Обратно към: [Български балади][Теодор Траянов][СЛОВОТО]

Намерих в своята родина

най-близкия до бога върх,

където всичко тленно гине,

докоснато от вечен дъх,

отдето мъдро провидение

над времена велики бди

и в летописите свещени

запалва техните звезди.

Изправен върху раменета

на своя коронован дух,

излъх кръвта си от сърцето

и глас на херувим дочух,

разбрах, че онзи, що раздава,

което бог е низпослал,

все повече ще получава

от тайните, на сън прозрял.

И сключих оня кръг магичен,

където в песни възсия

съдбата на народ трагичен,

залюбен в своята земя.

Той - цар на бранната стихия -

изтегли меч срещу света,

решен с кръвта си да изтрие

вековен срам от паметта.

И титанично велелепен

народи стриваше на прах,

но от звездите неподкрепян,

той с ярост гинеше без страх.

И скоро волята господня

изригналата кръв смири,

и скръб и мъка безизходна

с безсмъртна святост ободри.

Благослових сърцата горди,

предрекъл близкия възход,

на правдата върховен орден

сторих от цял един народ!

Той, болка гибелна изпитал,

с сърце на рицар се яви,

и ореол на победител

грядущия му лик обви.

Духът му, тежкогранен кедър,

от величавост осенен,

не снима погледа си ведър

от небосклона озарен!

Там българското провидение

над времена велики бди

и в летописите свещени

реди победните звезди!

Обратно към: [Български балади][Теодор Траянов][СЛОВОТО]