напред назад Обратно към: [Криворазбраната цивилизация][Добри Войников][СЛОВОТО]



Действие второ


Проста къщичка на баба Стойна, с три-четири прости столчета за седение.

 

ЯВЛЕНИЕ І

 

Баба Стойна с очила, преде на хурка. Митю, който са задава, с широки панталони францушки, дълъг сюртук и фес.

 

Митю (весело). О, добър ден, бабо.

Баба Стойна. Дал ти бог добро, синко, добре си ми дошел. (Като са понамества.) Запоядай, запоядай.

Митю (който зема един стол и сяда при нея). По сега махни тази хурка, бабо; що си са замъчила на старини? На младо време дето си прела, не ти ли стига?

Баба Стойна. Ей! Синко... да има баба ти отде, че да н'гледа на хурка. Пусто гърло не пита, че си старо, ами се ище. Дядо ти, бог да го прости, доде беше жив, се пак друго беше: барим един хлебец имаше кой да принесе вкъщи! (Нажелено.) Ами той, горкия, като легна, та умря! (Подсмърча.) Ех!... Остави ма с празни ръце. Сега како ще сторя?... Живо в гроба не са влиза, ки!

Митю. Да са живи достове, бабо.

Баба Стойна. Да са живи, синко, от умряло що бива?

Митю. Светът тъй е направен, бабо: хората да си помагат едно друго.

Баба Стойна. Тъй, синко, ами и то, доде й младо, ше помага.

Митю. Бе и за старичките има работа... Да речем сега, аз защо съм дошел?

Баба Стойна. Зная ли та, синко?

Митю. Разумява са... за работа.

Баба Стойна. Ако ми иде отръки, синко.

Митю. Твърде добре ти иде... стига да искаш, и от тази работа, разумява са, ще имаш и файдица.

Баба Стойна (ухилено). Е, то... от файдата си кой бяга?

Митю. Ти знаш, бабо, от малък... без майка, па и откъм роднини господ не ма е зарадвал; двама с баща си... сами; къщата си се на людски ръце гледа, па то... людското, знаш, не е като свое.

Баба Стойна (ухилено). Е, е!... Сещам са. Тряба, синко, тряба: къщата ище домница, па и ти зер... по сега... времето ти й.

Митю. Ако е рекъл господ...

Баба Стойна. То... господ го е рекъл, синко.(Важно.) Езер тряба по сега да са прибереш и ти като сичките хора — да си земеш е'но булче, па да са радвате, доде сте младички. Хей!... Синко! Нели бях и аз млада! Нели съм се радвала! Нели зная!... Ами господ тъй щял: на старо време да остана я тъй хе!... Самичка.

Митю. Мъчно е, бабо, само, мъчно!

Баба Стойна. Господ, синко, защо дал мъж и жена? Нали да си животят нае'но и да са радват един на други. Дядо ти, лека му пръст, доде беше жив, се друго беше, се имах челяк при себе си... Ще излезе донейде, па аз, езер, като сяка ступанка, се имах кога да дочаквам. Ше са зададе по е'но време от пътните врата, ше изляза, ше си го посрещна весело. Той, горкият, видиш. се носи по нещичко. Ех!... Баба ти ше земе, ше посготви гозбица, какото дал господ, ше седнем двамца на софра, ше си похапнем, ше си попийнем, ше си посприкажем... езер, като секи мъж и жена. (Нажалено.) Ами той на бога бил по-драг, та си го прибра (подсмърча и бърше очите), а мене остави... че за какво?... Сама в къщи като кукувица!... Боже, прости ма! (Прекръстя са.)

Митю. Гледай си работата, бабо. Господ си има грижата и за тебе: никой гладен не е умрял. Ти мене гледай, бабо, хелбетте аз не ща та остави.

Баба Стойна. Да си ми живичък, синко.

Митю. Сал на работа да та видя.

Баба Стойна. А че, синко... зная ли аз? То пак тряба ти да ми посочиш вратата, езер, дето ти й сърцето, па аз да отида там да хлопам.

Митю. Слушай да ти обадя. (Баба Стойна си простира главата.) Мене сърцето ми е паднало у Хаджи Костови, знаш?

Баба Стойна. Е! Зная ги, зная; тии ми са отблизо познайници, честичко си ходя аз у тях.

Митю. Па зная, та затуй са дотекох до тебе...

Баба Стойна (разсъдително). Момичето е младо, хубавичко, прилично, и речи, че е е'ничко в града ни — неговото тъкмение, неговата премяна я няма у никоя, марифетлия й тя; ами... майката... тя май... ходулка, па и присмехулка. Колчам ида у тях, тя се ще намери да са присмей на този, на онзи — българите били прости, били балбути, гаче тя не е българка.

Митю. Майката... ти не гледай; момичето е млада. То като влезе в ръце, докарва са на път.

Баба Стойна. Крушата май от кореня си далеч не пада, ами, както си каж, младо й; като са нарече еднъж домомница, тряба да слуша мъжа си, како ше стори?

Митю. То са знае. И тъй, ти ще отидеш и ще гледаш как-как да докараш работата наред — ще хоратиш там... вече каквото та е господ научил.

Баба Стойна. Хе, хей! Синко, баба ти тебе колко-колко ергени е зарадвала!

Митю. Да та видя и сега. От мене, бабо, имаш един кат дрешки. (Изважда от джоба си пари.) Земи засега тези... да си направиш харачлък.

Баба Стойна (престорено, като че уж не ще). А че... синко...

Митю. Де земи, земи, ти си жена бедна.

Баба Стойна (като зема парите). Ей, синко, господ здравие да ти дава. А че... тъй като е, аз да са забрадя, па... (Става и зема да са забражда.)

Митю (става, ухилено). Да е на добър час, речи, бабо.

Баба Стойна. На добър час, синко, на добър час. Дано господ и Св. Богородичка...

 

ЯВЛЕНИЕ ІІ

 

Герги, който носи в ръка си свързано у кърпа нещо мезелик, Пенчю, с едно щъкло ракия в ръка.

 

Герги (като идва изеднъж на Пенча, който не са я явил още) Ела сам, ела; тук... наскочихме го.

Пенчю (като идва). Я гледай го! Браво!

Герги. Добър ден, бабо.

Баба Стойна. Дал ти бог добро, синко, запоядайте, запоядайте.

Пенчю (на баба Стойна). Бонжур, мадам ангаже.

Баба Стойна. Не ги отбирам аз таквоз... тъй... (Като изгледва щъклото.) Ам'то защо ти й, бре?

Пенчю (като издига щъклото). Бяла рада, бабо, да живей!

Баба Стойна (засмяно). Их, хи, хи!

Пенчю (настрана). Смеш са, зер угади келепира...

Герги (на Митя). Тебе не ти е чиста работата. Що търсиш тука?

Митю (на баба Стойна). Слушай го...

Баба Стойна. Той си поидва да пообихожда баба ви; защо че е тя самичка — няма никого.

Герги. Да и намерим тогаз един другар.

Пенчю. Добре каж. Аз зная един млад дядо, който си търси една млада бабичка. Земаш ли го, бабо?

Баба Стойна (ухилено). Ей, синко... а че бива ли, бре, аз...

Герги. Какво ти? Тамам къща да уредиш.

Пенчю. Тамам на мъж да са радваш.

Баба Стойна (засмяно). Ах, ха, ха! А че...

Пенчю. Няма аче, няма маче; аз кум ще ти стана.

Герги. А аз петлар.

Митю. Па аз девер тогаз...

Баба Стойна. Ей, синко, то господ като рече, како не става. Баба Дойчювица нели на старо време мина през венчило? Кога е писано на главата, то...

Митю (на Пенча). Дай да почерпим баба Стойна.

Пенчю. Добре каж. (Налива в чаша.) Заповядай, бабо, дръпни му едничка.

Баба Стойна. А че... ше ходя нейде си, па да н'замирисам...

Митю. Гледай си работата — ти си стара жена.

Герги. Ако отидеш на някоя цивилизована, алафранга къща, ще ти са смеят, бабо.

Баба Стойна (с чашата в ръка). Горко им дошло!... Е, наздравица ви, кой какото мисли, господ и Св. Богородица да му й на помощ. (Пие.)

Сички. Амин, бабо. (След като пи.) Да ти е сладко, бабо.

Баба Стойна (като си покланя главата). Сладко ви здравие и имание, синко!

Митю (на Пенча). Па дай да кусаме и ний от този бумбаарек.

Баба Стойна. Да ви даде баба столченца. (Дава столове.) Поседнете си, де, поседнете. (Всички насядват.)

Пенчю (като налива на Митя). Буюрунуз!

Митю (като да пие). Да живей алафрангата! Иш-алла! (Като налива на Гергя.) Бур яху!

Герги (като пие). Да живей цивилизацията!

Сички. Да живей!

Герги (който развива кърпата с мезелика). Буюнуруз. (Сички си земат.)

Пенчю (като да пие). Е, бабо, да имаш късмет, млада булка да са мъдриш, ръка да цалуваш. (Пие.)

Баба Стойна (като са смее). Ах, ха, ха! Ей?...

Герги. Бабо, мож ли ми направи пазара за Хаджи Костовата мадмуазела, българското алафрансе.

Митю (на подсмех). Не же може.

Пенчю (като налива и дава на бабата). Алафрансе. Ж ву при, мадам!

Баба Стойна (като поема чашата). Не ше ли стане много? (Пие.)

Пенчю (доде пие бабата). Браво, мадам мадмуазел!

Герги. Е, бабо, не бива ли?

Баба Стойна. Не ти отбрах.

Герги. За Хаджи Костовата мадмуазелка ти казвам.

Баба Стойна. Каква й тя Хаджи Костовата зелка.

Пенчю. Браво, браво, тъй, бабо, тъй, зелка, зелка...

Герги. За момата му ти казвам.

Баба Стойна. Тя, синко, не е като за тебе. Аз ше ти намеря по-другичко, тъй хе! Дето слънце не го е видяло!

Митю. И за мене, бабо, някое тънко, високо, чернооко...

Пенчю. И за мене, бабо, едно русокосо, ваклесто, дундесто демуазелче.

Баба Стойна. Баба ше ви намери, синко, сал да сте ми живички.

Герги (като зема да пие). Да живей алафрансето!

Митю (също). Да живей цивилизацията!

Пенчю (към баба Стойна). Я какви смучат; сякаш че са сюнгери.

Баба Стойна. Млади са, па и българи.

Пенчю. Тъй, я! днешните млади българи тъй тряба да са съобразяват с днешнята цивилизация, що ни владее. Инак, който не знае да хвърга, той е фанатик.

Герги. Е, бабо, кажи ми, за Анчето ли ще бъде?

Митю. Анчето не е като за твоята уста лъжица.

Пенчю. Мосьо Маргариди мему ще му обруси цвета.

Баба Стойна. Кой той Мармариди?

Митю. Доктора, бабо, хекимина.

Баба Стойна. Хм! Хаджи Коста... какъвто си е той!...

Пенчю. Сега, бабо, е алафранга светът: момичето, когото си ще, него зема.

Баба Стойна. Ам'че да ти кажа, в Хаджи Костовата къща петелът пей.

Пенчю. Ба, кокошката пей.

Баба Стойна. Ази е'но време, като бях мома, умирах подир кавалджията Станя, ами баща ми, лека му пръст, остави ли ма? Заиска ма дядо ви, бог да го прости; този ше земеш, рече, че друго не би. Ех и аз, како ше сторя, баща е, реках, тряба да го послушам. Направихме свадба, както дал господ, ами мене сърцето ми се подир другия. Сетне, като мина венчилото отгоре ми, прилепнах, на който ми й бил честта, хайде.

Пенчю. Тъй, бабо, тъй; то...като прилепне, то... друго става.

Герги (като става). Хей, господиновци, на лозие щяхме да ходим, я?

Митю (като става тоже). Добре каж, да вървим, па да са върнем по-скоро, че довечера ще отидем на сватба.

Всички стават, Герги прибира кърпата, Пенчю взема щъклото.

Пенчю и Герги. Да, да на сватба. Сбогом, бабо. (Тръгват.)

Баба Стойна. С поздравичко, много здравие си носете.

Митю (който поостава назад). Гледай, бабо, как-как един здрав двожаб да земеш. Довечера ще ти дойда.

Баба Стойна. Добре, синко. Аз си зная работата, ти бъди рахат.

Митю. Да та видя. (Излиза.)

 

ЯВЛЕНИЕ ІІІ

 

Баба Стойна като са сглажда сама

 

Баба Стойна. Господ ми го проводи (гледа парите, що зе от Митя), сполай ми ти, боже!... Ше има и за хлебец; и за гозбица; ше има и за винце... да си поусетя сърчицето... Ше зная аз как да си го похваля. Дано, боже, станяше работа... „Ше имаш, каже, един кат дрешки.“ Ох, дано!... (Поизгледва роклята си.) Че съм са опърпала. (Ухилено.) Па ако бъде истина и то...“Аз зная, каже онзи, един млад дядо търси си една млада бабичка.“ (Смее се.) Хе, хе, хе!... Де да дадяше господ... па да са гледаме на старо време. Ама хората щели да рекат, че съм стара; ех, па и той дева не ше бъде млад, я? Хелбетте ше си бъдем акрани. Па и чак дотолкоз не съм стара: от мене по-стари има. Не ше ли мога да са устоя на един мъж?... Хе, хей! Како ше си го кътам аз него! Сал дано господ и св. Богородичка... (Прекръстя са и отива.)

 

ЯВЛЕНИЕ ІV

 

Една стая в къщата на Хаджи Коста — с маси и столове на дъното. На масата — огледало и един журнал за моди; врата наляво и надясно.

 

Анка (която дохажда сама и право на огледалото): Той тряба да доде...да ма свари, както тряба. Вчесана ли съм според журнала? (Гледа си косите.) Я да видя. (Зема журнала и гледа.) Също. (Пристъпва, гледащий са на огледалото.) Европейките, разумява са, тъй са носят. Ах, да съм сега в Европата! (Отива донейде и са връща.) И модите мязат на хубавеляк челяк. На грозното, то... дрехата плаче отгоре му. Добре, че не съм грозна... убивах са. (Гледа на журнала.) Ах! Каква хубава мода й тази! Как добре ще ми стои. Ама де! Да рачеше да ми земе материя, по-скоро си бих направила и по тази мода. Ама де! Такъв баща токо!... Да не ми ставаше баща. Защо господ не ма е дал дъщеря на един европеец, на един цивилизован баща? О, тогази аз щях да нося каквото си ща. Той, като е такъв простак, сал знае да са кара вкъщи. Да зема аз нему да му мета, да му готвя, да му промивам като една слугиня. Да ма прощава негова милост; нямам време да му ставам робиня. Добре, че имам мосьо Маргариди; той като е, не ма е еня. Разумява са, той ма обича. (Отива на огледалото.)

 

ЯВЛЕНИЕ V

 

Анка, Райчю, който са задава.

 

Анка. Що е, Райчо? Донесе ли ми дантела?

Райчю (като цъква с уста си). Тц!

Анка. Ам' що ми си дошел?

Райчю. Дошел... Чорбаджията ма проводи да ви обадя да приготвите по сега, че той сега же доде да яде хляб.

Анка. Аз се наядох, да яде и той какото намери.

Райчю. Тъй, ама пак же са сърди. Знаш ли ти то?

Анка. Горко му дошло. Ти мене защо да не ми донесеш дантела, а? Нели ти заръчах?

Райчю (като се прозява). А?

Анка. (настрана). Ух, какъв простак.

Райчю. А че чорбаджията като не ми даде.

Анка (с отвращение). Защо не му спомена, а?

Райчю. Нели му рекох? Той подви глава, па... ни черно, ни бяло.

Анка (също). Ха, махвай са отпреде ми.

 

ЯВЛЕНИЕ VІ

 

Горните, Злата.

 

Злата (свръснато на Райча). Ам'ти що търсиш тук, бре? Хади вън.

Райчю. Чорбаджията же си доде, па же иска да яде.

Злата. Хади вън ти казвам, не чуваш ли?

Райчю (като тръгва). Аз же ида, ам...хляб?... (Излиза.)

Злата (на Анка). Посглади са — дофтура...

Анка. Ах, боже, иде ли? (Зема да са глади.)

Злата. Скоро... Гуди си и капелето.

Анка. Не тряба.

Злата. Хем, като влезе, да го уловиш за ръката, знаш? Като авропейките...

Анка. Нито хората. Не ще остана като простачка, я! А, ето го иде.

 

ЯВЛЕНИЕ VІІ

 

Маргариди, Анка, Злата

 

Маргариди (който прави комплименти). Бонжур, мадмоазел.

Анка (която го посреща весело и го улавя за ръка). Бонжур, мосьо.

Злата. (която тоже го улавя за ръка). Бонджор, мушу.

Маргариди. Мерси, мадам Злата. Мосьо Деметриюс не е ли у дома?

Злата. Сегичка излезе да са срещне с ваша милост. Той без мушу Маргавриди не може; обича ви като брат.

Маргариди. Маргариди. О, и аз го обичам повече от брат; обичам и вас като същи мои роднини. И ако имате благодерение, можв да станем истински роднини.

Злата. Благодарението, мушу... от наша стране ше са намери... езер како да кажа...

Маргариди. Много ми е драго, мадам... също и от моя страна... сърцата ни са посрещват.

Злата. Тъй, мушу, посрещват са, ами... посреде има малко... кривичко, ама, ако ще господ, ще са оправи. Ваша милост си приказвайте, а аз си имам малко работа, ще прощавате, пардьон. (Пристъпва назад.)

Маргариди. Да, да! Вижте си работата, да не ви въздържам.

Злата. Да бяхме в Авропата, не щяхме да имаме тези работи; ама тука... на простата земя, како ше сторим?

Маргариди (ухилено). Тъй, тъй, добре казвате проста земя, проста.

Злата (като се покланя). Адию, мушу. (Излиза.)

Маргариди. Адийо, мадам Злата. (Улавя Анка за ръка.) Е, мадмуазел Аннет!... Я кажи ми как прекара тази нощ?

Анка (престорено). Добре, мосьо, мерси.

Маргариди (като зема стол за Анка и за себе си и сядат сред сцената едно до друго). Аз, горкият, цялата нощ с акъла на моята шер Аннет; заспя, събудя са, този ангел се пред очи ми. И тъй душата ми си тиранисва... да... и тиранисва зле. Кажи ми, ма шер Аннет, имаш ли таквази тирания? Сетадир, любиш ли ма?

Анка. Хора от цивилизацията кой не ще ги люби.

Маргариди (любезно). Ти, ма шер Аннет, не си никак родена, за да станеш жена на един българин; натурата та е дарила, бога ми, с таквази шермантна хубост, с таквизи физически авантажи, с таквизи персонални грации, дето тряба да бъдат само за сентименталното сърце на един европеец. Да, ма птит ами, ти си родена да живееш не между игнорентите , простите, а в пазвата на цивилизацията.

Анка. Цивилизацията...да, тази цивилизация, която аз толкова обичам и желая...

Маргариди. Да, имаш резон. Голям грях ще бъде, ако останеш в тази простата земя.

Анка. Брат ми, който познава що ще рече цивилизация, същото казва; ами баща ми, като не е там... за да са разумее, е страшен противник.

Маргариди. Тъй са простаците. А майка ти?

Анка. Маня, тя... обича цивилизацията

Маргариди. Браво. Ето жена, както тряба. Баща ви... настрана. Майка ти и брат ти са наши — са ва тре биен. Парконсеканс, ма шер Аннет, ти си ендепендента, стига да десидасаш и да са оставиш на мене. О тогаз, тогаз... шер Аннет, ще видиш светливата Европа; да... ще отидем на Виена, на Париж, на Лондон и...други много, много цивилизовани градове, дето ти ще са видиш... как да ти кажа?... Да речем... в рай — никак по-долу. Идваш ли?

Анка. След едно законно венчавание, да.

Маргариди. Сичко това ще са извърши... разумявате... да речем... тук близо у едно село, дето имам най-голяма енфлюенция; стига да заповядам, и сичко е готово.

 

ЯВЛЕНИЕ VІІІ

 

Горните, Злата, после Хаджи Коста и Баба Стойна

 

Злата (която влиза свръснато). Баща ви...

Анка. Ух, токо!... Да не додяше.

Маргариди. Аз ви оставам. (Здрависва ги.) Адийо, ма шер Аннет. Виж, помисли си. (Излиза от друга врата.)

Злата. Адийо, мушу.

Анка. Оревоар!

Хаджи Коста (който са задава с чибук и след него Баба Стойна). Ела да видим, бабо, како же ни обадиш.

Баба Стойна. Како сте, хаджийке, живо-здраво ли сте?

Злата. Добре сме (настърни), да са не видяше макар! (към Анка). Ам'ти, пилето ми?... Здравичка ли си ми?

Анка. (презряно). Да (настърни). Пюх!... Ракия пило. (Излиза.)

Хаджи Коста. Дайте на баба Стойна един стол.

Злата (като подава стол). Запоядай, бабо.(Баба Стойна сяда.)

Хаджи Коста (като сяда и той, зема да пълни чубука). Ей, как си със старината, бабо, държиш ли са, държиш ли?

Баба Стойна. Старината, хаджи, не дотолкоз, ами видиш ли ти, кахърите — те събарят челяка. Езер... да речеш от старина... от мене по-стари има, ами?...

Хаджи Коста. Дето же рече, не си дотолкоз стара, а?

Злата (на себе си). Стара дърхолщина, има са още млада.

Баба Стойна. Мми!... (Сочи коленете си.) Я тези, хе! Май хванаха да н'държат — кахърите како правят!...(Въздиша.) Ех, како ше сторя? Късметят ми тъй бил! Той да умре без време, па да ма остави кахъри да бера. Мъчно, хаджи, само мъчно! Той, бог да го прости, като беше жив, се друго беше.

Хаджи Коста (вика). Райчо!

 

Райчю идва.

 

Хаджи Коста. Един огън.

 

Райчю отива да донесе огън.

 

(На бабата.) Дето ще рече, ти гледаш още къща, сал един другар же ти тряба.

Злата (настърни). Ух, токо то й беше кусура!

 

Райчю донася огън и излиза.

 

Баба Стойна. А че... кир хаджи, да ти кажа: за мазание, за прание досега, слава богу, на хора не съм са молила.

Злата. Сал без очила не та бива.

Баба Стойна. Очите ми, хаджийке, са май слабички. Да речеш от старина, не! Ами понякогаж главата ми хучи, па ми притъмнява на очите; ами га си туря кана, главата ми се постягва и очите ми друго стават.

Хаджи Коста (насмешно). И тъй, бабо, да ти намериме ний тебе един другар, анадънму?

Баба Стойна (ухилено). А че... зная ли аз... този-онзи се токо ми поспоменуват, па аз... езер... како да кажа?

Злата. Твойто женение по сега минало, бабо, минало.

Баба Стойна. А че... хаджийке, то се пак... езер хората какото видят мунасип... челяк не знай... какото й писано, то... се тряба да мине през главата му. Ти мож дан'знаш, хаджийке, ами аз повня: е'но време баба Рада, га беше мома, либяше са със Кокошката, дядо Гергя. И той луд подире и, и тя луда подире му. По е'но време я заиска; ами баща и, като не рачи да я даде, че си обичаше май млошко ракийцата — ожени я за други, па и той зе друга. Как да са случи, езер от бога, на старо време и той удовя, па и тя стана довица. Ех, като им било писано на старо време да живеят на е'но, се пак са зеха, по път и по закон. И да видиш, тяхната обич нийде я нямаше — животиха си по-добре и от младите.

Хаджи Коста. Тъй е то, бабо, истинската обич никоги не остарява, стига сал мъж и жена да си уйдисат. Ами кога мъж тегли на е'на страна, а жената — на друга, какъв дирлик чакаш от нея къща.

Злата (на себе си). Този камък е на мене.

Баба Стойна. Тъй, хаджи, тъй! Затуй тряба да са гледа, дорде не са са зели, дали ше си уйдисат, както ти каж.

Злата. То са знай, тряба да са гледа... ама не токо имали сме мома, па дай я там... на кого бъде. То само простите казват: там да е мъж, че како ще да е.

Хаджи Коста. Ти се... простите... анадънму.

Баба Стойна (съзето). Вашата мома, тя... да ви й жива... за нея тряба тъй хе един... както си й тя, да и бъде лика-прилика, дето рекли.

Злата. Нашата мома, бабо, си й деликатна, евгенис; не е като другите... да н'отбира от хубавото, цивил... вил... зацията.

Хаджи Коста. Не я хвали дотолкоз, де, че не знаеш какъв же и бъде късметя.

Баба Стойна. Неи късметя й готов, сал вий да речете, ха!

Злата. Нейния късмет господ го знай.

Баба Стойна. Мястото си й млого добро, хаджийке, езер како да кажа, кусур няма: момчето си й баш търговец, дюгеня му й пълен с имание, мющериите му не са ексик; насетне и... къща, покъщнина, сичко натъкмено; да влезеш в къщата му, да ти й драго да...

Хаджи Коста. Млад ли й?

Баба Стойна. Момчето си й младо, ами думата му за днес са слуша посред търговците; защо че думата му й на място: умно, мъдро, разумно. Па сетне и с добри табихети — кротко като ягне, от уста му хапката да земеш.

Злата. Да чуйме името му.

Баба Стойна. Аз съм го видяла млого мунасип като за вас; защо че и той, като кир хаджията, днес са е нарекъл баш търговец в града ни. На негов кръст рожбата ви рахат ше стори. Защо че ше си бъде сама ступанка в къщата: няма нити свекърва, нити зълва да и са месят. Един баща... и той...

Хаджи Коста. Е, е, сещам са!

Злата (любопитно). Кой, кой?

Хаджи Коста. Хаджи Станюв син, Митю, тряба да бъде.

Злата (с негодувание). Хаджи Станюв син?... Той нека си търси на друго място късметя, бабо. Нашата мома не е още за женение.

Хаджи Коста. Ти там мълчи. (На бабата.) То... момчето познавам го... твърде добър копилаш — знай да си върти дюгеня.

Баба Стойна. Хелбетя, вий базиргените познавате си, дето рекли, и зъбите.

Злата. Твърде добър, ами не е като за нас.

Хаджи Коста (намусено). Ма че какъв сякаш? От небето със джюмбюл ли да е слязъл?

Злата (смело). Сега светът на друго са тегли; простотата пари не струва веке, не.

Хаджи Коста (презряно). Ами?

Злата (гордо). Учение тряба, учение, цирвирзакция.

Хаджи Коста. Цир-вир-закция... ей, сетне?

Баба Стойна. А че, хаджийке, то момчето не си й без книга — перото му работи... Езер, търговщината, тя без учение бива ли?

Злата. То таквоз...секи знай. Учен челяк са казва, дето знай да са носи тъй, хе... ученско, скършено, евгенис.

Баба Стойна. Кесията, гледай, хаджийке, кесията! Тя да е пълна; то... скършеното, изтънченото... то къща не гледа, не.

Злата (смело). Вранцушки знай ли? — Не. Нека отиде да са научи, па... тогаз...

Хаджи Коста. Ти мене гледай, бабо; тя не знай како бърбори.

Злата. Тъй, зер, бърбори.

Хаджи Коста. Да му кажеш ти нему да са срещне с мене.

Баба Стойна. Да му кажа, хаджи.

Злата (гневно). Како думаш, хаджи?

Хаджи Коста (като я изгледва криво). Тук аз буюрдисвам, анадънму?

Баба Стойна. Ам'че то, бащата... езер... какото каже, то бива — ний, жените, ума ни й се слаб. Защо рекли: на жената косата дълга, ами умът и къс.

Злата. Мене момата ми не е за женение. Толкоз...

Хаджи Коста (на бабата). Ти да му обадиш щото ти казвам аз.

Баба Стойна (като става). Тъй като е, да му нося аз нему млого здравие и да са срещнете.

Хаджи Коста. Да, да дойде у дома.

Баба Стойна. Твърде добре, хаджи. Оставайте си със здравие. (Отива.)

Хаджи Коста. Със здравие, бабо.

Злата (след бабата). Да си търси на друго място късметя.

Хаджи Коста (гневно, като става). Мълч, че ти разбивам устата. Гиди патка... Гледа да отдели момичето от късмет.

Злата. Да я убиш, тя не ти зема такъв простак.

Хаджи Коста. Бе, хей, будала, от туй момче по-добър ли же намериш? Пръв момък в града ни, анадънму?

Злата. Хелбеття ше са намери един да знай вранцушки.

Хаджи Коста. Тебе баща ти вренец ли беше?

Злата. Бащите ни като са били дебели българи, па и ний да останем като тях простаци, тъй ли?

Хаджи Коста. Я гледай куфа!... Не та е срам! Тя са прокопсала, я — като са облякла по модата, станала мадама, анадънму?

Злата (пристрастно). Како щеш казвай, не мож спре сегашното, хе! Модите си вървят и светът са обръща на цирвирзакцията, е!

Хаджи Коста. Я, тий моди ти развъртяха тебе мозъка я!

 

ЯВЛЕНИЕ ІХ

 

Анка, пременена, Хаджи Коста, Злата

 

Анка. Хайде, ма! Късно стана, кога ще отидем? Хората са събраха на свадбата.

Злата. А че баща ти като ма й заловил пак, излезе ми от ума и свадба, и...

Анка. Пак какво има, боже мой! Се у нас ли... тези мъмростии!

Хаджи Коста (на Анка). Де, де и ти не ставай като майка си!

Злата. Тя майка ти лошева, я — отвън света.

Хаджи Коста. Ба си цветие, който та помирише — носът му пада, анадънму?

Злата. Като съм лошева, убий ма, па тогаз да земеш по-добра — една дебела българка, да ти шета като слугиня и да мълчи като риба.

Хаджи Коста (гневно). Хем стига ми си дъдрала. Зере (дига ръка) видиш ли? Да н'тъ цапна в устата, да ти пръсна зъбите.

Анка. Уф, тате, па остави, сега ще отидем на свадба.

Хаджи Коста (на Анка). Ха, махвайте са...

Анка. Уф, боже, хайде ма! (Излиза.)

Злата. Напразно ходиш да са праскаш. То няма да го бъде, не!

Хаджи Коста. Още гълчиш ли?

Злата (гневно). Ам'пък тебе кой ше та слуша. (Тръгва.)

Хаджи Коста. Я гледай... (Впуска са след нея.) Гиди маймун акълла! (Отива.)

 

Завесата са снема.

 


напред горе назад Обратно към: [Криворазбраната цивилизация][Добри Войников][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух