напред назад Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]



Загадката


Аз, Кат, не го избрах.

Спрях изумен сред Вавилон, сега пристигах.

Някой — ти — премина покрай мен,

ти развълнува този ум

на

    дете.

 

И безкрайно да гледам през прозореца-свят,

ще съзра само в спомен тази първа зора.

В огледалото виждам непонятни следи,

изгладнялото време над всички ни бди

и загадката държи ни в плен.

 

Аз, Кат, прониквах в зен,

в пъстрите вихри на хора и скарабеи,

порти се хлопваха пред мен.

И чувах Смехове

над

ума си огорчен.

            Ти, Кат, не мен видя,

само привидност бе това, което блъсна,

и ти си струя в Животната вода.

Тя пренебрегва този ум

неумел.

 

Днес друидите нямат защита за нас.

Ще владея пшеница или морска вода,

ще кова смешни маски или просяк ще съм,

а деца ще играят на гатанки вън

и загадката ще продължи.

 

То, Кат, вовек не е.

Днес на Висок, на Минотавър не приличам.

Но — чуйте, богове! — ще бъде ден

да срещнете: освободен, изричен,

щом лотос блесне в този ум

озарен.

И загадката ще отзвучи.

 

И загадката ще отзвучи.

 


напред горе назад Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]

 

© Драгомир Константинов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух