напред назад Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]



Истина


Да ти простя ли, че не те познават моите устни,

че в неведение са топлите ми длани?

Не съм от захар — но също, не памучен —

та мисля, ще преглътна все деня ни...

Запял бих ясно посред планината

и с ехото дует ще сме вълшебен.

За някоя овчарка лъчезарна

бих късал цвете, ала не за тебе.

С лихвари и с рибари, ех, има да се лъжем,

и все ще духне мрак — да си премерим силите.

Ще има чаша вино за мен в случайни кръчми

и няма, знам, да свършат стръмнините.

С наслада, ала в птича песен бих се вслушвал,

и бих пил жадно, но от горски ручей.

А вечер в мене топло ще се сгуши

едно гальовно и бездомно куче...

Писмо? Добре. Ще пратя — обещавам!

И тръгвам. Само нещо да те питам...

Ти казваш, че си ласкава, понякога?

Наистина — напук — да, искам да опитам.

 


напред горе назад Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]

 

© Драгомир Константинов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух