напред назад Обратно към: [Теодор Траянов][СЛОВОТО]



Песен на песните


(откъс)

 

ПОСВЕЩЕНИЕ

 

Послушай варварската лира

с бездънна и сурова реч,

ту звън на слънчева рапира,

ту удар глух на земен меч,

по-нежна и от южен вятър,

що гали влюбения слух,

по-бурна от избухнал кратер

на непокорен властен дух.

 

Послушай възгласите диви

на първородния човек,

възйет по светлите извиви

на сладострастен сърдечен ек;

възлюбил всичко, той се радва

на яростната жива плът

и кърти с каменната брадва

светкавици по своя път.

 

Възлиза воин в небосклона

из огнен гибелен въртоп,

понесъл мъртвата мадона

по стъпала на странен гроб,

благовейно я поставя

среди светилищен квадрат,

прощавай: любя те, прощавай!

и тръгва към смъртта назад.

 

Послушай слово вдъхновено,

ключа към светлия отвор,

де всичко земно, отразено,

живее в таинствен простор,

там нявга строга пентаграма

ръка човешка начерта

и бавно възвиси се храма

на въплътената мечта.

 

Овълчен вие вятър зимен

в пустините на снежна нощ,

без щит, без царство и без име

смирен се връща мрачен вожд,

не вижда свойте бели кули

де първата любов вгради,

веявицата ли ги тули,

сам себе си ли той победи?

 

Димят се кули, жертвен костер,

там лира варварска звучи,

гори на земна радост моста

в скръбта на слепи две очи,

безшумно, бавно ги покриха

листа от призрачна гора,

сърцето на сърцата тихо

из съсипните възгоря.

 

 

ПЪРВА ВИГИЛИЯ

 

Не беше то ни вчера, ни днес, ни в близки нощи,

а някога отдавна, през някой тъмен век,

когато аз изрекох словата несъзнати

и мигом рухна моста, по който бях минал.

Преобразен се взирах към строя на звездите,

да питам исках нещо, но смела мисъл спря,

в миг се видях пристъпил в светилище неземно,

повеля строга сетих на сън невъплътен,

и три пъти отрекох това, в което вярвах,

демонската победа на мойте праотци,

и три пъти заклех се да служа на небето,

в блаженството да вярвам на нищите по дух.

 

Сърцето ми подсказа, тук трябва да те търся,

повтарях трите думи: кръст, роза и стрела,

не знаех аз какво си, подобие чие си,

зла сила или ангел, жена или дете?

Възлезе твоят образ загадъчно-тревожен

из призрачния блясък на девствена роса,

но бързо ти изчезна в дъгата многобагра,

извишена в безкрая над земни равнини.

Аз радостно се молех, лика ти пресъздавах

с корона над челото: кръст, роза и стрела;

в самотна изнемога бълнувах и гадаех:

при мене кой те прати и как да те зова.

 

Полюбих твоя повик и с нежни бели ветви

постилах аз земята пред светла красота,

ликуващият пламък на първата жарава,

що радостни тревоги вля в нашето сърце;

полюбих твоя повик и с тежки черни ветви

постилах аз земята пред мрачна красота,

невидимият пламък на първата отрова,

що помисли жестоки вля в нашата душа.

Безумство ненаситно заплете ни в мъглите,

опиянение тъмно разтвори адски зев,

гореше всяка жица, що води към звездите,

възкръсна всяко слово, що води към смъртта.

 

Но аз се не отрекох от вярата си в тебе,

над твоя сън заклех се да бъда негов щит,

над нашто земно ложе хоругва дигнах черна

и думите потърсих за моя пръв псалом:

о, красота и ритъм, бъдете ми утеха,

свържете ме с душата на скръбната земя,

де всеки звук е намек за властното прозрение,

и всеки звук е ехо на строен славослов;

когато се изправя на мрака пред стените

и три пъти попитам: защо съм на света,

мощ дайте ми да бъда аз жертвата велика,

творец през смърт и огън, към чист

                        изкупен миг.

 

Ти не видя лицето на лунната весталка,

когато се наведе над твоя детски сън,

погледна те, запали загасналия пламък,

заплака и изчезна сред призрачни лъчи.

Ти не видя тъгата на ярката зорница,

когато те помилва с ефирно синкав лъх,

унесена заплете цветя неуловими

по диплите прозирни на твоя бял воал.

Два знака на небето, загадъчни и странни,

но смисълта им тъмна веднага разгадах,

и скритом ублажавам невинното блаженство,

с което ти очакваш свещения нектар.

 

Не знаеш ти, че пламна отрова вместо сладост

в невидимата чаша на първия завет,

не чувствуваш, че всичко ни гледа безучастно,

че тежката присъда е казана над нас.

Не знаеш ти, блажена, че щастието наше

е блясъкът последен на рухнал вече мир,

що тихо ще загасне по езеро стъмено,

обкръжено с тъгата на сребърни върби,

че там витаят мълком среднощни привидения,

безрадостните сенки на отлетели дни,

че мъртви черни птици по клоновете тежки

припомнят земна орис и верния й лик.

 

Възлюбена довеки! Да заживееш исках

в сърце ми като болка на осланен цветец,

мелодията страстна на вечното желание

да пламва като повик, да гасне като ек;

да бъде всяка дума молитва и възхвала

за радостта безмерна, що бог ни отреди,

и никога в душите сълзата да не съхне,

която ще изкупва греха на всеки миг.

Но ветрове и бури развяха всяка радост,

отровни билки никнат по страшните следи,

всевластен хладен демон блаженството разниза

и смисълта разбули на твоя детски плач.

 

Към жиците безкрайни на исполинска арфа

протяга мрачен вятър невидими ръце,

и знойните талази на скръб неукротима

достигат до небето и падат с тежък гръм.

Ечат води подземни в дълбоката дъбрава,

шумят вълни далечни в безкрайни равнини,

но мойто светло слово разтвори тъмнините

и зърнах те далеко да бродиш като в сън.

Воалът се белее като развято знаме,

из царствена осанка говори черна скръб,

потръпваш в ледний ужас на твоята молитва

и късове събираш на моето сърце.

 

Не виждаш своя образ, мъртвешки блед,

                            огледан

в прозирните кристали на странна полунощ,

че сянка чудотворна изпълня тишината

и тайната разкрива на жъртвената смърт.

А мислиш ти, в сърцата зъл дух

                    се е промъкнал

и корена подяжда на цъфналия плод,

че нявга кобни речи зла вещица изрече

над царствената люлка на радостна любов.

И с горко състрадание поглеждаш къмто роба,

смирено коленичил пред твойта нага плът,

омиващ с горди сълзи нозете ти смирени,

с елей благоуханен - изгаснали бедра.

 

Унесен той дочува свещен умиращ лебед,

че участта оплаква на земните чада,

и сепва се изтръпнал, подига стан и шъпне:

царице безутешна, тръгни след твоя роб!

Нас пропасти делят ни, първичната ненавист

на двете половини на първородний кълн,

нас бурята дели ни на пътя неизкупен,

нас цял живот дели ни, дори самата смърт!

Но ти хвърли от себе вродената коварност

на слабата робиня към светъл властелин,

и ще намерим пътя към изхода начален:

аз сила на духа съм, ти - усет на плътта.

 

Властувах аз над тебе, когато се събуди

на мойта жива пролет върховния запев,

и мълком се понесе душата ти безволна

като ранена чайка над огнен океан.

Властувах аз над тебе, когато ти насъне

за сънищата твои ми даваше ответ,

ликуваща звучеше в сърца ни златна струна,

ликуваща луната чела ни посребри.

За земното упорство към животворна радост

нашъпваха вълните на омагесан вир,

неплътният им пламък, телата ни пронизал,

летеше към небето, приел на демон вид.

 

Властувах аз над тебе, когато те изведох

в градините вълшебни на царствения дух

и твоят детски поглед поръси с чисто миро

цветята величави на подранила скръб.

Но днес покорно чакам уречена развръзка,

отровната болежка на немото прости,

сам пламъка ще духна от жъртвения камък

в светилището скъпо на моя пръв завет.

Ще тръгне мрачен кораб към краища

                        пустинни,

ще диря твоя образ, в миражи въплътен,

там сянка ще им пази огромна черна птица,

злочеста вест ще крие, прокоба ще таи.

 

Не всеки път извежда към слънчевия замък,

не всеки сън дарява ответа възмечтан,

вървиш към безпредела, а твоят ход бълнуващ

наново се събужда на минат кръстопът.

По пътя ще се върнеш, отдето мълком идат

душите безнадеждни, опити от печал,

ще минеш през долини на плач и на въздишки,

де камъните стенат и всеки гроб живей.

Ще зърнеш черна роза, бездъхна, вкаменяла,

на мрачно откровение божествения знак,

и горко ще си спомниш за утрото на рая

и моя дар заветен: кръст, роза и стрела.

 

Пороища внезапни ще повлекат небето,

и тръбен зов над тебе звездите ще ломи,

стъмени равнините у бездни ще се втичат,

земята ще да бяга под твоите нозе.

Не в царствена порфира, а в плаща на робиня,

смирена ще се върне душата ти при мен,

не ще блести корона над мраморното чело,

а капки кръв ще капят под трънния венец.

Не лъч привичен, светнал из лоното световно,

в молитвата ти горка ще бъде въплътен,

в словата й ще тръпнат безумного страдание

и радостните сълзи след ужас преживен.

 

О, има дни без утро, от нощите по-тъмни,

безропотно подвластни на гневен властелин,

разгромените стволи в вековните дъбрави

припомнят земна орис, закона й суров.

О, има дни незвани, де всеки миг е удар,

нанесен от небето на земните деца,

и яростта е смешна, молитвата - напразна,

животът - зла похула, лъжа - самата смърт.

Заклех се аз тогава пред красотата вечна,

пред лобните гранити на всеки неин жрец,

оковите да снема на моя мрачен демон,

с кръвта си да изкупя незнайната вина.

 

В невидимия огън на мигновена мисъл,

аз три пъти ще стана на пепел и на дим,

и три пъти възкръснал живота ще възхваля,

неизмеримий ужас и смелия му сън.

Духът ще дигне щита на своето безсмъртие,

в плътта кръвта ще екне на горди праотци!

Сърце ще стане камък, по-хладен и от бога,

речта - подморски кратер и страшен меч -

                            умът.

И новий ден ще свари не ничком и в молитва,

а воин непреклонен - най-верния си син,

на гръдна броня - образ на тъжна Приснодева

на бронзов щит - три знака: кръст, роза

                        и стрела.

 


напред горе назад Обратно към: [Теодор Траянов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух