напред назад Обратно към: [Марин Тодоров][СЛОВОТО]



Поет


Беше от онзи тип младежи, които ходеха в тъмни, убити цветове и имаха замислени и тъжни очи. Можеше с часове да стои на някоя пейка в парка и просто да рее поглед… Това беше така, защото беше поет. С удоволствие би прочел някоя книга или вестник, пиейки кафе от другата страна на улицата, но не можеше… Все пак поетите трябваше да стоят в парка и да реят поглед. А това и без друго му се отдаваше. Тъжния си поглед той наричаше “кравешки”, но тъй като му вършеше работа за реенето- използваше го.

Ходеше често по купони. Разбира се правеше го сам, защото е трудно да си много тъжен, когато отидеш на купон с някого. Можеше да свири няколко отчаяни акорда на китара, но по принцип китарите му стояха много добре на кльощавата фигура. Така че никой не забелязваше, че всъщност не може да свири.

Имаше нежен и тих глас, който пък много се вписваше изобщо в образа му. След като свършеше да се опитва да свири (все още много тъжен) вадеше по някое сгърчено листче от дънките си и четеше (действително много слаби) стихове. Собствени и сърцераздирателни. Всъщност интонацията му беше такава, а в действителност думите почти не се чуваха, затова всички много ги харесваха.

по-нататък се оттегляше в някой ъгъл или просто пушеше на терасата, защото следва поетите да са самотни и да пушат.

Повечето присъстващи обикновено просто си мислеха, че е много приятен тип, защото… докато всички гледаха как той свири и чете, човек можеше да си се натиска без да прекъсва някакъв разговор…

Защото хората са егоистични и себелюбиви. Само дето не всички. За съжаление винаги се намираха нежни и чувствени създания, които да са много впечатлени от поезията. Не му оставаше нищо друго освен да им разкаже нещо за тъжната си, поетска и неразбрана душа…

Чудно как с няколко акорда, смачкано листче и неразбрани идеали може да се спи с по две- три момичета на вечер… чудно, но много… някак добре за тялото и душевното състояние. Общо взето всички бяха щастливи по този начин- и той, и те…

Само че той не беше никакъв поет. Стихотворенията преписваше от книжките на най- долния рафт в книжарницата. В действителност можеше да говори и по-силно… а тъгата… е тя може да се изиграе- не е толкова трудно да му се не види…

Беше обаче всичко друго, но не и простак. Разбираше добре, че всичко е само фасада с цел приятни моменти с чувствени жени. И от това много го болеше, защото искаше действително да е поет, само че не беше…

И в един момент всичко му омръзна… Просто не можеше да се насилва да го прави повече.

Потърси други начини да се забавлява. Започна да ходи на фитнес зала. Направи тяло. Не ходеше на купони, защото по цял ден беше на работа. Охранител. Покри се с пари. Вече не спеше с чувствени девойки, защото забрави акордите. Просто си купуваше женското внимание с пари. Повечето време крещеше и в интерес на истината от това се чувстваше още по-празен от преди…

От всички тези неща на никой не му стана по-хубаво

 


напред горе назад Обратно към: [Марин Тодоров][СЛОВОТО]

 

© Марин Тодоров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух