напред назад Обратно към: [Марин Лазаров][СЛОВОТО]



Аз, който бях дете


Аз, който бях дете,

внезапно ще провлача

на чувствата сълзливия сопол.

Ще ме боли изисканата жажда

на тъмния, обмислен ореол.

В страдание, надежда или мъка

аз вярвам в новите беди.

Загърбих безнадежно таз разлъка

с баща, родина от мечти.

Сияние, как тихо ме обгражда

уж спомен, носен допреди

да разбера, разбирането вгражда,

черти сред черни красоти.

А бялото, сияещо отгоре,

тъй както сянка на лодкар,

примесено с подтискащото “Моля,

не ме закачай, съвестен лайнар!“

Не ме лъжи - няма да прогледнеш.

Сред спазми някъде блести

изречено, износеното бреме

и тихо, гаснещо мълчи.

 


напред горе назад Обратно към: [Марин Лазаров][СЛОВОТО]

 

© Марин Лазаров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух