напред назад Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]



Към изворите


Нощта преваля, стине пепелта

сред въглени, като сърца червени още.

Не пея песен. Ала в мене тя

процежда се като беззвучна струйка нощем.

И търпеливо — беден и сърцат —

тревоги мимо-делнични събличам,

да я последвам по- и по- назад,

ако е нужно — до брега първичен

И там първичен — бляскав изумруд —

да пия чист Живот, какъвто беше.

(Ревеше — помня! — като пеногрив табун,

в поток несъкрушим брега редеше...)

Брегът набъбна. Ручеят — изтля...

Нощта свещена тайни спря да ни разказва.

В плеяди електрикови слънца

се гушим, всеки сам във своята пазва.

Забравихме зъбите на врага,

ръката-дар, и див там-там — сърцето,

забравихме как хлипа любовта —

възпяхме я в напеви, до небето

И тръпен дъх на билки и треви

запазихме в хартия, в китки думи.

Защо сега в устата ми горчи

и хладна пепел сипе се върху ми?!...

Но знам. Години сила пропилях,

а пропиляна сила — не прощава,

обръща и прахосника на прах:

а ручеят, незрим, но продължава...

Ще спра сега. Вън Въгленът Висок

разпалва се, разлива се, и — търси.

За него, за най-първия ни бог,

сърцето си от пепелта отърсвам.

 


напред горе назад Обратно към: [Остатък][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]

 

© Драгомир Константинов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух