напред назад Обратно към: [Марин Тодоров][СЛОВОТО]



За смисъла


Когато човек приема идеята за самоубииството и изобщо приема идеята за близост към смъртта, той се чувства свободен... Не е свързан с живота и това според ценностната му система означава, че може да прави с живота си каквото си поиска.

Това се наблюдава у смъртно болни хора, т.е. могат да си позволят да правят с остатъка от живота си каквото си поискат, ако успеят да превъзмогнат животинския инстинкт за съхранение...

Нишката на обрата би трябвало да настъпва така - разочарование и отчаяние - водят към мисълта за самоубииство - води към разбирането, че "ако умра вече нищо няма смисъл" (което е и смисъла на думата смърт) - води към разбирането, че всъщност и живота нищо няма смисъл, защото неизбежно всички някой ден ще умрем - каквото и да постигнем, то след време ще се обезмисли (за нас) след смъртта ни.

Обоснован е следователно извода, че за индивида сам по себе си нищо няма наистина значение.

Въпросът е дали можем чрез индуктивен извод да стигнем до твърдението, че щом за всеки по отделно нищо няма смисъл, то и за всички заедно също нищо не би имало значение. Въпросът се състои в това дали всички тези съществувания обединени осмислят по някакъв начин живота?

Щом наистина за всеки по отделно нищо няма смисъл, ако в общността няма взаимодействие, то бихме могли да разгледаме всеки индивид в нея като съществуване сам за себе си, т.е. не би имало проблем да се изведе индуктивния извод, че за всички едновременно в общността нищо няма смисъл. Този извод разбира се следва при положение,че всеки съществува отделно в общесвото без да взаимодейства...

 

***

 

Всички отношения с други хора са бреме, което не позволява на човекът да бъде свободен. Плътта е бреме. Привързаността е бреме.

Всичко, което поражда човешкият мозък е бреме !

 

***

 

Когато се премахне контактът между хората (отново), човекът би бил наистина свободен...

 

***

 

За отношенията

 

След като само свободен от отношенията си с околните човек може да бъде свободен, а в реалността човек е почти невъзможно да живее без да взаимодейства с околните, е логично да достигнем до въпроса, какви трябва да са отношенията ни с околните, за да ни ангажират по-малко и така да се чувстваме по-свободни?

Определено у човек има чувства, които не могат да бъдат контролирани, това са например такива чувства, които нямат логично обяснение и не се поддават на логиката на мозъка - например любовта.

Това са заробващите взаимодействия с хората, маниакалните страсти (към които причислявам любовта), неконтролируемите чувства.

Единствения съвет за хора желаещи да преодолеят тези влечения е самоконтрол и много труд върху самоусъвършенстване на характера, но така или иначе мозъкът не може да действа на душата, иначе хората биха били машини.

Като оставим настрани горепосочените взаимоотношения с околните остава да разгледаме по какъв начин човек трябва да осъществява контакта с околните на ниво, на което може да се контролира, в смисъл на съзнателно избраното поведение.

Човек може да избира межу негативно отношение към даден субект, позитивно отношение към същия и безразличие, т.е. без отношения с въпросния субект.

Ако наистина човек разполагаше с този избор в отношенията си с всички, то би било най-лесно да избере да няма отношения с никого.

Но обществото в процеса на оформяне се е обособило така, че човек не може да избере просто да не контактува с никого, така че третата алтернатива не е възможна за отношенията с всички.

Ако човек избере да има негативно отношение към някого, то това го ангажира, като го обсебва, защото отношение към някого не е еднократно събитие, то продължава с времето. Едно негативно отношение, може да породи единствено негативна реакция, а освен това от такова взаимоотношение човек не може да извлече никаква полза (в смисъл духовна), не може да осъществи връзка на ниво интелект. С времето такива отношения обсебват човека и поякога се наблюдава как обекта на негативното отношение влиза " под кожата" на човек. Което едва ли е било целта на такива едни взаимоотношения...

Ако човек избере позитивните отношения спрямо даден субект, то тогава той може трезво да прецени какво в дадения субект е добро и да го вземе за себе си (образно казано), от такъв род вазимоотношения човек може само да извлече полза (духовна и материална), а и такива едни отношения са приятни и за самия човек...

 

***

 

Следователно, когато едни взаимотношения са неизбежни за дадена ситуация, то е по-добре да се отнасяме добре с околните, отколкото да демонстрираме негативно отношение.

 

За избора

 

Приемайки за верни горедоказаните изводи, че отношенията и продуктите на човешкия мозък са бреме, пред човек се възправя следния въпрос - дали да предпочете знанието (придобито чрез взаимодействие с околните) или свободата (реализирана чрез абсолютна самота - в духовен смисъл)?

Разглеждайки проблема теоретично човек би могъл да избере опцията, която му представя свобода от отношения с околните, но това означава пълно отделяне и безконтактност. В случая отново достигаме до задънена улица, тъй като в процеса на хипотетичната ситуация изникват няколко логични зависимости.

Човек, който е осъзнал несвободността си от сегашното общество и нуждата от освобождаване от житейските зависимости, задължително е достигнал до тези изводи чрез използването на големи познания за живота и обществото. Безспорно обаче така добре развит интелект, не би могъл да се откаже от натрупването на все нови и нови знания, тъй като вече е завладян от познанието.

Т.е. когато човек осъзнае нуждата и ползата от самотата, той вече е дотолкова обвързан с живота предоставящ познанието, че е невъзможно да се отдели от него.

Изводът е,че човек се намира в един порочен кръг, който не му предоставя възможност да се откъсне от кръговото движение и при това от момента, който човек избере да се откъсне от окръжността по която се движи, той осъзнава невъзможността да се освободи.

Разбира се човек може да избере и алтернативата да не приема изобщо познанието или поне на теория може, всъщност преди да е приел познание човек не би могъл да осъществи избор (или поне обективен избор), това дали ще приема познанието или не всъщност избира обществото със своя вид и организация.

Можем да приемем, че даден индивид се ражда в цивилизация, която е на ниско интелектуално развитие и няма обособени отношения в обществото. Индивидът получава минималните познания, които са му нужни да съществува в такова общество и развитието му замира дотам (евентуално). В този случай индивидът е свободен (за разбиранията на нашето общество), но той дори и не може да си представи, научното и духовно развитие на член на общество от предишния пример (развито).

Така и втората алтернатива поражда порочен кръг - индивидът няма познание, но и не се стреми да получи такова, защото няма идеята за него (за познанието).

Така логично идва съждението, че е по-добре да се живее с ниско интелектуално развитие (както успешно съществуват много хора и в развитите общества), защото така човек не може да бъде недоволен от положението си, тъй като няма познание за друго битие.

Разбира се съществува и още една алтернатива - на едно битие опитващо се да обедини познанието и свободата в едно. Именно "опитващо се", защото за съжаление това е невъзможно. Такова едно съществуване обаче е половинчато и неприемливо (въпреки, че също много хора го практикуват), защото целта му е непостижима.

 

За израстването

(Приемам думите порастване и израстване са синоними)

 

Израстването е едно доста абстрактно понятие. Поне досега не е открит абсолютен критерии, по който да се съди дали един човек е порастнал или не.

Порастването би могло да се разглежда в много аспекти, но в едно философско есе мисля не би трябвало да се разглежда физическото порастване например.

Място тук биха намерили интелектуалното и душевното израстване, макар те да са едни също силно абстрактни понятия и не приемам техния смисъл като еднозначен.

"Когато разбереш, че някой ден ще умреш, ти вече си порастанал..." този цитат определено бих разгледал на първо място: в тези думи е съсредоточена и същността на човешкия живот, именно че все някой ден всички ще умрем. Но вярно ли е твърдението, че когато разберем това вече сме открили ключа към порастването? Може да се приеме, че е така, но това разбира се поражда въпроси от рода на "По какъв път трябва да сме достигнали до този извод?", "Какъв вид израстване се достига с този извод?" и т.н.

Да, определено бих казал, че ако човек сам достигне и прозре истината, че не е вечен, то той е познал мъката и страданието в живота, което значи че безгрижното детство (ако изобщо е имал такова) е безвъзвратно отминало. Но едновременно с това, съм съвсем прав като твърдя, че едно отминало детство не е критерият за порастване, което пък е в противоречие с това, че:

Определено голяма част от обществото поддържа тезата, че човек пораства, когато престане да бъде дете. (това също е абстрактно и нееднозначно понятие, така че няма да го коментирам) Т.е. обществото приема, че едно дете престава да бъде дете, когато навърши пълнолетие, т.е. тогава то е вече порастнало. (За абстрактността и на понятието пълнолетие говори факта, че в различните страни възрастта на пълнолетието е различна)

От горните редове бих могъл да обобщя, че въпреки постоянните лутания на обществото опитите му да разграничи хората на порастнали(пълнолетни) и деца (непълнолетни) са все още безплодни. Разбира се машината "общество" е създала дадеността "пълнолетие", така че за обикновения член (на обществото) тази даденост е еднозначна и вярна (както и за всички дадености в обществото).

Не държа, че мога да изтъкна верен и доказан критерии за порастналост, но поне бих могъл да изброя няколко довода за това как човек сам би могъл да прецени са себе си (и единствено за себе си) дали може да се нарече порастнал.

Като първо бих се опрял на фразата, че "човек е на толкова години, на колкото се чувства". Най-вече това е критерият по който човек може да предполага за собственото си израстване, но пък това е един доста подвеждащ метод, тъй като човек би могъл лесно да се заблуди. Подсъзнанието има това свойство да избира тази алтернатива, която е по лесно смилаема за мозъка, т.е. опитите на самоанализ често водят до опити за самозалъгване.

Като второ бих посочил това, че човек може да се смята за порастнал, ако може да разбере родителите си. Т.е. ако човек може чистосърдечно и честен пред себе си да разбере и дори заеме позицията на родителите си спрямо себе си, то той е разбрал значението на думата "отговорност" и може да се счита за порастнал.

"Отговорност" и донякъде "самостоятелност" са третия фактор, който бих искал да посоча. В развити общества (и разбира се заможни класи) е прието навършилото пълнолетие дете да се отделя от родителите си и да заживява самостоятелно. Това донякъде е похвално, защото е взаимствано от начина на живот на животните, които бихме могли да кажем, че са много по-издържани в действията си от човешките същества. За съжалие въпросната практика е неприложима във всички общества.

Общ извод не би могъл да се направи, както и не би могъл да се изтъкне еднозначен критерии за порастналост. Единственото твърдение за порастването е, че не настъпва като даден фиксиран момент във времето, а е по-скоро процес, освен това не е еднакво при различните хора и може би (подчертавам само може би) зависи от интелектуалното развитие на дадения индивид.

Бихме могли да разгледаме примери за умствена изостаналост, която води до постоянно детство, но една такава тема едва ли би била интересна.

Може би последното, което трябва да спомена е това, че обикновено детството се свързва с безгрижие, чистота, непоквареност и прочие душевни качества. Та ако вземем тези критерии като обективни критерии за детството (което не можем да направим) бих могъл да дам примери за хора, които определено са порастнали, но си остават деца.

Всъщност като обобщение на темата единствено бих казал това, че от горния абзац бихме могли да стигнем до извода, че в детството откриваме само добродетели и за самия човек би било прекрасно никога да не пораства. И може би това е и единствения и може би верен (отново само може би) начин да разберем дали сме порастнали: децата искат да са големи, а големите да са деца...

 

1998 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Марин Тодоров][СЛОВОТО]

 

© Марин Тодоров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух