Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]

Дълъг, дълъг е мостът през зимата.

Почти цяла зима.

Само въглен попътен в сърцето ще имам.

Стига само да има.

Врязвам с жарко длето, а дървото — студено.

И се гуши сърцето.

Не потрепва и миг от кристалното време.

А ме брули, проклетото.

Ще направя напред само няколко резки.

И до края ще стигна.

Ще бучи тишината, ще жегне гласа ми.

В мен мъглата ще вдигне.

Взор ще пратя напред, до брега от слънца.

Стига вече сърцето.

Ще съзра чак тогава — не може пеша.

Аз си знаех, пък — ето.

Ще повярвам, че има криле и духът ми.

Ще се хвърля напред, и.

Не, без пролет не мога: гола вяра — не топли…

Щом оставам без тебе.

Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]

© Драгомир Константинов. Всички права запазени!