Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]

Страх от пладне — защото е светло —

се просмуква в среднощите късни.

Призоваваме гръмко небето,

и се молим: дано не възкръснем!!,

плодовете на нашите вени

някой друг да обира, но... после...

От омраза и стронций решени

да изгаряме книги и мостове,

не подушваме своите сенки

как блестят и ни викат далече.

Ала дивата ябълка-време

разцъфтява без нашата вечност.

Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]

© Драгомир Константинов. Всички права запазени!