напред назад Обратно към: [Марин Тодоров][СЛОВОТО]



Здрач


Здрач. Тази част от деня е в, която все още не си почувствал опиянението на нощта и все още не си се отръсил от забързаната разсеяност на деня. Тази пролука между черното и бялото ме кара да мисля... Един приятел (само по себе си странно понятие) беше казал: "Как може, нещо извън теб да те кара да се чувстваш различен?" Всъщност не си спомням точно репликата, но беше в този дух. Да, здрачът ме кара да размишлявам. Седя на стол, изнесен на терасата специално за целта и оглеждам. Радвам се на глупости и размишлявам (сам по себе си глупав глагол). Наблюдавам две котенца на гаража отсреща - приличат на две малки, черни маймунки, който непохватно се премятат една върху друга. Радвам им се...

Заглеждам се в улицата. Здрачът все повече изглежда като мрак. Но някак естествено отричам да е дошла нощта. Придържам се към понятието здрач, отричам угасването на деня, може би като олицетворение на надеждата. Час, в който всеки без да осъзнава, става мекушав - не преувеличавам -престава да е себе си.

Мога ли да се откъсна от проклетата си същност? - "не". Нямам навика да се самозалъгвам.

Двете котенца играят в центъра на светло петно, което хвърля уличната лампа върху гаража.

Може би в тези часове любовта се превръща в навик, а любимия в партньор?

Днес няма място за надеждата, поне така изглежда - аз отдавна съм я отхвърлил. Но не знам - с години се опитвам да разбера, но не успявам. Надежда..., а без нея? Това ли е смисълът?

Семейство, създадено поради случайността решила вместо мен. Животът, който не желая, ме презира. И любовта превърнала се в навик...

Търся с поглед котенцата на гаража, но не ги намирам вече там, нещо много важно в мене също вече не намирам...

"Не ти ли се е приисквало просто да прескочиш парапета на терасата?" ме попита веднъж един приятел. Да, мислил съм относно такава проява на добра воля от моя страна, но...

Някъде тук обикновено мисълта ми се губи и отскача от темата. Семейството и обществото са я направили табу.

Вечерта е млада и обвита в мрак - идва момента да си кажа: "Аз не искам живота и той не ме иска - значи има нещо друго, на което да съм нужен..."

Понякога се учудвам на човешкото същество- как може да продължава да живее с всичко това...

Пуша и не мисля - ставам и от ставите ми се разнася пукот, оглеждам се, но виждам - просто няма смисъл, отварям вратата и влизам в хола - където отново започвам да бъда нормален...

 


напред горе назад Обратно към: [Марин Тодоров][СЛОВОТО]

 

© Марин Тодоров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух