напред назад Обратно към: [Стоян Терзиев][СЛОВОТО]



ало, благодетеля


вече не казвам: „ало, келнер“ по заведенията. защото се сещам за друго, а не ми се ще. сещам се за една малка история, съвсем непретенциозна. в смисъл, че инстинктивно изхвърлих главните букви от нея, когато я описвах. има си причина за това.

преди премиерата на моята книга „сънят на пеперудата“ (тук май бяха нужни главни букви) бяхме седнали с актьор от драматичния театър в едно заведение, където на спокойствие той трябваше да отрепетира рецитацията на стиховете под моето „вещо ръководство“ (а вещото ръководство се състоеше основно от конструкцията „виж сега, представи си ... това и това...“ примерно за блусарското стихотворение моята намеса беше с думите: „виж сега, представи си обстановката на бар, гъст дим от остър тютюн, музикалният фон на това стихотворение е черен блус, а стиховете трябва да прозвучат с лека перверзност, с елегантен привкус към порока, разбираш ли? с онази воайорска сладост, с която се гледа разсъбличаща се жена, преди да влезе в езеро). тук дори сервитьорката, която беше в близост, се усмихна. не зная какво е разбирал от това вещо ръководство актьорът. опитвахме странна алхимична интерактивност — да допълваме поезия с прозаична реч. на два пъти бяхме прекъсвани от сервитьорката, младо момиче на около 20, която ни донесе две фанти — странна поръчка за актьор и журналист в условията на алкохолен локал. второто й посещение на масата ни беше, за да вземе лев и шейсет, които ние бяхме приготвили с монетна точност — просто така се случи. освен липсата на някакъв бакшиш, на масата остана малко листче с моя мобилен телефон, защото актьорът си вкара на място номера ми в паметта на апарата си. дадох му телефона в случай, ако има неясноти и иска да ме пита нещо преди премиерата, за която той бе нает да рецитира мои стихове.

ако приемем, че премиерата на книгата е била в четвъртък, то в един късен следобед на вторника или срядата — не помня точно кой — телефонът ми звънна с изписване на дисплея: „неидентифициран номер“. Погледнах — беше от стационарен телефон, и казах с дълбок басов тембър „ало“ — както говори човек, който пуши по 3 кутии цигари на ден и който е прекалил с водката предната нощ — точно какъвто беше случаят. „здравейте, не зная дали си спомняте, но аз съм сервитьорката от (еди кое си заведение), но вече не работя там“. поне 5 протяжно дълги секунди не можех да си спомня. а това е страхотно дълбока и грозна пауза в съзнанието на един радиожурналист. „сгрях“ едва след като казах „да“. „преди няколко дни оставихте до сметката едно листче с вашия телефонен номер, та се чудех за колегата ви ли беше, или...“ — прави също нерадиофонична пауза момичето. Заля ме нова вълна несгряване, а паузата си тежеше. „...или за мен. и понеже съм без работа...“ — продължи с недомлъвки момичето. пак пауза, но мълния и трясък — сгрях! този път ми се проясни и казах: „не, не е бил оставен този номер за вас, съжалявам“. тя ми каза: „извинявайте“, а аз още веднъж, че съжалявам, и дотук беше тази телефонна комуникация в един невзрачен делничен следобед.

все още гледах дисплея си. неидентифициран номер. някой ми се обажда с надежда, че това, което очаква от мен — а е неясно какво — ще му се сбъдне.

момиче без работа може отчаяно да търси нова работа. момиче без работа може да се предложи срещу определена цена. момиче без работа е възможно да поиска да срещне някой свестен човек. момиче може да се влюби от пръв поглед или да помисли, че някой се влюбва в него от пръв поглед. момиче, което в труден период може би иска просто да поговори с някого. или да поиска съвет. момиче без работа...

а на мен ми стана гадно. много тъпо... нищо не направих за това момиче без работа. а можех. да й оставя бакшиш онзи ден. да й се усмихна на тръгване. да бъда мил с нея по телефона. другите неща, за които се сещам, май не са много редни. но тези, по дяволите, можех да направя за нея.

гадно. по дяволите. някой беше набрал моя (заради това притежание изхвърлих главните букви) телефон. и очакваше нещо от мен. като от силния, от помагащия, от благодетеля, който има определени възможности. но аз ги пропилях всичките. а можех да бъда великодушен, богат, щедър, добър, милосърден, обичащ... всичко, което искам да бъда. толкова съм нямащ.

а някъде една бивша сервитьорка над чаша димен чай си мисли, че от поети вече никой не очаква нищо.

 

5.08.2003 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Стоян Терзиев][СЛОВОТО]

 

© 2002 Стоян Терзиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух