напред назад Обратно към: [Марин Тодоров][СЛОВОТО]



Малка нощна интерпретация


"Боже, господи - трябва да интерпретирам... трябва" - той просто не можеше да продължава така. Беше му писнало - в малкия му градец нямаше нищо друго освен един писател, който беше умрял преди повече от 200 години и сега нещата му звучаха просто тъпо.

Да, ама не! Единственото нещо в града беше този писател и просто той не трябваше да бъде забравен... Сега той трябваше да се интерпретира, трябваше младите хора да пренаписват тъпите му "творби" за негова прослава.

А лошото беше, че единствения начин да се прояви беше да интерпретира някое произведение на тъпия автор и да го постави на сцена, за да го забележат.

Е, така беше с малкия град.

Всъщност прехваленият автор беше писнал на всички в града, но просто за да продължава да съществува града трябваше да продължават да го прехвалват, друга алтернатива нямаше.

Но той просто не можеше да продължава така, той не можеше да интерпретира, можеше единствено да твори - и именно затова мразеше тъпия автор, защото той беше умрял преди повече от 200 години, а ето че и в момента не даваше възможност на младите да се изявят... След тъпия писател просто всички други от малкия град бяха обречени да бъдат далеч не на първо, нито на второ, нито на кое да е било място- просто тъпия автор беше най-добрия и единствения.

Oт по-големите градове кой знае защо го харесваха - може би защото и там бяха тъпи като тъпия автор.

А всъщност тъпия автор беше много тъп. Поезията му беше толкова посредствена, че изобщо не ставаше за четене, в крайна сметка тъпия автор сигурно толкова беше затъпял, че от скука се беше самоубил.

Както и да е - на младия човек, в тъмната квартира просто не му се отдаваше да интерпретира. От малък го бяха заливали с почитание към тъпия автор и у него просто естествено се бе зародила ненавист към тъпия автор.

Младия човек в тъмната квартира имаше особен проблем- беше много талантлив, а не му се отдаваше да интерпретира нещата на тъпия автор...

"Просто трябва да го направя... трябва."

- Здравей, нещастнико!

Е, да, най-лошото, което можеше да му се случи тази вечер- това беше тя - неговата "приятелка". Тя обикновено го пренебрегваше ужасно, като излизаше всяка вечер с различни мъже, а на него казваше, че има мигрена... Не че той не знаеше, не че тя си мислеше, че той не знае - просто нещата си вървяха така. Тя обикновено го ползваше да я кара до далечни квартали, където беше на купон, а на него казваше, че не е удобно да го вземе...Просто нещата вървяха така и на двамата не им беше лошо...

- Здравей бе, мухъл!

- Здрасти - колата е на поправка.

- И чудно с какво ще платиш?

- Ще интерпретирам - това се опитвам да правя сега.

- Чудно е, че още си мислиш, че имаш някакъв мозък... Минах просто да ти кажа, че в работилницата на брат ми са ти смачкали колата по грешка и... вече ми омръзна да ходим - просто любовта се смачка някак си във връзката ни...

- Ами добре - няма да те изпращам.

 

Отново сам.

Повечето неща в живота му бяха като връзката му с нея - кратки, нецялостни, глупави и безсмислени - но не беше ли такъв самия живот?

Единствено намираше утеха в творенето - но както му беше пределно ясно това в родния му град беше забранено.

Той трябваше да интерпретира и да забрави за нея, не че някога се бе премислял за нея де, но все пак...

 

***

 

Беше рано сутринта - скоро щеше да се развидели. А той още не можеше да изинтерпретира нещо... Беше научил всичките тъпи творби на тъпия автор, дори измисли продължение на тази, която тъпия автор не беше довършил понеже се бе самоубил... Всъщност беше си доста хубава, дори и без продължението - беше разбрал творбата, беше я почувствал.

Като се замисли откри, че във всичките творби имаше по нещо, което човъркаше мозъка отвътре. Не, това не бяха глупостите, които прехвалваха всички, това не беше плакатността, която всички търсеха. Това беше нещо, което хората не разбираха.

 

Смъртта се вмъкна през малкото прозорче и изтръска мантията си!

- Е как е!

- Мисля, че успявам...

- Не можа ли да си сложиш поне 40-ватова крушка? Ще си повредиш очите.

- Справям се, но доста ме болят.

- Е няма как, така е.

Той стана! - Седни ще налея по чашка...

Разположиха се от двете страни на малката масичка и започнаха да пият мълчаливо. Гледаха се взаимно, а заедно оглеждаха мизерията на стаичката.

Стаичката беше тъмна, а светлината мръсно оранжева - почти червена. Мебели нямаше - виждаха се олющените тапети - някога нови, но не и сега. Въздухът беше някак лепкав - почти потен, почти вреден. До едната сива стена беше долепена масичката, на която се бяха облегнали двете мършави, черни фигури. И двамата бяха замислени - всеки за своите проблеми...

Смъртта продума първа: - Тук е доста зле, не си мислил да се преместиш?

- Мислил съм, но трябват пари, а за да изкарам трябва да интерпретирам...

- Лесно е, просто трябва да го разбереш и тогава то е твое да го интерпретираш.

- Всъщност и сам стигнах до това тази нощ.

- Да. И тъпия автор беше го разбрал.

- Преди да довърши последната творба нали?

- Да.

- Чувствах го. Тя е някак си проникновена и сякаш води към познанието, или някакви такива глупости.

- Да. Значи осъзна истината. Вече те очаква само успех - ще поставяш пиеса след пиеса, ще се радваш на успех до дълбока старост. Животът ти ще бъде осмислен с цел... която за съжаление ще постигнеш - за успеха ти говоря...

- Да. Права си. Значи ще постигна целите си?

- Да. Няма как - вече можеш да интерпретираш...

- Тогава нямам какво повече да правя тук.

Смъртта се усмихна. Той също.

Двамата се понесоха нагоре.

Но преди това нагласиха всичко като самоубииство. Просто щеше да е по-интересно за живите. А може би щяха да го признаят и като писател?

Кой знае? А и има ли значение...

 


напред горе назад Обратно към: [Марин Тодоров][СЛОВОТО]

 

© Марин Тодоров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух