напред назад Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]



Краят на дъждовете


I

 

Вечер, когато у нас се прибираме,

често сме уморени. И възрастни.

Скърца трамваят, наивно се взираме

в проблемите си и в бъдещето.

Бавно пристигаме в своя квартал,

в своята стая, в своята мисъл (ако можем!).

Помним света си, какъвто бе цял,

за да забравим какво ни тревожи,

да се отблъснем от тази планета.

Слушаме песни и мием чинии.

Искаме вечно да бъдем поети,

но ругатните си без да изтрием.

Радио — сякаш вали и в ефира

и гласове умоляват утеха,

а тежестта монотонно вибрира

в сухия звук на планетното ехо —

с ядрени зъби в спокойна усмивка

сочим съвпадане на интересите.

И динозаври ни махат от плиткото —

утре

ще бъдем

космичната Неси, но

 

дяволи

 

в действителност не сме виновни,

че качествата си не знаем —

в прогреса как да пуснем корени,

когато образа си траен

сме възприели на статива

сред зверове на джунгла бясна?

И досега сме си такива —

но зверовете са в опасност.

 

II

 

Опитвам се да разбера —

щом сме наказани — вината.

Като в прокълната гора

покълнахме през чуждо лято,

а нежелателно било

да бъдеш по-висок и... грозен!

За разното ни облекло

еднакво няма симбиоза.

Дори и черните овце

ята — и глутници — сформират,

а ние нямаме небце

да вием, за да просперираме,

и изкупително мълчим,

докато в ехото избухнем.

И някой, мило скрил очи,

красиво ни римува с „утре“.

А ние искаме сега!

От другите не сме по-мъртви.

И страшно общата дъга

плющи и ни затваря вътре,

защото киселинен дъжд

вещае дневната прогноза.

И утре може да е същото.

И не търпим метеоролози.

 

III

 

Скоро няма да има стихове.

Всички казват така — и си вярват.

Едни чакат Апокалипсис,

други просто малката брадва,

скоро няма да има стихове.

Стъпили сме на ръба,

някои казват: на прага.

Тръгват за атомни гъби

или към хоризонта бягат,

стъпили сме на ръба.

Време е за променяне,

място не ни е останало

по враговете да стреляме,

общи са вече и раните,

и да не чувстваш отровата,

въпреки всичко натрупва се,

Джуна, Спартак или „Флойд“

липсват на мокрите улици,

време е за

 

променяне.

 

IV

 

Винаги

 

както тогава.

Няма къде да се скрия.

Слънцето мътно огрява

котловината-тепсия,

мръсните спомени стенат

и се боя от дъгата,

неумолимо към мене

мълнии стръвно се мятат,

в струите рухват мостове,

как

да запазим

главите?

 

 

И се размесва отново,

с тътен, непечена пита.

 

V

 

Полутонове полулъжа

полудните редят с полунощи.

А не помним кога натежа

изненада от старата поща:

не вървим по зелена трева

и в озона прозира Небето.

Само в зрелите сетива

две страни има всяка монета.

Като дивеча Утре мълчим

и го дебнем в металните храсти.

Днес не сме примитивни ловци,

затова си убиваме щастие,

на двубои се срещаме пак

с двоен план или с бицепси само.

Половини от общия мрак —

две страни на еднаква закана.

 

VI

 

Откажем ли им имена,

достигат ли до нас

нещата?

Аморфна, облачна стена.

Ще се научим, но докато...

Сега небесната вода

разяжда, гали и отмива,

но от ефира, от света

коруби-имена ни скриват,

а аз посягам със душа

да се докосна до дъгата...

 

...човешките измерения? Количество, маса, дължина — не това; думи, нищо повече. Хоризонтални координати. А някъде хората искат да се променят. Да виждат отвъд цветовете, да чуват отвъд звуците. Да докоснат нишките на съдбата. Да моделират облаци с чувствителните си мисли. Дори вече...

Тук не можем да останем — потоп. Но нали сме ограничени — отвсякъде?

 

... И пляскат, хъркат в безизходица

наоколо ми Същества

(те ползват името „чудовище“

и лесно ще ме назоват):

хей,

      ти,

           къде вървиш — ти си като всички!

Хей,

      ти!

           Къде вървиш — ниско е небето!

Хей!

      Ти!

           Къде вървиш — стадото почитай!

- ХЕЙ,ТИ,

             КЪДЕ ВЪРВИШ?! НИЕ СМЕ НАД ТЕБ!

 

ГОРДА

 

опасност

зад очите ми спи.

Сега — израствам,

за да бъда красив.

Пространството като кладенец

се разтваря над мен.

В непрочетена страница

се превръща Вселената.

И прекрачваме стъпалата

с живи фигурки по ръба.

Към една необхватност

ние знаем врата,

в своя мозък и тяло, в нова цялост

вървим —

неумело начало, но

край необходим —

по релефа от стъпки и мисли

върху гладката тишина.

И без вожд.

И без страх.

И различни.

Равни части небе и земя.

 


напред горе назад Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]

 

© Драгомир Константинов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух