напред назад Обратно към: [Стоян Терзиев][СЛОВОТО]



Дъждовита


Покривът на бара се продъни и отгоре започна да шурти вода. Толкова силно валеше. Пролетен дъжд, който пълни за миг шепите ти, ако си навън и протегнеш ръце напред. През витринното стъкло на заведението се виждаха отвесни вертикални черти от дъжд. В опаловия час, малко преди здрачаване, всичко изглеждаше магично. Не всеки може да вижда дъжда, колкото и да е странно това. Има хора с дъждовен далтонизъм.

Обичам да вали, а аз да съм в бара с чаша силно питие пред мен. Това ми създава усещане за уют и комфорт, което вероятно генетично нося от онзи дивак, наслаждаващ се на сухата си пещера при дъжд. Но барът не беше сух. На пода само за няколко минути вече имаше два пръста вода. Барманът подлагаше кофи, които след това не смогваше да лисва навън. Виждам зареяния поглед на дивака и неговата едва доловима усмивка. Така гледам сега и аз навън и подозирам, че дори леко се усмихвам. Не му завиждам само за липсата на питие, но затова пък си е имал огнище. А моята водка беше започнала да свършва застрашително бързо. И сушата в чашата ми бе естествената вселенска хармония с пороя навън. Краткотрайна хармония, която щях да постигам пак — знаех го, но сега я наруших с поръчката на едно голямо питие между две лисвания на кофи, пълни с дъжд. Усиленото шетане на бармана обаче не водеше до подсушаване. Бяхме се струпали аз и още 5-6 души пред барплота — единственото високо и сухо място в този локал. От пепелниците на съседните маси обилно преливаше мътилка с разтворена пепел. Щъркелоподобните крака на столовете опипваха дъното, което някога, но не съвсем отдавна, беше под на бар. Водни вади плъзнаха и по стените. Тук някой предвидливо предложи на бармана да изключи бушона на елинсталацията, защото ставаше опасно. Времето даде първи признаци, че ще спре, но засега спря само блусът, а сумракът овладя пространството. Отвън бучеше тътенът на дъжда, усърден в своето постоянство. Тогава влезе тя — Дъждовита.

Нарекох я убедено така, защото сама ми беше казала името си, преди още да се появи. Преди дори да подозирам, че съществува. Знаех я не толкова отдавна, колкото отникъде.

Присви очи и се огледа, застанала до вратата. От брадичката й прикапаха няколко дъждовни капки, които тя елегантно събра в ръка. След някакъв момент — а времето беше вече съвсем трудно за отчитане като темпорална величина — зениците й станаха нощно котешки по размер и цвят. Тогава тръгна с лекота по водата и с изящно движение в каданс заобиколи бармана — той с кофа в ръка, тя с шепа дъжд. После за едно мигване на очите ми се озова до мен, свали мокрото си яке и седна отдясно. Погледна ме и разбрах, че дълго ме бе търсила навън. Разтърси мокрите си кичури, които разпръснаха капки като бенгалски искри, въпреки липсата на светлинен източник наоколо. Една от тези капки попадна на устните ми. Или по-скоро устните ми магнетично я привлякоха. Вкусих горчиво-солен вкус на тъга. Беше Дъждовита.

Аз й поръчах питие, а тя се усмихна и се гмурнах в тази примамваща тъга в очите й. Сладостно потъвах, докато ми стигне дъх. После дишах шумно аромата й, смеехме се и говорихме. Любопитно пипах дали са истински обеците от дъжд на ушите й. Казах й, че я познавам, а тя с очи отвърна, че знае това. Пихме зелени питиета от една чаша, която след това с протегнати ръце допълвахме от близките сталагмитени дъждопади. Дъждовита ги превръщаше на душове, чиито струйки втвърдяваха видимо зърната на гърдите й. Лизвах я по мократа шия и без свян надничах в деколтето на мократа й блуза. А тя се смееше и беше щедра. После се опитвахме да се взираме в зениците си с намерението да търсим там дъга, но откривахме единствено тъга. Пробвахме да запечатаме тъгата с кръгли бананови резенки, които лепяхме по очите си. Барманът ставаше все по флегматичен, но все така ни наливаше питиета и изливаше кофи. А ние с Дъждовита си говорехме — не помня за какво. Така и не чух гласа й — тя приказваше с очите си и аз разбирах всичко. Гледахме наоколо с монокъл — пръстена ми с рубин, поставен пред окото. Алхимично се опитвахме да превръщаме капките в кристали, пък били те и червени. А после като че ли танцувахме или сме си представяли, че танцуваме мокри. С удоволствие шептях името в ухото й — Дъждовита, а тя умееше да казва името ми само с очи. Устните си използваше, за да оставя следи. Времето все така не можеше да се прояви като реална физична величина. Рисувахме с пръсти стихотворения по барплота, а след това ги изпращахме във вечността само с един нехаен жест — мазване с ръка, която се намокря от поезия. Премрежвах с мигли поглед, за да чертая контурите й, когато тя се обливаше в пороите от дъжд и смях. После отворих очи и видях, че я няма.

Дъждовита беше изчезнала само за едно мигване на очите ми. Времето беше тръгнало, а дъждът навън — спрял. В бара беше вече светло, не толкова мокро и се лееше единствено блус. Флегматичността на бармана беше изчезнала и той чевръсто прибра парите за сметката ми в касовия апарат. Попитах го кога си е тръгнала жената до мен, а той започна да премигва. Върху изкъпаната улица навън отнякъде бе паднал само свеж въздух, както винаги се случва след дъжд.

А един дивак преди хиляди години спеше в пещерата си. Вдишваше свежия въздух и сънуваше Дъждовита. Кой знае защо двамата си лепяха кръгли бананови резенки по очите, което караше мъжа едва доловимо да се усмихва насън.

 

февруари, 2004 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Стоян Терзиев][СЛОВОТО]

 

© 2002 Стоян Терзиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух