напред назад Обратно към: [Марин Лазаров][СЛОВОТО]



Когато бледно слънцето залезе


Когато бледно слънцето залезе,

аз пръв познах фаталния човек.

Облегнат бе на Дяволското стреме,

оплескано със знака СДС.

 

Говореше си с вятъра във мрака,

загърбил снажния улук.

От него капеше каймака

замислен, важен и подут.

 

Дочуваха се мисли в надпревара:

“Ний знаеме, какъв е смотаняк

поета, който пее като гама -

Народ признавам - пиейки коняк.“

 

А може би до знака, като кожа

отлюспва се отлюспения звук.

Чегъркам доверчиво и под ножа

показва се замисления дух.

 

Блажени всички, дето все забравят,

че знаци множко, с цветни красоти.

Чегъркат политиците, успяват

да стъпчат две съборени беди.

 

Едната, като приказка позната,

се мъчи да си спомни откога

отплува на народа свободата

с подгънати, разчекнати крака.

 

А другата в чужбина се захвана

да меси питка. В дупката седи

измислица, че истината няма

ще скочи и ще вика до зори.

 

Но ето, че фатално се обърна

човека, вероятно ме следи.

Погледнах, в огледалото се върна

познато изражение, уви.

 


напред горе назад Обратно към: [Марин Лазаров][СЛОВОТО]

 

© Марин Лазаров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух