Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]

I

в лунни струни ромон за лета

за дюни и води

и ласкаво никнат треви

от

стомана

нокти при среща,

факли от мрак —

а още нещо

в нас зрее все пак!

Можем да бъдем

страшни дори —

но колко пъти

с Вавилон да горим?

Пак ли да станем

полюс в компас,

да не останат

други под нас?

Хляб ни се иска

осигурен,

а бездна плиска

от всички, от мен.

Мисъл голяма

мами: без страх,

бедствия няма.

И няма — за тях.

Все без тревога

пътя ядем,

а кой ни води —

и накъде?

II

Тегнат толкова ери минало.

Пак жреците най-много грешат,

пак избираме дни изстинали

за проверка или за път —

сякаш в другите имахме право

да сме слаби на огън и дом —

и звездата ни пак изгрява

да залезе все тъй мълчешком,

и разпадаме кратки атоми

на урани, комети, души —

с чуждо чудо се влачи съдбата ни,

ала именно то ни руши!

Пак намираме лесно думите

за защита и чужда вина

и си мислим, че има по-умни

да оправят и "тая земя",

и повярвали в пръта на знамето,

в коловоза зад него мълчим,

а небето ни, синьо и алено,

ни изпраща студени лъчи...

III

Хора.

След басни за конници.

Хора.

С подслон и с деца.

Хора.

От пръст, не от ножница.

Хора.

Които мълчат.

Хора.

В средата на другите.

Хора.

Все повече гости.

Хора.

В съня за Сполуката.

Хора.

Просто е.

Хора.

IV

...Пак откриваме древната тайна

за огнище, за памет, за власт —

всяка вещ в тази земна безкрайност

преповтаря единствено нас:

наш е хлябът, и ножът, и виното,

заслепявали всички слепци...

И как още да бъдем невинни,

сговорчиви и ниски светци?!

В безискусните късове истина

нечий блясък навярно ще спре,

и водата, от кръв неизбистрена,

се претака не тъй добре,

но — за щастие! — не е безкрайна

търпеливата пепел у нас:

през мира на една наковалня

непокорният чук вдига глас!

Как сме малко... Ще има ли още —

да запазят посоката "път" — все едно!!

Будна нашата мощ е,

и конете ни няма да спрат,

че дедите ни гордо ни гледат

над гърба на скопения роб,

че сега ни зоват на победа,

да запазим и род, и галоп;

пред юздите си конникът сам е,

а цената — единствено той,

първенството е ханското знаме

срещу кроткия бозав покой;

още псета с табуна ще скитат,

ще ги храним, и без да мълчат,

ала нека, щом чуят копита,

да не стъпват на нашия път,

че решени, и стръмни, и прашни,

и пробили планетния мрак

със звезда като конска опашка,

ще препуснем през времето пак!

V

Спомен за кула, целяла небето,

глъхне в забравени вехти лета.

Всеки си плаща за всичко отнето,

ала е тук — без цена — песента.

Плисва възбуда в струящата пролет

да призове забранения плод.

Скитащи птици пристигат да молят.

Нас. За висок, за човешки живот.

Вече не питаме зрее ли нещо.

Отговор има, и той е зелен —

и в десниците бавно усещаме

оръжейната тежест

                            на нашия ден.

Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]

© Драгомир Константинов. Всички права запазени!