напред назад Обратно към: [Марин Тодоров][СЛОВОТО]



Мечтите на глупака


Професорът затвори дебелата книга- все пак не може да се чете по 24 часа. Дръпна пердето на малкия прозорец и установи,че там някъде навън далеч зад хоризонта слънцето вече е навестило всички от другата страна на земното кълбо и идва да навести и него... Съществения недостатък на професора беше, че винаги се изразяваше малко сложно, всъщност той просто си помисли, че скоро слънцето ще изгрее... Е и какъв е смисълът да изучи толкова учебници, ако не може да приложи знанията си и за най-дребното нещо? Разбира се за другите (по- малко умните) беше малко трудно да го разбират, но това си е съвсем техен проблем. Да са чели повече книги. Съвсем се развидели. Днес пак ще му се спи ужасно в университета.

Бррр. Спомни си за университета и тъпите му студенти, тези същества просто го изнервяха - не бяха глупави, но хабяха ценно време в смях, веселие, гледане на телевизия, излизаха на срещи с хора от противоположния пол (а някои от тях и с хора от същия, но това изобщо не го вълнуваше).

Стана. Огледа се. Е не беше уютно, но имаше огромна библиотека, на която държеше всичките си научни книги и учебници и изобщо всъщност всичките си книги. Той имаше хиляди книги и всичките бяха в тази библиотека- тя заемаше по-голямата част от квартирата му. Погледна библиотеката с любов.

Просто чувстваше как знанията обикалят и пращят между кориците на книгите...

Професорът стана и остави книгата, която държеше обратно в библиотеката. Е, не можа да я преговори цялата, но ще го направи довечера. От 20.00 часа по програма беше свободен, ще я довърши, ще напише труд върху нея...

Просто невероятен кеф изпитваше от писането на трудове върху дълбоко научни книги.

Огледа се - навън беше съвсем светло...

Облече се и излезе.

Хвана метрото към университета.

До него седна млада жена, която го загледа."Направих и впечатление..."-помисли си професорът "Е няма как все се случва да има по някоя да ме хареса в метрото, просто не мога да ги разбера - нямат ли си друга работа?"

 

***

 

В университета влетя с царствена стъпка, като не се оглеждаше - в крайна сметка, от другите тук нямаше какво да се научи. Хвърли само един бегъл поглед на стенния часовник - може би най-умното и точно нещо тук след него.

Влетя в аудиторията и я завари празна. Тъпите му студенти пак закъсняваха, сигурно се натискаха нейде по ъглите пред университета и изобщо не мислеха за днешната му увлекателна лекция, която щеше да им изнесе.

 

***

 

Бяха минали 15 минути, а професорът още беше сам. Не му беше дошло на ум да си тръгне понеже се бе зачел. Седеше на първата банка.

От самовглъбението му го извади женски глас :

 

- И вие ли сте нов?

 

"Досадница?!..#?" - Моля, не ви разбрах?

- Питам и вие ли сте нов, защото май днес всички студенти на някакъв професор - сноб са се изнесли, а аз съм нова и не са ми казали. Предполагам и на вас?

Е да кофти е да си професор само на 28 години...

- Не всъщност аз съм професора - сноб...

 

***

 

Той и изнесе най-зашеметяващата лекция в целия си живот. Отначало се подразни, че по правило ако има и един присъстващ студент трябва да изнесе лекцията, но после откри че момичето има дълбок и проницателен поглед и съвсем не е глуповато като останалите му студентки.

Всъщност към края беше сигурен, че изпитва към нея някаква особена привързаност...

 

***

 

Професорът влетя в университета с тържествена усмивка...

Влезе в барчето за преподавателите и извика :

"Ожених се!"

 

***

 

Професорът беше станал на 67.

Днес беше рожденният му ден.

Нея разбира се я нямаше, всъщност никога не я бе имало- тя винаги бе някъде навън. Да се кикотят с приятелки, да пазарува, да ходи на кино с приятели (!), да ходи на гости на стари познати където да обсъждат надълго и широко всичките си приятели...

Духна свещичките на малката невзрачна торта.

Къде бяха отишли мечтите му за спътница в живота, която да бъде само и единствено поне на неговото интелектуално ниво? Направи равносметка - беше прекарал живота си гледайки децата (които не си спомняше да и е направил), готвейки и чистейки, докато книгите му прашасваха някъде на тавана на новото им жилище. Докато тя гледаше сапунени опери и четеше комикси (до 50 годишна възраст)...

Замисли се и откри че май не е честно.

Всъщност се замисли... тя просто изяде живота му и той и позволи да го направи само заради дълбокия и, и (уж) проницателен поглед (е всъщност и заради малкото им приключение в тоалетната на университета след първата му лекция пред нея)...

 

***

 

Мозъкът му осъзна, безмислието на живота му. Една малка ципа под черепа му скъса и мозъчната течност безпрепятствено проникна навсякъде из тялото му. Смъртта му бе лека и безболезнена.

 

Това бе единственото добро нещо, което тя направи за него.

 


напред горе назад Обратно към: [Марин Тодоров][СЛОВОТО]

 

© Марин Тодоров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух