските будители".

 

Цитирана литература:

1. Станка Минкова и Трифон Трифонов: "Народопсихологически щрихи на българина", изд. на Отечествения фронт, София, 1990

2. Страшимиров, Антон: "Ние българите", С., 1993

3. Шейтанов, Найден: "Духът на отрицание у българина", публ. "Философски преглед", 1933, №2

4. Иван Еленков, Румен Даскалов - съставители: "Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност", изд. "Просвета", С., 1994

5. Авторски колектив, "България през 21 век. Българска национална доктрина. Първа част - фундамент на българската национална доктрина", изд. "Знание" ЕООД, С., 1997

6. "Енциклопедия България", изд. Българска Академия на Науките, С., 1988

7. Марко Семов, "Българинът и властта", изд. "Славена", Варна 1995

8. "История за 9-ти клас на ЕСПУ", ДИ "Народна Просвета", С., 1987

9. Акад. Константин Иречек, "История на българите", изд. "Наука и изкуство", 1978

10. Димитър Ангелов, "Богомилството", изд. "Булвест - 2000", Сф. 1993

11. Кирил Христов, "Какъв е българинът?", публ. "Родина", 1, 1939, №3

12. Николо Макиавели, "Избрани съчинения", С., 1985

 


* Exules suo voluntate (лат.) - Изгнаници по своя воля.

 


напред горе назад Обратно към: [Павел Цветков][СЛОВОТО]

 

© Павел Чавдаров Цветков. Всички права запазени!

 


© 1999-2014, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух