напред назад Обратно към: [Момчил Николов][СЛОВОТО]



Фабиен


Казвам се Фабиен. Името е тъжно. Не знам защо. Не съм образован. Чета и пиша и смятам, но не съм образован. Не. Така казват... Мама и тате, кой друг? Само че мама и тате ги няма вече, това е ясно. Ясно е, да. Заминаха в пустинята да ловят гущери. Да, те ми подаряваха гущери в тенекени кутии. Мама и тате, кой друг. Аз облепях стените на тенекените кутии с шарени тапети на цветя - същите тапети с които бяха облепени и нашите стени, в къщи. И гущерите си имаха стая, същата като нашата стая. Само че по-ма лка. Аз ги отглеждах, да, давах им вода и трохи и разни буболечки. Не знам дали им беше добре на гущерите. Сигурно, защото много се стараех. Питах ги как са, но те не ми отговаряха. Не мога да говоря с животните, да, това е пълната истина. Мислех че като порасна ще се науча, но не, не се научих. Никой от хората, които познавах не се научи. Аз не познавах много хора. Малко хора познавах. Малко ли казах? Маме и тате, разбира се кой друг? И още няколко мъже и жени, които идваха в къщи и пееха песни на език, който не разбирах. Странни хора бяха. Може и животни да бяха - щом не разбирах езика им. Но приличаха на хора - имаха коса, очи, уши. И бели, дълги дрехи, които обличаха когато пееха. Не знам какво пееха. Но не мога да се оплача, не не мога - тези хора с бели дрехи винаги ми носеха сладки неща. Аз обичам сладки неща, това е сигурно. Гущерите ми обаче не обичат сладки неща. Това е сигурно, защото никога не ги ядяха. Но аз и не съм настоявал, това трябва да е ясно, никога не съм настоявал те да ядат сладки неща. Просто им ги пусках в кутията, а на другия ден ги вадех обратно. Винаги исках да ги изхвърля на боклука, но никога не го правех - изяждах ги. Други дни ли казах? Други дни, о колко други дни има. Целия живот е пълен с други дни и съвсем случайно, тук там някой Такъв ден. Такъв ден, нали разбираш, който е велик, ден, който е различен и в който се случват много повече неща отколкото във всички други дни. Чудя се за мухите, които живеят само един ден - дали той е Такъв ден или е от другите. Не знам нищо и се чудя постоянно,но колкото и да се чудиш някои неща никога няма да ги разбера. И за мама и тате не разбрах. Отидоха в пустинята за гущер, а не се върнаха. Щях да ида да ги търся, но не знаех къде се намира тази пустиня. Всеки казваше: пустинята, ха, пустинята, хе. Ще рече човек, че нямаше никаква пустиня или пък че имаше, но кой знае къде беше - никой, никой не знаеше. Кои казваха ха и хе? Онези с белите дрехи. И не само за пустинята казваха ха и хе. За всичко казваха ха и хе. Всичко ли казах? Всичко е толкова малко. Гущерите ми измряха. Всичките. И нямаше кой да ми донесе други от пустинята. То не се знае дали и пустиня имаше. Слагах в тенекени кутии други животни, но не беше същото. Други - скакалци, жаби... Не не беше същото. Пък и тапетите вече не бяха същите. Не в кутията - в стаята, където живеех. Беше бяла стая. Да, бяла, бяла. Имаше легло. И лампа, която никога не угасваше. Да, беше светло и миришеше на чисто. И храната беше чиста. Всичко, всичко, и хората. Не, не се знае - може и да съм го сънувал това. Бялата стая. Аз много сънувам. Не се знае кога.

Най-често сънувам торби със сникърси.. Обичам сладкото, това е сигурно. Но гущерите не сънуват сникърси. Пък може и да не е имало никакви гущери. И мама и тате не е имало, и пустиня и нищо не е имало. Нищо ли казах? Аз мога да видя нищото. Шегувам се. Да шегувам се - не мога да видя нищото. Но зная какво е то,да зная. Това е онова, което влиза в празната бяла стая на разсъмване

Нищото е невидимо куче, което иска да легне в краката ми и да ги стопли с невидимия си корем и да ме ближе по лицето с грапавия си невидим език. Невидимото самотно куче... Самотно ли казах? Хе. Самотен съм аз. И жената с кърлеж на бузата, но за нея нищичко не знам. Не, не знам, това е самата истина. Колко рядко казвам истината. Но и тя толкова рядко се случва. Да, случва се не много често. Изобщо случките са рядко явление. Започвам да филосовствам, нали? О, я ме ударете през устата. Да, през устата, така трябва да направите. Аз не бива да говоря. Не, не сега, може би друг път, но не и сега. За тези неща - друг път. Днес трябва да ви кажа за другите неща. Много добре знам какво трябва да говоря, но нали толкова рядко казвам истината. Забравям я. Така е по-добре, казват. Кои? Онези, които го казват. Белите хора. Но аз не забравям толкова лесно, не толкова лесно, не.Отидох да си купя лампички за коледната елха, нали знаете - онези червените и жълтите, и зелените. Да отидох, защото вече не живеех в бялата стая и можех да си излизам когато поискам. Истина ви казвам, когато си поискам. И да си купувам каквото си поискам. Сникърси, разбира се, че много сникърси. Но и лампички за коледна елха, разбира се. Каквото си поискам. Голям човек бях вече. Но живеех в малък град. Казваха че малкия град ще е най-добре за мен. Сигурно така е било - големия град е прекалено голям. За всички, не само за мен. Исках да си купя лампички за елхата, но казаха, че няма - защото е лято, а Коледа е далеч. Не се бях замислял за това - че Коледа е далеч. Исках просто да си купя лампички. За това излязох от къщи - имах си къща. И бях послушен, не хитреех, както можеш да си помислиш за човек, който живее сам в къща. Като казвам, че не хитрея искам да кажа, че винаги преди да изляза си изпивах жълтите хапчета. Да, цяла шепа жълти хапчета. Само веднъж не ги изпих, но това беше друго. Когато тръгнах за лампички си бях изпил хапчетата. Сигурен съм - бях. Но нямаше лампички. Тогава си купих сникърси и влязох в онзи магазин, не знам как се казваше, но вътре продаваха много неща и всички неща бяха стари и странни. Да, странни - шапки, дрехи с пагони и без, ботуши, малки, кръгли, лъскави неща, които приличаха на пари, но не бяха, и железни кръстове, и кожени ръкавици и много други неща от кожа, и камшици и какво ли не. Много хубава яка имате на палтото, каза продавача. Аз се изчервих, защото ме е срам когато някой хареса нещо в мен. Но яката наистина беше хубава - от вълча кожа. От вълча кожа е, казах му аз, а той рече: о-о-о. Разправих му как съм намерил вълка на пътя. Сигурно някоя кола го е смачкала, рече той. Сигурно, казах аз и му разправих как съм я одрал от вълка, как съм я сушил, как съм си я шил на палтото. Всичко му казах.

А той: О-о-о. А после: Не ви ли е топло с палто през лятото? А аз: Не ми е. А той: Искате ли да купите нещо? Искам, рекох му, лампички за коледна елха. Нямаме, рече. А какво имате, попитах. Разни неща, рече. Като за вас - ей ония ботуши. Хубави ботуши, черни. От истинска кожа ли са, попитах. Знаех, че това е важен въпрос - винаги когато си купуваш ботуши трябва да го задаваш. От истинска, увери ме той, свинска. От черни свине ли, попитах. Не, отвърна ми продавача ,от нормални. Жалко, рекох, жалко. А той се ухили и ми намигна ей така с окото си. Кво, попитах. Нищо, рече, и аз мразя чернилките. Не схванах много добре, но аз нищо не схващам много добре от първия път. Но ботушите купих. Хубави ботуши, не ще и дума. И си отидох в къщи - без лампички, но с ботуши. Не беше зле, не, не беше. Но бях сам. Разбрах: Имам нужда от приятели. Не познавах много хора, не в никакъв случай не можеше да се каже , че познавах много хора. Един, двама, няколко може би. А жени изобщо не знаех - нито една, съвсем никоя. Само телевизията, нали се сещаш, там имаше жени колкото щеш. Но не, не бях примрял за жена аз, в никакъв случай. По ми се щеше приятел да си имам. Онзи, продавача, май ме харесваше, да, нали ми намигна, а това какво друго освен, че ме харесва можеше да значи? Отидох втори път в магазина, побъбрихме малко, купих си шапка. Хубава шапка - с козирка и орел. Истинска е, рече продавача, от войната. Не знам от коя война беше, но доста пари дадох за нея. Впрочем не знам откъде имах толкова пари. Просто имах и толкоз. И ги харчех - за сникърси и за разни неща от магазина, където ходех вече всеки ден. Вал, така се казваше продавача, нямаше нищо против. Предполагам харесваше му да купувам разни неща и да си говоря с него. Всъщност той говореше с мен. Ами да, аз бях необразован и не знаех много неща. А той, напротив - знаеше всичко. Вал мразеше негрите. И евреите, и арабите, и китайците, и индийците, и циганите, и пуерториканците, и педерасите, и курвите, и пънкарите... Да, Вал мразеше доста народ. Като си помисля, може и мен да ме е мразел. Да си помисля ли казах? Аз! О, силни думи - едва ли бих могъл да си помисля нещо. Сега - не. Освен, че мразеше Вал можеше и да обича. Обичаше разни неща - доберманите, оръжията, електронната музика и да пие текила в петък вечер. Да, в петък вечер, с приятели. На Вал приятелите бяха като Вал - обичаха електронната музика, доберманите и да пият текила в петък вечер. Мразеха негрите и всички останали. Викаха: Фабиен, щом си с нас трябва да обичаш електронната музика и доберманите. И да мразиш негрите и всички останали, щото ако не ги мразиш не си ни приятел. Кой аз ли? Че аз за пръв път в живота си имах приятели. И що да не харесвам електронната музика и доберманите? Пък за негрите... Виж, не им е чиста работата. За това го опекох онзи, че за какво друго, как мислиш, а? Огнехвъргачката си я купих от магазина на Вал, много ясно, аз от други места не купувам. Много пари платих за нея, но Вал каза, че е истинска. Като шапката и разни други работи - от войната. Пък аз имах пари, нали така, какво толкова. Нищо. Просто ми се щеше да я изпробвам. Не, не беше и така. Щеше ми се да я изпробвам, но не можех, защото бях послушен. Нали разбираш - пиех си хапчетата. Не, не исках отново в бялата стая. Не, не исках. Затова си пиех хапчетата. Обаче Вал рече, че от тях омеквам. И другите рекоха, че омеквам. Прави бяха - омеквах. Но пък ако не ги пиех ставаше лошо. Да знам много добре какво искам да кажа: лошо. На главата ми ставаше лошо, къде другаде. Не че ме болеше... Всъщност болеше ме малко - преди и след. Преди какво, а, познай умнико? И след какво, а? Гласовете, приятелю, ти не знаеш за тях, защото никой друг не може да ги чуе, но аз, аз... Силно крещяха Какво? Какво ли не. Да, какво ли не. Ставаше лошо, много лошо, да. Пищяха, заплашваха, стържеха, дълбаеха. Да, знаеха как да ме накарат да свърша нещо. Така че с гласовете не беше добре. С хапчетата беше добре, никой не ме караше да върша нищо, но пък от друга страна бях омекнал, нали разбираш, като от восък. Ако си мъж, рече Вал ще ги хвърлиш тези гадни фъшкии в кен

е фа. По-добре щур, отколкото омекнал!. Вал ги разбираше тия работи, той знаеше всичко. Пък и приятел ми беше, нали така. Да, така, приятел ми беше. Хвърлих хапчетата в кенефа, дръпнах водата и зачаках. И какво мислиш стана? Нищо не стана!. Пукнат глас нямаше в главата ми. Така ли, ядосах се! Направо се вбесих, защото не обичам да се чувствам прецакан. А аз точно така се чувствах - прецакан. Заради хапчетата - що е трябвало да ги пия когато няма никакви гласове, що? Всъщност като се замислих, представяш ли си, успях да се замисля, май не можах да се сетя за никакви гласове. По-скоро сетих се, че са ми разправяли за тия гласове, които са в главата ми и пищят ужасно и дълбаят, и стържат ако не си пия редовно хапчетата. Май цялата работа беше в това да си пия хапчетата редовно и да бъда омекнал. Кой го искаше това? Как кой, мама и тате, кой друг! Само че те бяха заминали в пустинята за гущер и още се не бяха върнали! А-ха, започнах да схващам бавно-бавно - ами ако не са в никаква пустиня и пустиня въобще не съществува и всичко е само някаква хитра клопка, в която аз - хоп с двата крака. Вбесих се: О-о тук някой ми се подиграваше! Мама и тате, кой друг! Взех си огнехвъргачката и излязох на улицата. Време беше да докажа, че и аз съм самостоятелен човек. Че мога да имам готини приятели и че мога да си правя каквото си ща. Време беше да покажа, че мога да вземам сам решения без никакви гласове и хапчета. Време беше да пречукам някой негър - нали и аз както мойте готини приятели мразех негрите и всички останали. Вървях по улицата с огнехвъргачката, но никой не схващаше, че това е огнехвъргачка. Разбираш ли, те си мислеха, че нося машина за дезинфекциране на помещения, а за мене най-вероятно си мислеха, че съм някакъв жалък трепач на насекоми. Никой не знаеше, че аз съм Фабиен, великия трепач на негра от Зефир Хилс. Тъпанари! В интерес на истината в Зефир Хилс нямаше много чернилки. Десет да речем. Или двайсет. Там някъде. И не бяха нищо особено - смотаняци. Всичките носеха някакви бели палтета, най-често на карета, с два реда зеленикави копчета отпред и джоб с цип отзад. Ще речеш, че са се наговорили. За палтета, де. Пък може и униформа да беше - знае ли човек. Тоест човек може и да знае, но аз - едва ли. Не, не трябва да се подценявам толкова. Не е честно, в никакъв случай не е честно. Защото колкото и несъобразителен да съм, когато видях че всички негра са облечени еднакво заподозрях, че това е униформа. А когато отбелязах, че и всички носят малки метлички и лопатки, колкото и бавно загряващ да бях схванах, че те са хигиенисти. С други думи - боклукчии. Негри - боклукчии, типично. Виждам, че ме слушаш внимателно. Браво, така трябва, понякога говоря съвсем умно и тогава е много правилно да ме слушаш внимателно. Негри боклукчии ли казах? Да, точно така казах. Типично. Та докато ходех по улиците ми хрумна, забележи хрумна ми, че в известен смисъл и аз съм един от тях. Не напълно, разбира се - макар и грозен бях бял, пък и палтето ми с вълча яка беше къде, къде по-хубаво от техните карирани памуклийки. Но пък от друга страна с огнехвъргачката на гръб, която всички възприемаха като уред за дезинфекция спокойно можех да бъда пречислен в стройните редици на професията хигиенист. Въпросът беше какво точно ще трепя - буболечки или негри. Много ясно: негри. Ясно ама само за мен. Другите си мислеха: буболечки. И аз си мислех негри, но когато схванах, че в известен смисъл и аз съм един от тях внезапно ми дожаля. Не можех да трепя от своите. Разколебах се. Разбираш ли - уж ходех нагоре надолу по улицата, но не ми стискаше да натисна спусъка. Спусъка ли се казваше това, което трябваше да натисна? Да, спусъка. Не, едва ли щях да го направя колкото и решителен и самостоятелен да бях, ако... Какво ако? Ами такова. Тогава се появи оня тип. По-шантаво нещо не бях виждал в живота си. Да, не бях - като изключим мен. Но мен кой ли пък ме бе включвал, за да ме изключва. Да, правилно, въобще не бях включен. Онзи беше негър, естествено, че негър, да съм споменавал някъде, че искам да трепя други? Та тоя тип беше негър, но въобще не носеше бяло карира

но палте с два реда зеленикави копчета отпред и джоб с цип отзад. Цип казах, нали? А не трябваше да казвам цип... Тази дума причинява болка. Поне на мен ми причинява болка. Оня тип беше облечен като идиот - електрик зелена фланелка, цикламени бермуди и жълти еспадрили. Майната им на еспадрилите, не те ме сразиха. Тогава? Какво? Такова: тоя мръсник носеше на ръбестата си тиква перука. Перука! Руса! Представяш ли си! О-о, ти сигурно в големия град си виждал какви ли не откачалки, но в Зефир Хилс... Тогава се сетих, че Вал и приятелите му ми бяха разправяли за него. Да, да! Бяха! Казваха, че живеел от скоро в града. Никой нищичко не знаел за него - бил мълчалив като риба. Като риба, да. Вал и приятелите му го мразеха. Мразеха го много. Казваха че е педераст. Негър и педераст - лошо съвпадение. Лошо, да. За него де, аз какво толкова, за мен беше просто съвпадение, но за него - лошо съвпадение. Защото точно това ми трябваше да натисна спусъка - нещо извратено. Нали разбираш какво искам да ти кажа: Негър хигиенист с бяло карирано палте, метличка и лопатка си е в реда на нещата и някак си не дразни толкова. Но негър педераст с руса перука и електрик зелена тениска, е това вече е много. Така че ясно е кво стана - без колебание натиснах спусъка. Да, натиснах го. Да.

 

 

от ФРАГМЕНТИ ОТ СТАЯ - 2000г. - издателство LEGE ARTIS /награда от литературния конкурс на списание ЕГОИСТ/

 


напред горе назад Обратно към: [Момчил Николов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух