напред назад Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]



Без сън


На Светла

 

Мое нервно, любимо, вечерно момиче...

Все облечена в делник угрижен, седиш.

Бих — с целувка, с целувка — от теб го събличал,

стига само да бяхме в еднакви води...

 

Да, човекът е остров. И луната навярно

определя брегът му кога е висок.

И привидно е само парадоксално,

че тогава потъва и Лунният мост.

 

Ти разбра досега: аз не съм каменарят,

бъхтил с кирка и зло непокорния бряг.

Не допускам, не виждам, не искам, не вярвам,

че така повеляват компасите пак.

 

Да, човекът е път. Ала тежки обуща

аз за тази пътека — глупашки?? — не взех.

Даже с боси пети, дори за минута,

няма път да прекрача, да стъпя на теб...

 

И лодкарят не съм, който все се опитва

да доплува до роза с венец-ветрове.

Ако имам море, то не е в динамита,

пътя пряк към нестигани все брегове.

 

Да, и кей е човек. Но единствена сила

с тебе свързва ме: само пулсиращ магнит.

Без моряшко въже ще успявам ли, мила,

тихо в мен да те връщам след бурните дни?

 

И се взирам смълчан: аз, безсилен джебчия.

Има право поп-фолкът по този въпрос...

Как за вечното щастие трик да открия,

щом пристъпвам пред твоята обич тъй... бос...

 

Тънък дъх на цигари, нестигнати смисли.

И луната преваля в заспали води.

Мое мило момиче... Но, как? Ти — не спиш ли?!...

 

Хей... представите мои сега съблечи...

 


напред горе назад Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]

 

© Драгомир Константинов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух