напред назад Обратно към: [Марин Тодоров][СЛОВОТО]



Без


Самотници в парка. Виждам ги между редките дървета, седнали върху дебелия слой листа, покрил обилно пейките. Меко и удобно - предразполага да мечтаеш. Но самотниците са хора без илюзии - останало им е само миналото. Сами по себе си те са вече история. Дори когато по чудо се заговорят по между си, това не е разговор, а някаква мутирала хроника на живота им...

Не съм от тях. Дори се чудя какво правя в момента тук. Може би защото тук се чувствам някак изгубен...

Дали е приятно ли? Ами не знам - не съм сигурен още. Но е хубаво - някак отвътре гъделичка - без име, без възраст. Никакви документи за проверка - никаква самоличност за установяване - по дяволите и цялата история.

Слънцето ми напича гърба и ми е топличко - много е хубаво- просто се разтапям от удоволствие. Приятно е. На една съседна пейка току що седна млада жена. Интересно дали и тя е от самотниците или е като мен - чужденка. И дали ако я заговоря ще започне да ми разказва историята, която е съсипала живота и? Самотен съм и искам просто малко човешка топлина- особено ако е от жена. Не, не! Не искам нищо друго, освен да поговорим за времето, за запада, за модата у нас. Искам да бъда с някого.

Но ето пак забравям - тук сме самотници - нямаме имена и интереси. Седим на пейки - без време, без лица, без собственост и без местонахождение.

Без отговорности.

Жената е красива - имам крещящата нужда от човешка дума. Ами ако е типична самотничка? Е, поне ще си убия времето.

Попипах... ми на колана.Там е.

Станах, направих точно десет крачки през градинката и седнах до нея. В момента бяхме само двамата в целия свят- без значение кой сме, къде сме...

- Зравейте - казах.

- Здрасти. Беше преди около пет години, когато постъпих на работа в...

Всичко пред очите ми се завъртя. Усетих гнева си като огромна черна капка мастило да се образува в мен. Усещах че ръцете ми правят нещо, което не мисля. Опитах се да ги хвана и да ги спра, да разпръсна чернотата. Опитвах се до болка, виждах всичко по-бавно от нормалното, имах време да помисля какво ще стане, но... Бяхме без самоличности.

Бяхме без души.

С дясната си ръка свалих ножа си от колана, с лявата прегърнах жената, а после ножът се заби в дълбоката и мека плът.

 


напред горе назад Обратно към: [Марин Тодоров][СЛОВОТО]

 

© Марин Тодоров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух