![]() ![]() ПлемеI
в лунни струни ромон за лета за дюни и води и ласкаво никнат треви от
стомана
нокти при среща, факли от мрак а още нещо в нас зрее все пак! Можем да бъдем страшни дори но колко пъти с Вавилон да горим?
Пак ли да станем полюс в компас, да не останат други под нас? Хляб ни се иска осигурен, а бездна плиска от всички, от мен. Мисъл голяма мами: без страх, бедствия няма. И няма за тях. Все без тревога пътя ядем, а кой ни води и накъде?
II
Тегнат толкова ери минало. Пак жреците най-много грешат, пак избираме дни изстинали за проверка или за път сякаш в другите имахме право да сме слаби на огън и дом и звездата ни пак изгрява да залезе все тъй мълчешком, и разпадаме кратки атоми на урани, комети, души с чуждо чудо се влачи съдбата ни, ала именно то ни руши! Пак намираме лесно думите за защита и чужда вина и си мислим, че има по-умни да оправят и "тая земя", и повярвали в пръта на знамето, в коловоза зад него мълчим, а небето ни, синьо и алено, ни изпраща студени лъчи...
III
Хора. След басни за конници. Хора. С подслон и с деца. Хора. От пръст, не от ножница. Хора. Които мълчат. Хора. В средата на другите. Хора. Все повече гости. Хора. В съня за Сполуката. Хора. Просто е. Хора.
IV
...Пак откриваме древната тайна за огнище, за памет, за власт всяка вещ в тази земна безкрайност преповтаря единствено нас: наш е хлябът, и ножът, и виното, заслепявали всички слепци... И как още да бъдем невинни, сговорчиви и ниски светци?! В безискусните късове истина нечий блясък навярно ще спре, и водата, от кръв неизбистрена, се претака не тъй добре, но за щастие! не е безкрайна търпеливата пепел у нас: през мира на една наковалня непокорният чук вдига глас! Как сме малко... Ще има ли още да запазят посоката "път" все едно!! Будна нашата мощ е, и конете ни няма да спрат, че дедите ни гордо ни гледат над гърба на скопения роб, че сега ни зоват на победа, да запазим и род, и галоп; пред юздите си конникът сам е, а цената единствено той, първенството е ханското знаме срещу кроткия бозав покой; още псета с табуна ще скитат, ще ги храним, и без да мълчат, ала нека, щом чуят копита, да не стъпват на нашия път, че решени, и стръмни, и прашни, и пробили планетния мрак със звезда като конска опашка, ще препуснем през времето пак!
V
Спомен за кула, целяла небето, глъхне в забравени вехти лета. Всеки си плаща за всичко отнето, ала е тук без цена песента.
Плисва възбуда в струящата пролет да призове забранения плод. Скитащи птици пристигат да молят. Нас. За висок, за човешки живот.
Вече не питаме зрее ли нещо. Отговор има, и той е зелен и в десниците бавно усещаме оръжейната тежест на нашия ден.
![]() ![]() ![]()
© Драгомир Константинов. Всички права запазени!
|