напред назад Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]



Опит за забравяне


Миражна жажда трепка в маранята

над снежнобели дюни — като сол.

И няма, няма кой да ти изпрати

така желания сега

порой...

Да, две-три думи всеки би отронил —

кръжейки недалече лешояд —

и аз сред тях... Но дълъг път от спомена е,

и дълъг ще е пътят ти

назад.

Дотолкова, че всъщност — няма смисъл.

По пясък писах, и сред пясък спях.

А пясъкът от памтивек орисан е —

със утрото изпръхва всеки

грях.

Аз следвах други гущери пустинни,

и ме кълвяха в крачка сенки остри.

Но пясъкът е мъдър — ще му мине

миражът пролетен, щом сух

бодила просне.

И няма пак да ни прости сумунът.

Зад дюната едва е притаен.

Той в твоето пространство ще е водна буря,

аз в моето — сух чироз

в сетен ден...

Пороя ще прегръщаш с пълноводни шепи,

в сърцето с пеперудени цветя.

А пергаментната ми кожа ще се сцепи,

та пак в не-себе си

да отлетя.

Ще се смалявам в твоята зеница

под сенките на облаците плодни.

След миг-ване ще чезна — смътна птица

в съня ти сух преди

Деня ти воден.

Ще продължа с криле ще махам бавно,

ще мие вятър — ручеят мен — шепа пясък

Не мога, не е редно да не се разпадна,

щом спра да бъда с теб

единно цяло.

 


напред горе назад Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]

 

© Драгомир Константинов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух