напред назад Обратно към: [Марин Тодоров][СЛОВОТО]



Епилог


Беше обикновен работник. Работеше в държавно предприятие пред ликвидация. Работеше там от скоро. Не по специалността си. Може да се каже, че беше още млад. Все още. Имаше семейство с две деца и любяща съпруга. Като младеж в него имаше нещо странно и диво, нещо което го отличаваше от другите. С годините той улегна в релсите на живота - семейството, работата, отпуските - живот по твърде еднообразно разписание. Така нещото угасна...

Въпреки че беше обикновен работник, беше интелигентен човек с мечти. Понякога мечтаеше за нещото, като му се искаше някой ден то да се върне и да го преобрази в музикант или артист... От работа обаче не му оставаше много време за мечти. Лошо!

Един ден работническия комитет към предприятието реши, че всички трябва да стачкуват с искания за по-големи заплати и по-добри условия за труд. Обикновеният работник реши, че вместо да обикаля завода с плакат на гърба, може да си отиде в къщи да полежи.

Разположен на топло в леглото си, той се отдаде на мечти. Мечтаеше и мечтаеше докато забрави къде е и кой е... Гърдите му затрепкаха и бляновете му аха- аха да полетят. Беше му хубаво и чувстваше странна топлина. Стана и записа всичко на лист хартия...

Посрещна екзалтиран жена си, когато тя се прибра в къщи, с новината че от утре напуска завода и ще си изкарва хляба с писане. Жена му много хареса разказа и насърчи мъжа си с целувка.

Късно вечерта мъжа спдели с жена си, какво е изпитал. Как се е докоснал до нещо величествено- нещо невероятно могъщо, което беше изворът на разказа.

 

***

 

Беше изминала седмица откак обикновеният работник беше писател. От тогава стоеше неподвижен пред кухненската маса с бял лист и молив в ръце. Гледаше някъде през прозореца. Незнайно къде. Осъзнаваше че онова, до което се бе докоснал, го нямаше вече. Опита се да пише, но не излизаше нищо сполучливо. А много искаше да пише...

Поболя се от мъка. Легна на легло и не можеше да стане. Стискаше в ръце листа и молива. Опита се да напише разказ за болестта си. Беше сухо и безинтересно. Излезе нещо като лекарски доклад...

Взе да се топи. Скулите му изпъкнаха. Очите му потъмняха и добиха матов блясък. Кожата му се съсухри и стана почти прозрачна. Жена му се суетеше непрестанно около него- но напразно. Той гаснеше. Докторите бяха безсилни. Приятелите му също.

Опита се да напише разказ за приближаващата си смърт. Беше траурно и мрачно. Излезе нещо като обширен и натруфен некролог. Съжаляваше и се топеше от мъка.

Беше се докоснал до нещо, което не беше за неговите плещи.

Опита се да напише разказ за онова нещо, което е горяло в него като младеж и го е правело различен. Беше носталгично и прозрително. Излезе че това е била просто самата младост.

Хриптеше безмислено и се проклинаше.

Опита се да изживее остатъка от приключващия си живот.

Беше останал без сили и мечти.

Излезе че умря без да остави нищо след себе си.

 


напред горе назад Обратно към: [Марин Тодоров][СЛОВОТО]

 

© Марин Тодоров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух