напред назад Обратно към: [Мария Липискова][СЛОВОТО]



Искрено и лично


Пауза.

Мразя разказите във влака, където седалките са кожени, лепкави и остават вдлъбнати, много след като си ги напуснал. Историите там обикновено са еднопосочни или евтини като двупосочните билети. Но тази беше като последния запис, с обратните придихания, където мастилото с въздушния поток се смесваха, героят си пускаше диалозите, долепя тялото си до тях и се свиваше. Първият беше малко объркан и почти истеричен. Сякаш сега гласът беше сменил пола си и беше станал женски:

— Скъпи, какво ще кажеш да пазя семейната спалня. Спомен ми е от мама, почти е необарокова, виж тези ангелчета, толкова сладки и пухкави като захарен памук... Скъпи, почти се топят в устата ти.

 

Мъжът свали панталона си и отново се сви.

— Има ли някой за слизане, точно до прозореца, ужасно е неудобно. Тялото заема твърде много място. Спящо, безсрамно затворено и когато го гледаш, изпитваш вина. След това придихание, наистина леко, но напълно достатъчно, за да се обърнеш. Сигурно си чел обладаване, открих го в един кош за книги. Оказа се дори по-ценно от черно слънце. Диалозите бяха малко тъмни, но напълно женствени. Детето беше аутист, майката психоаналитик. Разбираха се с жестове, речта беше притисната, толкова ужасно притисната, че накрая се осъществява желанието, когато жената остава обезглавена, само по едно тяло. А детето изпитваше цялата наслада от проговарянето.

— Имате ли, нещо да ми кажете?

— Не бъди толкова досаден, миличък. След малко ще ти обърна внимание. Гледай онзи чичко как си смуче палеца, жена му сигурно е същинска горгона. Какво казваш, мило, поиграй си, но гледай да е по-тихо.

Тогава жената се обърна.

— Госпожо, извинете, но сте затиснали ръката ми. Така просто не мога да пиша с двете си ръце, а единствено двойният запис може да изрази същността ми. Сигурен съм, само той не е репресивен. Нагледал съм се на репресии. Баща ми...

— Извинете, но слизам.

И ще гледам да го сменя този запис, без това беше страшно лош, не се чуваха всички шумове идващи отстрани. А тялото беше свито, мразя историите от влакове. Това беше последен запис, остава единствено да го изпратя. Искрено и лично можете да си го приберете.

 


напред горе назад Обратно към: [Мария Липискова][СЛОВОТО]

 

© Мария Липискова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух